Погребението на една мечта
Моето семейство е публично разрушено. А аз съм жена, която обича да скита по планини и екзотични страни. Влюбвам се постоянно и вечно и обичам да оставям децата си на татко им, до момента в който аз работя или върша някое от горните занимания. Особняк съм и някои мъже на мои приятелки ме считат за опасност на фамилното им огнище и ги пазят от мен. Някои дами на мои другари считат моята независимост за опасност на връзките им.
Мен ме съжаляват, че съм сама. Мен ме почитат, че съм сама. Аз съм беглец на плажа, шило в торба, което постоянно съумява да пробие и излезе. Ръката, която опита да ме прегръща единствено за себе си, изсъхва, а сърцето, което ме заключи, изгнива и стартира да вони. Тези и сходни линии в личността си съм приела и понасям умерено развиване в други направления.Решението не е в това да хвърлим скъпия предмет или човек. Алтернативата е да се научим да отпускаме пръстите си и нежно да отваряме длан. Миналия уикенд бях на психодрама фестивал в Пловдив (столицата на София, както разбрах от едни местни), където обменяме опит, посредством персонално прекарване на разнообразни техники и групи. На един от семинарите, кръстен " Погребално бюро Утре ", където единият от двамата водещи беше Венци Занков, мой другар и обичан художник, претърпях началото на значимо за мен заравяне.
Осъзнах шокирано, че след към този момент тригодишна разлъка кътам фантазия да имам общоприетоо семейство и живот с бащата на децата ми. Абсурдно след всичко, което сме си предизвикали и претърпели, само че към момента там, някъде... Това, че е подбудена от боязън и неустановеност, е прекомерно явно, с цел да е забавно. Още повече, че битката със боязън и неустановеност е ежедневие без значение от подтекста и не е извънредно предизвикателство. Да си самичък и отвън нормите е толкоз страховито и рисково, че главната наклонност е да търсиш заместители. Това към този момент пробвах да направя и не се получи – не разбрах, че това, което ми беше препоръчано, е разтворена длан, на която, в случай че желая, мога да бъда, а в случай че не желая, няма кой да ме спре.
Закъснялата ми фантазия е в действителност заблуда с гнили крайници, родена от пресъхнала от сълзи вътрешност, недоносена и мъртвородена от майка Вина и татко Морал. Аз съм отговорна, че не съумях да опазя фамилията ни, аз съм отговорна, че не съумях да бъда по-добра, осъзната, виновна, приемаща, ласкава, смирена. По-търпяща и по-търпелива. И в този момент имам една мечта-илюзия, която би трябвало да погреба деликатно и грижовно, да я надзиравам, да й нося цветя и да приказвам за нея с почитание.Мечтите ни са значими, само че когато станат илюзии, би трябвало да можем да ги погребвамеСещам се за побелелите от притискане пръсти на сина ми, обгърнати към нова играчка. Всичко обичано има табиет да разнася от време на време с дни наред – от пробуждане до заспиване. Веднъж се спъна и падна по нос, тъй като не пусна играчката в ръката си, с цел да се подпре. Когато се вкопчваме в нещо, сътворяваме напрежение и се ограничаваме. Решението не е в това да хвърлим скъпия предмет или човек. Алтернативата е да се научим да отпускаме пръстите си и нежно да отваряме длан. В този смисъл погребването на тази моя закъсняла фантазия значи и запазване и грижа за обичта сред някогашния ми мъж и мен и израстването на нови взаимоотношения, които умерено пасват на отворените ни длани. Взаимоотношения, на които разпоредбите дружно сме пренаписали, както и с подготвеност променяме с измененията в нас самите.
Мечтите ни са значими, само че когато станат илюзии, би трябвало да можем да ги погребваме – тържествено, патетично или нежно и безшумно, съгласно вътрешното ни чувство. Важно е да знаем, че съживяването не работи, с изключение на в Библията, до момента в който прераждането е потвърдено.
