Клиничен психолог и психотерапевт, Хаим Гинът (1922 -1973) е автор

Клиничен психолог и психотерапевт, Хаим Гинът (1922 -1973) е създател на поредност от книги, трансформирали радикално метода, по който възрастните поддържат връзка с децата. Той основава групи за образование на родители, учейки ги по какъв начин да постановат дисциплинираност, без да унижават, по какъв начин да подлагат на критика, без да подценяват, по какъв начин да хвалят, без да вършат оценки, по какъв начин да показват гнева си, без да нараняват, по какъв начин да одобряват, а не да оспорват детските усеща, усещания и възгледи. И още - по какъв начин да откликват по този начин, че децата да се научат да се доверяват на вътрешната си действителност и да развиват самонадеяност. Споделяме откъс от книгата му „ Детето и ние “ (Изд. „ Изток-Запад “).

♥ Родителите не трябва да се удрят

На децата в никакъв случай не трябва да им се разрешава да удрят родителите си. Подобни физически офанзиви са нездравословни както за родителя, по този начин и за детето. Това предизвиква мощна паника у децата и боязън от наказване. Това вбесява родителите и ги настройва зле към личните им деца. Забраната да се протяга ръка на родителите е нужна, с цел да се спести на децата възприятието виновност и паника и с цел да разреши на родителите да запазят топлите усеща към децата си. От време на време човек може да стане очевидец на възмутителни подиуми, в които някой родител, с цел да не бъде ритнат по глезена, предлага на детето си да го удари по ръката: „ Можеш да ме удариш мъничко, само че тъй че да не ме заболи “, молеше се един път една трийсетгодишна майка на четиригодишното си дете, като му подаваше ръката си. Човек се изкушава да се намеси и да каже: „ Недейте да вършиме това, госпожо. Вредно е и за вас, нездравословно е и за детето да му позволявате да удря майка си “. Майката трябваше да спре неотложно детето си. „ Никакво удряне. Това е безусловно неразрешено “ Или: „ Ако си сърдит, кажи ми го с думи “.

Правилото да не се удря родител не предстои на никакви промени. Ефективното образование се основава на взаимно почитание сред дете и родител, и то без родителят да абдикира от ролята си на възрастен. Като споделя на детето си да удря, само че да внимава да не я заболи, майката желае от едно малко дете да направи прекомерно фино разграничаване. Детето не може да устои на предизвикването да тества силата на възбраната и да открие каква е разликата сред това да удряш наужким и в действителност.

♥ Децата не трябва да се удрят

Пердахът, въпреки и да е с неприятна известност, към момента се ползва от някои родители. Обикновено се употребява като извънредно средство, откакто не са помогнали по-конвенционални оръжия, като закани и пояснения. Той постоянно не е бил плануван, а е в следствие от ядосан изблик, когато родителите са стигнали до края на търпението си. За миг пердахът сякаш прави работа - освобождава насъбраното у родителя напрежение и детето е чинно най-малко за известно време. И, както се показват някои родители, „ разведрява ситуацията “.

Ако пердахът е толкоз ефикасен, за какво тогава ни оставя с толкоз смесени усеща? Понякога не можем да спотаим вътрешните си подозрения по отношение на дълготрайната успеваемост на багра. Малко се смущаваме от използването на мощ и все си споделяме: „ Трябва да има по-добър метод да се вземат решение проблемите “.

Какво става, в случай че си изпуснете нервите и ударите детето? На множеството родители им се случва. „ Понякога синът ми по този начин ме вбесява, че ми идва да го убия - сподели ми една майка. - И когато се постанова да предпочитам сред убийството и пердаха, предпочитам пердаха. Щом се успокоя, споделям на сина си: „ Аз съм жив човек. Мога да устоявам до избрана граници. Ударих те, само че не мисля, че е вярно да се прави по този начин. Когато ме извадят от нерви, върша неща, които не желая да върша. Така че не ме предизвиквай “.

Удрянето на дете е толкоз нежелателно, колкото и автомобилните произшествия. Въпреки това произшествия стават. Но шофьорската брошура не ви дава предварителното позволение да ги вършиме. С нея не ви споделят: „ Вие сигурно ще предизвикате произшествие, тъй че е все едно, няма за какво да карате деликатно “. Точно противоположното, предизвестяват ни да караме деликатно. Нито пък боят е целесъобразно средство за възпитаване на деца, макар че не постоянно можем да избегнем такива случаи.

