Може ли щастието да бъде научено? Възможно е, разбира се,

Може ли щастието да бъде научено? Възможно е, несъмнено, изключително когато повярваме, че щастието е в дребните наслади на живота, то е динамично и обича споделеността и спонтанността. Щастието е по мярката на всеки, само че за него би трябвало и да се потрудим. Учението на Епикур и разпоредбите на позитивната логика на психиката в едно, ни предлага извънредно симпатичният немски публицист Рихард Давид Прехт в бестселъра си „ Кой съм аз? И какъв брой сме? “ (Изд. Хермес)

(Edvard Munch - Melancholy, 1894-1896)

Ако следваме учението на Епикур, излиза, че „ епикуреецът “ е балансиран човек, който извлича щастието си от многочислените дребни наслади в живота, който побеждава страховете си, обича да поддържа връзка с другите хора и живее в съгласие с тях. Едва по-късните му съперници, най-много християните, изкривяват възгледите му до неразбираемост и трансформират безбожника Епикур в гуру на порока. От психическа позиция обаче Епикур е изпреварил много християнските учения, тъй като осъзнава неразривното взаимоотношение сред тяло и дух, сред физика и душeвност и го слага в центъра на своята философия. Това, на което учи той, през днешния ден може да се откри още веднъж във възгледите на позитивната логика на психиката, съвременно изследователско направление, което е публикувано най-вече в Съединени американски щати. Представителите на позитивната логика на психиката търсят критерии, които би трябвало да се изпълнят, с цел да са щастливи хората. И създават подготвителни стратегии, с цел да станат хората по-щастливи. Тъй като щастието, тук психолозите са съгласни с Епикур, може и би трябвало да се основава интензивно. Щастието не поражда от единствено себе си. Не е задоволително да нямаме болки, стрес и грижи, с цел да сме щастливи. Колко доста хора без огромни житейски неволи въобще не са щастливи, а единствено се отегчават. С други думи: щастието е нещо хубаво, само че изисква доста труд. Изследователите на щастието са обобщили този труд в цяла поредност от на практика правила, които ще показва тук – частично с леко мигане.

Първото предписание е: интензивност! Мозъците ни жадуват да са заети. Духовният застой основава неприятно въодушевление. Дори единствено ден отмора води до всеобща гибел на неврони. Който не основава работа на мозъка си, способства за неговото „ спаружване “ – развой, нормално обвързван с възприятие на отегчение. Затова безработицата доста скоро поражда депресии. Тогава хормоналният ни баланс страда от дефицит на допамин. Не е нужно да сме непрестанно дейни, само че и прекомерното безучастие не е удобно за щастието. Спортът да вземем за пример е нещо прелестно, тъй като мозъкът самичък се възнаграждава за сполучливите физически старания – образуват се нови неврони. Интересите също покачват насладата от живота. Рутината може и да има известни преимущества, само че не носи трайно благополучие. Разнообразието и новото от време на време са източници на благополучие. Затова Витгенщайн, за който стремежът към благополучие е недоверчив, се придържа към тъкмо противоположната максима: „ Не ми дреме какво хапвам, значимото е да е едно и също “ – същинско управление по злощастие.

Второто предписание е: обществен живот! Епикур не държи изключително да бъде в центъра на вниманието както в персоналния, по този начин и в публичния живот. Но осъзнава, че надали съществува източник на по-трайно благополучие от обществените връзки. Приятелството, партньорството и фамилията могат да основат рамка, в която да се усещаме на несъмнено място. Съвместните преживявания с колегата, с другар или с децата усилват чувството за благополучие. Когато се усещат в сигурност, мъжете отделят окситоцин, а дамите – вазопресин, хормоните на прерийните къртици, за които към този момент стана дума (срв. Една напълно естествена невероятност). Който има тесни обществени контакти, не остава самичък с грижите и несгодите си. Нищо чудно, че положителното партньорство и задоволително честите полови контакти са доста по-важни за житейското благополучие, в сравнение с парите и имуществото.