Дебна за нови крайници на фантазията ми. Забелязвам, че има едни доста дълги и към този момент добре познати, които пасват, само че не на тази фантазия, а на друга, със взаимно пренаписани правила.
Предишните публикации на Лилия София Попганчева вижте тук.
Мен ме съжаляват, че съм сама. Мен ме почитат, че съм сама. Аз съм беглец на плажа, шило в торба, което постоянно съумява да пробие и излезе. Ръката, която опита да ме прегръща единствено за себе си, изсъхва, а сърцето, което ме заключи, изгнива и стартира да вони. Тези и сходни линии в личността си съм приела и понасям умерено развиване в други направления.Решението не е в това да хвърлим скъпия предмет или човек. Алтернативата е да се научим да отпускаме пръстите си и нежно да отваряме длан. Миналия уикенд бях на психодрама фестивал в Пловдив (столицата на София, както разбрах от едни местни), където обменяме опит, посредством персонално прекарване на разнообразни техники и групи. На един от семинарите, кръстен " Погребално бюро Утре ", където единият от двамата водещи беше Венци Занков, мой другар и обичан художник, претърпях началото на значимо за мен заравяне.
Осъзнах шокирано, че след към този момент тригодишна разлъка кътам фантазия да имам общоприетоо семейство и живот с бащата на децата ми. Абсурдно след всичко, което сме си предизвикали и претърпели, само че към момента там, някъде... Това, че е подбудена от боязън и неустановеност, е прекомерно явно, с цел да е забавно. Още повече, че битката със боязън и неустановеност е ежедневие без значение от подтекста и не е извънредно предизвикателство. Да си самичък и отвън нормите е толкоз страховито и рисково, че главната наклонност е да търсиш заместители. Това към този момент пробвах да направя и не се получи – не разбрах, че това, което ми беше препоръчано, е разтворена длан, на която, в случай че желая, мога да бъда, а в случай че не желая, няма кой да ме спре.
Закъснялата ми фантазия е в действителност заблуда с гнили крайници, родена от пресъхнала от сълзи вътрешност, недоносена и мъртвородена от майка Вина и татко Морал. Аз съм отговорна, че не съумях да опазя фамилията ни, аз съм отговорна, че не съумях да бъда по-добра, осъзната, виновна, приемаща, ласкава, смирена. По-търпяща и по-търпелива. И в този момент имам една мечта-илюзия, която би трябвало да погреба деликатно и грижовно, да я надзиравам, да й нося цветя и да приказвам за нея с почитание.Мечтите ни са значими, само че когато станат илюзии, би трябвало да можем да ги погребвамеСещам се за побелелите от притискане пръсти на сина ми, обгърнати към нова играчка. Всичко обичано има табиет да разнася от време на време с дни наред – от пробуждане до заспиване. Веднъж се спъна и падна по нос, тъй като не пусна играчката в ръката си, с цел да се подпре. Когато се вкопчваме в нещо, сътворяваме напрежение и се ограничаваме. Решението не е в това да хвърлим скъпия предмет или човек. Алтернативата е да се научим да отпускаме пръстите си и нежно да отваряме длан. В този смисъл погребването на тази моя закъсняла фантазия значи и запазване и грижа за обичта сред някогашния ми мъж и мен и израстването на нови взаимоотношения, които умерено пасват на отворените ни длани. Взаимоотношения, на които разпоредбите дружно сме пренаписали, както и с подготвеност променяме с измененията в нас самите.
Мечтите ни са значими, само че когато станат илюзии, би трябвало да можем да ги погребваме – тържествено, патетично или нежно и безшумно, съгласно вътрешното ни чувство. Важно е да знаем, че съживяването не работи, с изключение на в Библията, до момента в който прераждането е потвърдено.
Дебна за нови крайници на фантазията ми. Забелязвам, че има едни доста дълги и към този момент добре познати, които пасват, само че не на тази фантазия, а на друга, със взаимно пренаписани правила.
Предишните публикации на Лилия София Попганчева вижте тук.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