МОИТЕ ГОРИ Гората зиме... Бяхме на Матан дере, на лов

МОИТЕ ГОРИ
Гората зиме...
Бяхме на Матан дере, на лов за глухари. Излязохме още в мрачно сутринта. Минахме хълм, втори, трети. Качихме се високо над горското стопанство. Гората спи, вейка не поклаща. Спят и глухарите. Стоим под дърветата, стискаме пушките си и ги чакаме да се разсънят, слухтим за стържещия, пълнозвучен тон на токуването. Но няма нищо.
Започна да прикапва снежец. Отначало рядко, след това по-гъсто и по-гъсто. Заваля крепко. Гората стана бяла и фантастична. Като нея и ние станахме бели и малко недействителни. Забравихме глухарите. И те ни не помниха ‒ не се обадиха. С моя другар тръгнахме из гората, по този начин, да се пореем без цел, омагьосани от нейната неочаквана смяна, от нейната снежна тишина, в която единствено нашите хрупащи стъпки отваряха пъртина. А след това пуснахме младите палашчета да погонят зайци, дано се учат. Просторът се изпълни със звънливия, кънтящ и некомпетентен лай на кучетата. Снегът все валеше и качулеше дърветата, качулеше и нас. Валеше непрестанно и чистеше гората от гнилежа, чистеше въздуха, пречистваше и нещо в нас. Вървяхме леки и чисти, не запомнили време и място, все вървяхме и не проговаряхме ни дума. Нима трябваха думи?
Смерчът мина лани и над Вищерица. Мина и отпътува, само че остави едно огромно горско гробище. На няколко хиляди декара към Кара Кая цялата гора бе пометена. Цялата гора. Дърво до дърво. Заедно с корените се бе дигнала като отлепена подметка и почвата, на която дърветата бяха расли ‒ един тъничък пласт просто одран от някоя плоска канара и уплетен в жили. Това беше невиждана горска гибел, беше чума.
Излезе алманах с разкази и пътеписи от Георги Божинов
Георги Божинов – новият остарял класик в актуалната българска литература През 2014 година Георги Божинов беше преоткрит от хиляди...
Смерчът събаря изведнъж, а индивидът събаря последователно и по тази причина е по-опасен. Малко по малко ние разрушавам горите си, гризем ги като червей под корен. Гледаш някъде ‒ гора като гора. А навлезеш малко в нея, и внезапно виждаш какъв брой е оредяла, какви пакости е направила нечия лакома секира. Също като плод, който извън запазил формата, даже цвета си, а от вътрешната страна целият изгризан и кух. Наводнението през петдесет и седма, когато и най-бистрите планински ручеи потекоха мътни, беше знак и предизвестие. Някога това предизвестие може да извърши заканата си...
Не познавам място, където разрухата на гората да е по този начин грозна, както в планината Огражден. В отдавнашни времена тя е била покрита с дъбрави. Дошли хората, просекли дъбравите, разорали нивички. Отначало нивичките давали самун, тъй като почвата била торна. После престанали. После почнала да работи водата, проговорили пороищата, затрещели доловете. Сега там няма гори. Няма и ниви. Защото няма и пръст. А колкото я има ‒ е алена като оголеното месо на рана.
По южните скатове на Огражден, дето ровините са най-безутешни, от няколко години насам виждам едно зелено петънце. Петънцето става леке, зеленината му пораства по-плътна, по-жизнерадостна и по-нехайна към околния зной. Това е млада изкуствена гора от борчета. Мястото тук е дъбово, само че дъбове не могат да виреят към този момент. Толкова е хубаво да гледаш по какъв начин една млада гора, посеяна от индивида, се дига с подобен апетитен изблик на живот.
Да сеем гори. Да ги сеем на всички места, където можем, всеки път, когато можем. За да изкупим виновност. Не е наша насладата да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи наслади също има наслада.