Почти невероятно е да отглеждаме деца, без да се случи понякога да ги напляскаме. Но не трябва да го планираме съзнателно. Не би трябвало да считаме физическото наказване за заслужен отговор на детските провокации или за облекчаване на личното ни неспокойствие. Поради неприятния образец, който съставлява. То показва на децата неприятен метод да се оправяме с раздразнението. То им внушава съдбовното обръщение: „ Когато си сърдит или нервиран, няма за какво да търсиш друго позволение на казуса, просто удряй. Така вършат и родителите ти “. Вместо да разчитаме на своята просветеност, с цел да намерим цивилизовани способи да се освободим от гнева си, ние предлагаме на децата си освен зверски опит, само че и разрешението да се държат като диваци.

Повечето родители се разстройват, когато видят детето си да удря по-малкото си братче или сестричка, без да си дават сметка, че когато напляскат по-малкото дете, те дават на по-голямото разрешение да прави същото.

Баща, висок метър и осемдесет, вижда, че осемгодишният му наследник бие четиригодишната си сестричка. Той побеснява и напердашва сина си, а по-късно му декларира: „ Това ще те научи да не удряш никой, който е по-малък от теб “. Една вечер седемгодишната Джил и татко й гледали телевизия. Джил си смучела пръстите, като издавала всякакви звуци, които доста разсейвали татко й. Раздразнен, той я помолил: „ Престани, апелирам те. Пречиш ми да виждам “. Никакъв резултат. Повторил молбата си. Пак никакъв резултат. След четвъртия път той буен и блъснал Джил. Тя се разплакала и на собствен ред блъснала татко си. Това го вбесило още повече. „ Как си разрешаваш да удряш татко си?! - извикал той. - Марш в стаята незабавно! “ Тя отказала, само че той я занесъл принудително. Тя траяла да плаче и никой повече не можел да гледа телевизия.

Джил не могла да разбере за какво е разрешено на огромен човек да удари малко момиче, а е на нея й е неразрешено да удря някой, който е по-голям от нея. Този случай я оставил с ясното разбиране, че можеш да удряш единствено някой, който е по-малък от теб и никой нищо няма да ти направи.

Бащата на Джил можеше да откри различен, по-ефективен метод от багра, с цел да накара щерка си да се съобрази с него. Вместо да чака, до момента в който гневът му стане толкоз мощен, че да излезе отвън надзор, той можеше да каже на щерка си: „ Джил, избери си: или оставаш тук и спираш да си смучеш пръстите, или излизаш от стаята и си смучеш пръстите на воля. Ти решаваш “.

Една от най-лошите страни на физическото наказване е, че може да замести пробуждането на личната съвест на детето. Пердахът прекомерно елементарно снема виновността от детето: то си е платило за неприятното държание и към този момент е свободно да го повтори. Някои деца развиват нещо като счетоводен метод към непослушанието си: той им разрешава да натрупат бели на заем от едната страна на сметката и в края на седмицата или на месеца да се издължат, като си понесат багра. Те периодичен си изпросват по някой бой от своите родители, а от време на време напряко молят за него или се санкционират сами.

Марси, четиригодишна, бе доведена при мен за консултация. Скубеше косата си, до момента в който спеше. Майка й ми призна, че когато се ядосвала, й се заканвала: „ Толкова съм ядосана, че ми идва да ти оскубя цялата коса “. Марси, която несъмнено се е почувствала задоволително отговорна, с цел да заслужи това, се е подчинила на майка си в съня си.

Дете, което ви моли да го накажете, се нуждае от помощ, с цел да се оправи с гнева и виновността си, то не се нуждае желанието му да бъде изпълнено. Това не е лесна задача: в някои обстановки гневът и виновността могат да бъдат излекувани, като намерено се приказва за провиненията. Когато на детето се дават по-добри способи да показва виновността и гнева си и когато родителите се научат по-добре да основават и да постановат разпоредбите, нуждата от физически санкции внезапно понижава.

Като демонстрираме схващане и състрадание към разнообразните усеща, които изпитват децата ни, ние ги приготвяме да станат прочувствено интелигентни. Като постановяваме и прилагаме рестриктивните мерки върху неприемливите дейности, ние ги приготвяме да се преценяват с реда и разпоредбите в обществения свят.

Избрано от: „ Детето и ние “, Хаим Гинът, превод Весела Василева, изд. „ Изток-Запад “
Картина: DALL-E