Не сме излизали нито за миг от Гората на ужасите -
Можете да гледате „ Гората на ужасите “ през днешния ден и на следващия ден, 2 и 3 юни от 18 часа (за последно) в бомбоубежището под 29 СУ „ Кузман Шапкарев “
“Най-здравият съюз на този свят е този сред бездарниците. Те са тези, които в изискванията на всеки тоталитарен режим съумяват да изкопаят по някакъв мочур, подобаващ на техните размери, в който се мъчат да натикат и умъртвят тези, които са родени, с цел да кръстосват океаните. ”
Георги Марков, „ Задочни репортажи “
„ Тука пиша, постоянно търсейки да разбирам освен нас, потърпевшите, само че и тези, които предизвикват страданията ни... Но за какво народът се е умълчал? И какво е това старателно хлопане на лъжици по паницата леща, дето се чува през днешния ден от всички страни? Това „ чорбарство “? “
Стефан Бочев, „ Белене – поверие за концлагерна България “
“Не конфликтите, счупените витрини, изселените, пратените по пандизите, битите и изнасилени, убитите дори, не това смазва, а тънкото, пронизващо чувство за безсмислие в някой последвал следобяд, когато видиш хора да се смеят на улицата, да се събират, да вършат деца в същата тази система, която теб към този момент те е изхвърлила за дълго от живота. ”
Георги Господинов, „ Времеубежище “
Снимка: Емил Димитров
„ Гората на ужасите “ е първият роман на убития в Лондон от Държавна сигурност публицист и публицист Георги Марков, който той издава и подписва с името си. Използвах заглавието за нашето неподготвено четене с музика, което направих в опитите си да транспонирам действителността в изкуство. Дано не ви звуча морализаторски, ама… какъв брой от събитията в културния ни живот през днешния ден кореспондират по някакъв метод със протичащото се в Украйна? Колко от хората на изкуството заеха някаква обществена позиция по тематиката? Колко от тях отидоха на спокойно шествие, подариха средства, проведоха се, с цел да поддържат бежанците от войната и бойците на фронта? Колко от нашите интелектуалци и общественици пробваха да оказват помощ на някои от десетките хиляди дами, деца, и бойци, които безстрашно се борят за нашия свят, за нашите полезности, за цивилизован живот в Европа, без режим и без гнет? Малцина.
Нашето четене с музика „ Гората на ужасите “ го прави. Паралелите са явни. Човеконенавистните режими си наподобяват. Социалистическите лагери, в които диктаторите заточваха по-смелите и по-умните ни дядовци, и бомбоубежищата, в които наложително ни водеха като деца, с цел да сме подготвени за третата международна война злокобно са ни подготвяли за това, което се случва в света ни и през днешния ден.
…
И ето ни.
Публиката се събира на мостчето на " Сливница " и " Раковски ", водим я в бомбоубежището под 29 СУ „ Кузман Шапкарев “ – бомбоубежище звучи гръмко, а то си е едно мазе. Би било дори някак уютно, в случай че по стените му не висяха плакати на Гражданска защита от 80-те, а беше натъпкано с буркани лютеница, бутилки остаряло вино, облекла демоде, които никой не смее да изхвърли или книги. Но то си е осемдесетарско в най-лошия смисъл. 80-те, когато за последно някой е влизал тук, с цел да организира наложително образование по война… на деца! Водеха ни в Мавзолея и по скривалищата да ни плашат – детството ни е било мощно травматично, давам си сметка в този момент, тъй като трябваше и непрекъснато да лъжем. Животът ни беше двойнствен – един (таен) се случваше вкъщи, в облаците от дима от цигарите „ Слънце “ на нашите родители, скрито слушащи „ Свободна Европа “ и различен (явен, „ демонстративен “, като магазина, в който пускаха бананите) – в учебно заведение, където не можех да споделям, че Дядо Коледа идва при мен.
Мислехме, че тези времена са окончателно и завършило минало…
Докато не ги заживяхме още веднъж – някъде към 2009, след като до през днешния ден стартира една проверка на режима – от 35-то място по независимост на словото се сринахме до 112-то съгласно сериозните отчети на Репортери без граници и Организация за сигурност и съдействие на Европа. Няма ли независимост – няма късмет. Това го знам с кожата си, с тялото си, с промълвените шушукайки думи по адрес на брилянтния ми дядо, на който са забранили да упражнява специалността си на доктор и е бил изселен заради… политически анекдот. Абсурдът на режимите. Скоро по-късно е умрял.