Третото предписание е: централизация! Епикур отделя доста време, с цел да обясни на учениците си по какъв начин да се любуват тук и в този момент: на аромата на цветята, на хубостта на формите, на усета на късче сирене. Подбраните и съсредоточени наслаждения покачват насладата от живота. Това, което важи за нещата, би трябвало да важи още повече за хората. Колкото по-интензивен е интимният контакт с някого, толкоз по-дълбоки са възприятието и съчувствието. От позиция на науката, изследваща мозъка, това значи: наслаждавай се до дъно на положенията на съзнанието си, най-малкото на тези, които ти се отразяват добре. А за всичко, в което човек се потапя, важи: би трябвало да му се отдаваме напълно. Който, до момента в който хапва нещо вкусно, се притеснява, че ще надебелее, а по време на диалог току поглежда часовника си, самичък си скапва прекарването. Да мислим за бъдещето понякога, е рационално, само че непрекъснатата мисъл за него ни лишава сегашния миг. Животът е това, което се случва на множеството хора, до момента в който те старателно кроят други проекти.

Четвъртото предписание е: реалистични упования! Щастието е въпрос на упования. Честа неточност е да си слагаме прекомерно повишени, само че също по този начин и прекомерно занижени условия. И двете водят до незадоволеност. Който изисква прекомерно доста от себе си, страда от стрес, а би могъл да го избегне. Който изисква прекомерно малко от себе си, страда от дефицит на допамин, а следствията са демотивация и равнодушие. А неналичието на вдъхновение най-вероятно още веднъж ще докара до слагане на прекомерно занижени условия – същински обаян кръг.

Петото предписание е: позитивни мисли! Това е може би най-важното предписание. Чувството за благополучие, тук Епикур и позитивната логика на психиката са единомислещи, не е случайност, а разследване от „ верни “ мисли и усеща. Правилни съгласно тях са мислите, които основават наслаждение и осуетяват неудоволствието. Специален психически трик е апелът: „ Преструвай се на благополучен и ще бъдеш благополучен! “. По-лесно е да се каже, в сравнение с да се направи. Когато не ми е добре, едва ли ще намеря сили да заблудя себе си, че съм в положително въодушевление. Руският публицист Фьодор Достоевски, тъничък психолог, показва доста тъкмо и с лека подигравка мнението си за позитивните мисли: „ Всичко е положително. Всичко. Човекът е трагичен, тъй като не знае, че е благополучен. Само по тази причина. Това е всичко, всичко! Който го осъзнае, незабавно ще стане благополучен, на часа, на мига “.

Ако се абстрахираме от иронията, главният миг е, че – най-малко в избрани рамки – съм повече или по-малко свободен да правя оценка събитията в живота си. За степента на тази независимост, естествено, може да се спори. Дали в книгата на моя живот избирам да се спирам на красивите или на тъжните и отегчителните пасажи? Някои хора съумяват да извлекат от живота най-вече положителното, а при други е противоположното. Един от вероятните подходи към това е да осъзнаем ролята на разсъдъка при оценката на личните усеща. Защо отстранявам толкоз време на отрицателното и задълбочавам в него? Определено не съм свободен да предпочитам по какъв начин да чувствам нещата – негативно или позитивно, само че въпреки всичко имам известна независимост по въпроса по какъв начин преценям чувствата си. Свобода, която мога да реализира с тренировки. По време на обещано възприятие или директно след него да подредиш и релативираш чувствата си, е огромно, само че въпреки всичко усвоимо изкуство.

