♥ Предизвикателството за мъжете с отсъстващи бащи е самите те да станат бащите, които са им липсвали
„ Мъжът се ражда три пъти в живота си. Ражда се от майка си, ражда се от татко си и най-после се ражда от дълбокото си Аз. Последното е раждането на неговата характерност. “ ~ Ги КОРНО, „ Отсъстващи татковци, изгубени синове “ („ Изток-Запад “)
♥ Да бъдеш татко на себе си
Траурът по идеалния татко и прощаването на действителния баща
Бащите ни отсъстват. Патриархалната обществена система, която е разрешавала на предходните генерации мъже да се изправят гордо, е значително дискредитирана. Ритуалите на инициацията към този момент не съществуват. Гладът за бащино наличие обаче е към момента жив в нас. Осъзнаваме, че не сме разрешили проблемите на идентичността, само че единственото решение, което изобщо получаваме от по-възрастните, е: „ Стискай зъби и го понасяй - то няма да трае постоянно. “ Те даже не знаят защо приказваме. За да компенсират вътрешната си празнина, някои от нас избират кариерата, която татко ни би одобрил; други са задоволително късметлии, с цел да намерят татковци заместители. Както и да компенсираме, остава си фактът, че дълбокото предпочитание за признанието на бащата участва в нас за доста дълго.
Това е добра причина да разсъждаваме за упованията си към бащата. Желанията ни в това отношение са невъзможни за осъществяване: това, което в реалност търсим, е признанието на архетипния татко - бащата, притежаващ всяко положително качество, което можем да измислим. Бихме желали да е спортист и да ни инициира в света на спорта. Да обича природата и да ни научи на тайните на полята и горите. Бихме желали да е интелектуалец и да ни покаже по какъв начин да четем и да мислим. Да е създател и да ни разкрие чудесата на въображението. Понякога бихме желали да е необработен и авторитарен; различен път - да е другар и придружител. Списъкът на желанията ни е безконечен.
Тези упования явно са оттатък качествата на което и да е човешко създание да ги извърши. Искаме повече от бащите си, в сравнение с те биха могли да ни дадат. В последна сметка бащите ни са мъже, а не богове. Традиционните племенни инициации не са били изпълнявани от личния татко на момчето, а от племенните татковци на общността. Мъжът се нуждае от многообразие от мъжествени модели, в случай че би трябвало да реализира личната си характерност. Възрастните синове би трябвало да могат да скърбят по идеалните си татковци. Процесът на траура ще ги научи по какъв начин да бъдат татковци на себе си, по какъв начин да запълват вътрешната си празнина посредством творчество. Преходът от това да бъдеш наследник към това да бъдеш мъж включва отказването от идеалния татко и предаването на идеалния Аз. Предизвикателството за мъжете с отсъстващи татковци е самите те да станат бащите, които са им липсвали. Няма значение дали са татковци на същински деца или на културни артефакти. В региона на логиката на психиката е допустимо да кажем, че можем в действителност да дадем единствено това, което не сме получили. Тук лежи мистерията на човешкото творчество.
Психоаналитикът Стивън Шапиро споделя: „ Забелязали сме, че приемането, на страданието, което идва с прекратяването на илюзията за идеалните грижи, е това, което подкрепя мъжа да изплува в празнотата, оставена от отсъстващия татко, и да я запълни със личното си наличие “. Именно празнотата, оставена в нас от отсъстващия татко, ни дава опцията да станем мъже - в случай, че спрем безконечните си недоволства и сами си осигурим грижите и вниманието, които в никакъв случай не сме получили от бащите си.
Трудно ни е да извиним на бащите си това, което съгласно нас е тяхното безволие, изразено в измяната по отношение на нас и изоставянето ни, само че все пак в множеството случаи те са създали това, на което са били способни. Предпазвали са ни, доста от тях са печелели добре хляба ни и постоянно са правели същински жертви, с цел да ни дадат обучение. И въпреки всичко не са били разполагаем, с цел да ни приказват и да ни насочват. Така е било и точка - нищо не може да го промени в този момент. Естествено, имало е неуспехи. Със сигурност са ни оставили да се държим за полата на майка си прекомерно дълго, само че е пристигнало времето всичко това да се елементарни. „ Мълчанието на татко ми е прелъщение за яростта и опция да се приказва. Изборът е мой “. Нека изтъквам още веднъж Шапиро: „ Съвременното оклеветяване на бащинството и престижа се съпровожда от митологията за отсъстващия, идеализирания баща, горчиво прегръщане на възприятията за изменничество и занемаряване, отвод да се изстрада актуалната обстановка и детска податливост да се въстава против личните ни обвързаности “. Митологичното ни виждане за отсъстващия татко е резултат от негативния бащин комплекс, който ни разрешава да забележим единствено неуспехите на татко си и ни пречи да признаем положителните му страни. Несъмнено сложна задача е да се остави настрани личното страдалчество и да се открием за любовта, която родителите ни са ни дали. Почти мъчително е да осъзнаем какъв брой великодушни са били те към нас и какъв брой доста жертви е трябвало да създадат. Не ни харесва да ни припомнят тяхната обвързаност и постоянно отхвърляме да я признаем в тяхното безмълвие.