Паралелите стават все по-страшни през днешния ден, когато на няколкостотин километра от нас се води война заради сходни аргументи. Диктатор слага на колене целия свят. Днес. В 21. век.
…
Седя в мазето с музикантите и до момента в който се тормозя по какъв начин ще стане, дали пък не е малко прекомерно, добре ли ще бъде, да няма механически гаф (внимавам, подготвена в телевизията-майка), публиката идва към бомбоубежището. Няма места, не стигат, половината остават извън. Местим пейки, вълнуваме се – като революционен комитет някакъв по време на соца сме. Усещаме странността на мястото – то стартира да играе своята мощна роля на жив фон. Юлия Берберян и Трайчо Трайков гледат прави от вратата – тежка, железна, врата за избавяне на животи – като преддверието на великански сейф, в който се пази най-ценното… А ние дори свикнахме с честите загуби на това най-голямо благосъстояние – човешкият живот, станахме като скотове, Ковид ни довърши. Не ни остана съчувствие, емпатия, любов, грижа… Затичани кой знае накъде и скрити в палтата и маските си, забравихме да скърбим за умрелите, да съчувстваме на нуждаещите се, на унизените и оскърбените… На бежанците от войната да вземем за пример.
Сигурно се питате за какво, по дяволите, ви завираме в това мазе – животът и без туй е задоволително заплашителен, а и към този момент в действителност се чудим дали пък няма да ни се наложи да го използваме по предназначението му, това бомбоубежище…
Мислих си дълго за какво го върша. Истината е, че единственият метод, който ни е даден (вероятно от Бог) да осмисляме, да претърпяваме и да надмогваме нещастията и най-печалните и страшни моменти в историята или персоналния ни живот е посредством изкуството… И че единствено посредством него можем хем да съпреживеем нещо сходно и толкоз чудовищно, колкото е войната – хем да се опитаме да се сложим за момент на мястото на самите украинци, които сега го живеят това напълно в действителност. Макар че… както е написал един от създателите, които ще ви чета през днешния ден и на следващия ден вечер Георги Господинов: “...никое изкуство не анулира страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, гибелта. То единствено ни научава някак си да живеем с тях. ”
Когато започвах да мисля за това четене… нямаше война, Путин не беше почнал да осъществя кошмара, с който ще се помни 21. век, нямаше милиони дами и деца останали без библиотеки, кухни, кревати и играчки…, тръгнали да бягат, изоставяйки целия си доскорошен живот по света. Обаче все пак тези текстове не ме оставяха да задрямвам. Когато дойдете тази вечер и ли на следващия ден, обърнете, апелирам внимание на невероятната, съвсем свръхестествена новост на текстовете, които избрах да ви прочета – текстове, писани преди доста години… които звучат, като че ли са за днешния ни ден, в подтекста на войната, която става все по-реална и последователно завзема и превзема освен територии, а всичко познато… Огромна лавина, която ни опустошава, като прибавя към нещастието, която претърпяваме като общество през последните години. И какъв брой дребни са ежедневните ни паники, кавги, изменничества и политически боричкания по отношение на нея. Спрямо войната.
Ще чуете фрагменти от фамозните „ Задочни репортажи “ на починалия в Лондон български публицист и публицист Георги Марков – погубен от българската репресивна машина през 1978 година с фамозния чадър, както и елементи от есетата му по радиото Дойче Веле „ Към моя съвременник “ с неговия глас, елементи от неговите писма към жена му, която остава в България. Този роман от единствено себе си ще се прелее (сякаш го е писала една ръка, невероятно) в записките и дневниците из книгата на един огромен български интелектуалец, приключил два швейцарски университета и бил първи секретар на министър ръководителя по цар Борисово време Стефан Бочев „ Белене: поверие за концлагерна България “. Защото същата тази репресивна машина, която умъртви Марков, затвори в лагер Бочев… Този роман ще клати – както потокът на съзнанието прави – измежду мемоари и истории от самосбъдващите се разкази и романи-пророчества на Георги Господинов, който пък е наш съвременник, само че изследва доста подробно предишното ни по социализма, особеностите на българския манталитет по това време, ритуалите и лъжите, в които живеехме. (Честита да му е номинацията за Нобел и стискаме палци!)