Често се предлага да запишем незабавно негативните си усеща. Така кортексът през цялото време им прави прецизна рентгенова фотография, което ги смекчава най-малко до известна степен. Няма да навреди и в случай че си запишем няколко положителни контрааргумента. Освен това позитивните психолози ни предизвикват да си водим дневник на щастието, с цел да се научим да си припомняме по-добре хубавите моменти. Друга мъдрост на логиката на психиката на щастието е правилото: „ Не се вземай прекомерно на съществено, надсмивай се над себе си “. И тук е правилно, че е по-лесно да се каже, в сравнение с да се направи. Не би трябвало ли човек първо да го умее, с цел да го приложи на процедура? Във всеки случай тази максима ми припомня за моя другар Луц. На образование за мениджъри психотреньорът желае от участниците да проявят повече спонтанност. Швейцарски сътрудник на моя другар напълно съществено изважда писалка и грижливо отбелязва в линираната си тетрадка: „ Да бъда по-спонтанен! “. Да се научиш да се надсмиваш над себе си, е чудесна, само че доста амбициозна цел, обвързвана с високо очакване към себе си. По-лесно е да се научим да заобикаляме избрани източници на отегчение. Един от най-често срещаните източници е сравнението. Тук постоянно и за всичко важи правилото: който съпоставя, губи! Аз не наподобявам като модел в списание. (Вероятно „ онлайн “ и той не наподобява по този начин.) Нямам приходите на най-преуспелия си съученик. Не съм толкоз проницателен, колкото мнозина други. Или изключително брутално: не съм толкоз благополучен, колкото брат ми или сестра ми. Докато мислите по този начин, в никакъв случай няма да бъдете щастливи.

Шестият миг е да не се прекалява с търсенето на благополучие. Да приемаш по-спокойно нещастието, е огромно изкуство. Доста постоянно – в случай че не и постоянно – в нещастието има и нещо положително. Някои хора с ужасни премеждия споделят, че откогато са се разболели, живеят по-интензивно. Кризите, компликациите и даже ударите на ориста от време на време са благотворни. Някои рецесии водят до по-добро ново начало, въпреки и човек постоянно да не знае „ защо може да му послужат “. Склонността да негодуваш срещу събитията, които няма по какъв начин да промениш, е много публикувана. Тук психологът на щастието размахва предупредително пръст.

Седмият, финален миг е наслада от работата. Той е в тясна взаимовръзка с първия, с интензивността. Работата е нещо, което ни принуждава да сме дейни, и множеството хора се нуждаят от този напън, с цел да правят задоволително доста неща. Разбира се, това не важи за всяка работа, само че въпреки всичко се среща много постоянно. Работата е най-хубавата психотерапия. А казусът при безработицата е точно в тази психическа липса на самотерапия. Който не работи, елементарно може да се почувства ненужен и посърнал: прекомерно малко допамин и прекомерно малко серотонин. Така вижда нещата и Зигмунд Фройд. За него щастието се състои в това „ да можеш да обичаш и да работиш “.

Толкова за седемте правила. С съображение може да се спори за цената на едно или друго предписание – а естествено и за изгодата от тях. Защото нещата с тези правила не са толкоз елементарни. Не е задоволително единствено да ги посочим. Най-вълнуващият и до момента най-пренебрегваният от психолозите на щастието въпрос е: до каква степен въобще се простира персоналната ми независимост на деяние? Позитивната логика на психиката черпи познания от всеки нов резултат на науката за мозъка, само че избира да заобикаля кардиналния спор „ Мога ли да желая това, което желая? “. Каква е изгодата и от най-мъдрите максими, в случай че въобще нямам опция да ги приложа на процедура? Този въпрос, наподобява, си остава извънредно вълнуваща задача.

Дали с това въпросът за щастието е обяснен? Философски – може би. Затова пък психически има още доста какво да се открие. Защо някои хора живеят с толкоз изумителна рутина, та е мъчно да повярваме, че живеят за пръв път? Защо някои постоянно знаят какво им се отразява добре? И за какво множеството от нас някак си се лутат по пътя напред? Вероятно това изобщо не се дължи на обстоятелството, че едните схващат повече от благополучие, в сравнение с другите. Тъй като рутинираните актьори в живота не всеки път са по-щастливите. Надценява ли се щастието? Може би един благополучен и един сполучлив живот в края на краищата напълно не са едно и също? Дали съществува нещо по-важно от щастието?

От: „ Кой съм аз? И какъв брой сме? “, Рихард Давид Прехт, изд. Хермес
Изображение: Edvard Munch - Melancholy, 1894-1896