~ Как да изцелим ранения татко в себе си
Как може мъжът да изцели ранения татко вътре в себе си и да се придвижи оттатък гнева, който изпитва към същинския си татко? Психологът Семюъл Ошърсън предлага дълбинно проучване на предишното на бащата като метод за схващане на неговото страдалчество и развиване на емпатия, която може да помогне на сина да му елементарни. Той приказва и за нуждата мъжът да изостави мита за идеалния татко и да е квалифициран да устоя самотата, произлизаща от това.
Ошърсън дискутира изгодата от мислени разговори с бащата, който е умрял или е надалеч. Те могат да одобряват формата на писма или психическа игра на функции. Могат да служат като конгрес за изложение на неразрешени усеща на гняв, яд и отчаяние. Тези усеща по-късно могат да се обективизират и по-пълно да се одобряват. Процесът може да помогне на мъжа да избяга от пандиза на безсъзнателното си и да трансформира актуалните си негативни усеща в мемоари.
~ Нарушаване мълчанието на бащата
Мълчанието на бащите ни е станало наше. Макар че сме били признати в мафията на наследственото безмълвие, осъзнаването на страданието, което това безмълвие ни е предизвикало (а и на бащите ни), би трябвало да ни откаже от предаването му на синовете ни. Предизвикателството през днешния ден пред мъжете е да нарушат тази дълга традиция на мъжкото безмълвие. Това е може би най-истински революционният акт, който въобще можем да правим.
Онези от нас, които могат, би трябвало да стартират разговори с същинските си татковци без значение от страха, фрустрацията, разочарованието или отхвърлянето, до които това може да докара. Трябва да се борим против попадането в същото безмълвие като бащите ни, да се опитаме да прехвърлим мост над пропастта, която ни разделя от тях. Прокарвайки този мост, можем да стартираме да изцеляваме ужасното разделяне сред нереалните, обезплътени мозъци на мъжете и все по-жестокия свят. Дошло е времето да приказваме за нашата сензитивност, дълбоките си потребности, вътрешния си глас. За нас е пристигнало времето да прокламираме проницателността си. Дошло е времето да споделяме и да демонстрираме себе си такива, каквито в действителност сме, да се открием и да станем същински в очите на хората към нас. Най-накрая е пристигнало времето да приказваме.
~ Заключение
Мъжът се ражда три пъти в живота си. Ражда се от майка си, ражда се от татко си и най-после се ражда от дълбокото си Аз. Последното е раждането на неговата характерност. Христос приказва за това, когато споделя, че не е познавал нито татко си, нито майка си, въпреки че родителите му са били в тълпата, пристигнала да го чуе по какъв начин приказва. Траурът на мъжете по нереалистичните упования, които са имали към бащите си, и усамотението, налагано им от тъгуването, са прекарванията, които ги освобождават. Страданието им служи като осакатяването на инициацията: то ги принуждава да се подчинят на действителността на обективния свят и цялата Вселена става новият им дом.
Все по-неотложна става нуждата да прекратим смъртното си безмълвие за дезинтеграцията на фамилията, употребата на Третия свят от развитите страни, конкуренцията във въоръжаването и замърсяването на природата, което ни унищожава. Трябва да крещим страха си от покривите и да създадем по този начин, че държавните управления най-сетне да чуят гласа ни.
Освен в случай че не възстановим възприятието за себе си като интегрална част от човечеството и от цялата Вселена — животинска, минерална и растителна, - просто няма да оцелеем. Всеки от нас е изумен от раната на краля на риболовците и всички имаме задължението да я излекуваме. Изящните теории не правят работа. За нас е пристигнало времето да се погледнем в лицето и да решим дали желаеме да продължаваме или не. Решението е наше. Ако не нарушим мълчанието, няма да оцелеем.
Убеден съм, че същинската промяна и изцеляване на мъжете наложително ще включват преоткриването от тяхна страна на психическата и физическата им спонтанност. Възстановяването на тяхната жизнеспособност би трябвало да произтича от естествена вяра - вяра, учредена на култивирането на елементарното възприятие за единение със света. По думите на Фредерик Бак, който завоюва „ Оскар “ за кино лентата си „ Мъжът, който садеше дървета “: „ Ние сме създания на земята и земята е суровината на нашето благополучие. “
За да се променим, би трябвало да спечелим отначало притежанието на страстите и органичните чувства от телата си. Най-накрая трансформацията ни ще се реализира чрез признаването на мъдростта на инстинктите ни. Трябва още веднъж да се научим да се доверяваме на животното в нас. Трябва да се откажем от арогантните си илюзии за надзор, които ни водят до угнетяването на всяко създание на Земята.
Нека завърша, като парафразирам една индианска поема:
Камъните не се нуждаят нито от слънцето, нито от водата, с цел да съществуват. Растенията се нуждаят от камъните, водата, почвата и слънцето, с цел да живеят. Животните се нуждаят от растенията, камъните, водата, почвата и слънцето, с цел да оцелеят. Човешките същества се нуждаят от животните, растенията, камъните, водата, почвата и слънцето, с цел да продължат да живеят. Следователно хората са най-зависимите създания от всички.
Из: „ Отсъстващи татковци, изгубени синове “, Ги Корно, изд. „ Изток-Запад “
Картина: „ Father and son “ by DALL-E