Всички тези думи в „ Гората на ужасите “ са отдадени на онази необяснима и срамна линия в нашата народопсихология, която предава, вместо да спаси; убива, вместо да се грижи; завижда, вместо да се възхищава; изтезава, вместо да отглежда, плахо премълчава, вместо да стане и да изкрещи, и унищожава, вместо да гради.
Струва ми се, че АЗ съдебномедицинска експертиза на ръба на силите си (пак по Георги Господинов), все по-самотни и комплицирани, като че ли затворени в някакво огромно международно мазе, уплашени, предадени и захвърлени на политическата карта на света, ръководена от кой знае кого – дали не и от изкуствения разсъдък? – зависещи от неговата възможна воля или от милостта на случайността?!
Засипвани от (фалшиви) вести и информация, тайни теории и откровени злословия, на нас към този момент са ни отказани И опция за бягство в „ обетованата земя – на Запад “, И татковина, ние се скитаме из електронните сигнали на света, гледаме непрекъснато в някакви екрани и си спомняме човещината през последните останали свидетелства за нея – а точно: през книгите. И през непокътнатите писма.
Ще чуете смразяващи със своята документалност¬¬¬ разкази. И тайната ми концепция е те да се случат точно на това злокобно място, обвързвано с предишното ни и историята на България в един предходен интервал, на място-самото то удостоверение за други времена, когато свободата беше единствено фантазия и заглъхнал зов.
„ Гората на ужасите “ не би била допустима без поддръжката на НФК, на директорката на 29 учебно заведение Маргарита Милева и на кмета на регион Сердика Тодор Кръстев.
Идея и реализация: Искра Ангелова, музиканти: Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов. Режисьор на пулта: Емил Димитров.
Поради лимитираните места молим да си купите билети ето тук:
Трейлър:
Две последни четения с музика на Искра Ангелова, Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов
Среща: 2 и 3.06.22, в четвъртък и в петък, 17:45 часа на моста „ Раковски “, на ъгъла на бул. Сливница и ул. „ Г. С. Раковски “
Публиката ще бъде отведена до скривалище-бомбоубежище, събитието ще трае 1 час и 20 минути, входът е 12 лева.
“Най-здравият съюз на този свят е този сред бездарниците. Те са тези, които в изискванията на всеки тоталитарен режим съумяват да изкопаят по някакъв мочур, подобаващ на техните размери, в който се мъчат да натикат и умъртвят тези, които са родени, с цел да кръстосват океаните. ”
Георги Марков, „ Задочни репортажи “
„ Тука пиша, постоянно търсейки да разбирам освен нас, потърпевшите, само че и тези, които предизвикват страданията ни... Но за какво народът се е умълчал? И какво е това старателно хлопане на лъжици по паницата леща, дето се чува през днешния ден от всички страни? Това „ чорбарство “? “
Стефан Бочев, „ Белене – поверие за концлагерна България “
“Не конфликтите, счупените витрини, изселените, пратените по пандизите, битите и изнасилени, убитите дори, не това смазва, а тънкото, пронизващо чувство за безсмислие в някой последвал следобяд, когато видиш хора да се смеят на улицата, да се събират, да вършат деца в същата тази система, която теб към този момент те е изхвърлила за дълго от живота. ”
Георги Господинов, „ Времеубежище “
Снимка: Емил Димитров
„ Гората на ужасите “ е първият роман на убития в Лондон от Държавна сигурност публицист и публицист Георги Марков, който той издава и подписва с името си. Използвах заглавието за нашето неподготвено четене с музика, което направих в опитите си да транспонирам действителността в изкуство. Дано не ви звуча морализаторски, ама… какъв брой от събитията в културния ни живот през днешния ден кореспондират по някакъв метод със протичащото се в Украйна? Колко от хората на изкуството заеха някаква обществена позиция по тематиката? Колко от тях отидоха на спокойно шествие, подариха средства, проведоха се, с цел да поддържат бежанците от войната и бойците на фронта? Колко от нашите интелектуалци и общественици пробваха да оказват помощ на някои от десетките хиляди дами, деца, и бойци, които безстрашно се борят за нашия свят, за нашите полезности, за цивилизован живот в Европа, без режим и без гнет? Малцина.
Нашето четене с музика „ Гората на ужасите “ го прави. Паралелите са явни. Човеконенавистните режими си наподобяват. Социалистическите лагери, в които диктаторите заточваха по-смелите и по-умните ни дядовци, и бомбоубежищата, в които наложително ни водеха като деца, с цел да сме подготвени за третата международна война злокобно са ни подготвяли за това, което се случва в света ни и през днешния ден.
…
И ето ни.
Публиката се събира на мостчето на " Сливница " и " Раковски ", водим я в бомбоубежището под 29 СУ „ Кузман Шапкарев “ – бомбоубежище звучи гръмко, а то си е едно мазе. Би било дори някак уютно, в случай че по стените му не висяха плакати на Гражданска защита от 80-те, а беше натъпкано с буркани лютеница, бутилки остаряло вино, облекла демоде, които никой не смее да изхвърли или книги. Но то си е осемдесетарско в най-лошия смисъл. 80-те, когато за последно някой е влизал тук, с цел да организира наложително образование по война… на деца! Водеха ни в Мавзолея и по скривалищата да ни плашат – детството ни е било мощно травматично, давам си сметка в този момент, тъй като трябваше и непрекъснато да лъжем. Животът ни беше двойнствен – един (таен) се случваше вкъщи, в облаците от дима от цигарите „ Слънце “ на нашите родители, скрито слушащи „ Свободна Европа “ и различен (явен, „ демонстративен “, като магазина, в който пускаха бананите) – в учебно заведение, където не можех да споделям, че Дядо Коледа идва при мен.
Мислехме, че тези времена са окончателно и завършило минало…
Докато не ги заживяхме още веднъж – някъде към 2009, след като до през днешния ден стартира една проверка на режима – от 35-то място по независимост на словото се сринахме до 112-то съгласно сериозните отчети на Репортери без граници и Организация за сигурност и съдействие на Европа. Няма ли независимост – няма късмет. Това го знам с кожата си, с тялото си, с промълвените шушукайки думи по адрес на брилянтния ми дядо, на който са забранили да упражнява специалността си на доктор и е бил изселен заради… политически анекдот. Абсурдът на режимите. Скоро по-късно е умрял.
Паралелите стават все по-страшни през днешния ден, когато на няколкостотин километра от нас се води война заради сходни аргументи. Диктатор слага на колене целия свят. Днес. В 21. век.
…
Седя в мазето с музикантите и до момента в който се тормозя по какъв начин ще стане, дали пък не е малко прекомерно, добре ли ще бъде, да няма механически гаф (внимавам, подготвена в телевизията-майка), публиката идва към бомбоубежището. Няма места, не стигат, половината остават извън. Местим пейки, вълнуваме се – като революционен комитет някакъв по време на соца сме. Усещаме странността на мястото – то стартира да играе своята мощна роля на жив фон. Юлия Берберян и Трайчо Трайков гледат прави от вратата – тежка, железна, врата за избавяне на животи – като преддверието на великански сейф, в който се пази най-ценното… А ние дори свикнахме с честите загуби на това най-голямо благосъстояние – човешкият живот, станахме като скотове, Ковид ни довърши. Не ни остана съчувствие, емпатия, любов, грижа… Затичани кой знае накъде и скрити в палтата и маските си, забравихме да скърбим за умрелите, да съчувстваме на нуждаещите се, на унизените и оскърбените… На бежанците от войната да вземем за пример.
Сигурно се питате за какво, по дяволите, ви завираме в това мазе – животът и без туй е задоволително заплашителен, а и към този момент в действителност се чудим дали пък няма да ни се наложи да го използваме по предназначението му, това бомбоубежище…
Мислих си дълго за какво го върша. Истината е, че единственият метод, който ни е даден (вероятно от Бог) да осмисляме, да претърпяваме и да надмогваме нещастията и най-печалните и страшни моменти в историята или персоналния ни живот е посредством изкуството… И че единствено посредством него можем хем да съпреживеем нещо сходно и толкоз чудовищно, колкото е войната – хем да се опитаме да се сложим за момент на мястото на самите украинци, които сега го живеят това напълно в действителност. Макар че… както е написал един от създателите, които ще ви чета през днешния ден и на следващия ден вечер Георги Господинов: “...никое изкуство не анулира страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, гибелта. То единствено ни научава някак си да живеем с тях. ”
Когато започвах да мисля за това четене… нямаше война, Путин не беше почнал да осъществя кошмара, с който ще се помни 21. век, нямаше милиони дами и деца останали без библиотеки, кухни, кревати и играчки…, тръгнали да бягат, изоставяйки целия си доскорошен живот по света. Обаче все пак тези текстове не ме оставяха да задрямвам. Когато дойдете тази вечер и ли на следващия ден, обърнете, апелирам внимание на невероятната, съвсем свръхестествена новост на текстовете, които избрах да ви прочета – текстове, писани преди доста години… които звучат, като че ли са за днешния ни ден, в подтекста на войната, която става все по-реална и последователно завзема и превзема освен територии, а всичко познато… Огромна лавина, която ни опустошава, като прибавя към нещастието, която претърпяваме като общество през последните години. И какъв брой дребни са ежедневните ни паники, кавги, изменничества и политически боричкания по отношение на нея. Спрямо войната.
Ще чуете фрагменти от фамозните „ Задочни репортажи “ на починалия в Лондон български публицист и публицист Георги Марков – погубен от българската репресивна машина през 1978 година с фамозния чадър, както и елементи от есетата му по радиото Дойче Веле „ Към моя съвременник “ с неговия глас, елементи от неговите писма към жена му, която остава в България. Този роман от единствено себе си ще се прелее (сякаш го е писала една ръка, невероятно) в записките и дневниците из книгата на един огромен български интелектуалец, приключил два швейцарски университета и бил първи секретар на министър ръководителя по цар Борисово време Стефан Бочев „ Белене: поверие за концлагерна България “. Защото същата тази репресивна машина, която умъртви Марков, затвори в лагер Бочев… Този роман ще клати – както потокът на съзнанието прави – измежду мемоари и истории от самосбъдващите се разкази и романи-пророчества на Георги Господинов, който пък е наш съвременник, само че изследва доста подробно предишното ни по социализма, особеностите на българския манталитет по това време, ритуалите и лъжите, в които живеехме. (Честита да му е номинацията за Нобел и стискаме палци!)
Всички тези думи в „ Гората на ужасите “ са отдадени на онази необяснима и срамна линия в нашата народопсихология, която предава, вместо да спаси; убива, вместо да се грижи; завижда, вместо да се възхищава; изтезава, вместо да отглежда, плахо премълчава, вместо да стане и да изкрещи, и унищожава, вместо да гради.
Струва ми се, че АЗ съдебномедицинска експертиза на ръба на силите си (пак по Георги Господинов), все по-самотни и комплицирани, като че ли затворени в някакво огромно международно мазе, уплашени, предадени и захвърлени на политическата карта на света, ръководена от кой знае кого – дали не и от изкуствения разсъдък? – зависещи от неговата възможна воля или от милостта на случайността?!
Засипвани от (фалшиви) вести и информация, тайни теории и откровени злословия, на нас към този момент са ни отказани И опция за бягство в „ обетованата земя – на Запад “, И татковина, ние се скитаме из електронните сигнали на света, гледаме непрекъснато в някакви екрани и си спомняме човещината през последните останали свидетелства за нея – а точно: през книгите. И през непокътнатите писма.
Ще чуете смразяващи със своята документалност¬¬¬ разкази. И тайната ми концепция е те да се случат точно на това злокобно място, обвързвано с предишното ни и историята на България в един предходен интервал, на място-самото то удостоверение за други времена, когато свободата беше единствено фантазия и заглъхнал зов.
„ Гората на ужасите “ не би била допустима без поддръжката на НФК, на директорката на 29 учебно заведение Маргарита Милева и на кмета на регион Сердика Тодор Кръстев.
Идея и реализация: Искра Ангелова, музиканти: Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов. Режисьор на пулта: Емил Димитров.
Поради лимитираните места молим да си купите билети ето тук:
Трейлър:
Две последни четения с музика на Искра Ангелова, Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов
Среща: 2 и 3.06.22, в четвъртък и в петък, 17:45 часа на моста „ Раковски “, на ъгъла на бул. Сливница и ул. „ Г. С. Раковски “
Публиката ще бъде отведена до скривалище-бомбоубежище, събитието ще трае 1 час и 20 минути, входът е 12 лева.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