Моето куче беше най-добрият приятел на света за мен. Немският

Моето куче беше най-хубавият другар на света за мен. Немският дог Тоха беше тигров на цвят, неизмеримо интелигентен и разбиращ.

Тя обожаваше децата, изключително бебетата. Често, когато ги срещнеше на улицата, тичаше към количките и се опитваше да ги оближе. И от време на време успяваше, след което дълго време успокоявах шокираните майки.

Тоха и аз се разбирахме съвършено, от време на време единствено един взор беше задоволителен, с цел да се разберем. Това не беше куче – беше човек в кучешка кожа. Тя и аз преминахме през всички скърби и наслади, не можех да си показва живота си без нея. Ако отпътува някъде, майка ми споделяше, че Тоха плаче и отхвърля да яде в продължение на доста дни.

Бяхме дружно 11 години.

Една заран, преди в действителност да се събудя, чух спокоен глас някъде в себе си, той ясно ми сподели единствено една фраза: „ Обичай я, пази  я. Малко й остана “. Скочих от леглото.

Всички спяха, Тоха също дремеше, свита нехайно в ъгъла. Помислих, че този глас е прозвучал в съня ми и скоро се успокоих.

Този ден бяхме възнамерявали пътешестване до гората. Събудих всички, приготвихме се и тръгнахме. По пътя Тоха се разболя. Скарах й се за мръсните й лапи, с които влезе в колата при последното прекъсване.

И тогава Тоха притисна муцуната си към мен и ме погледна в очите. Разбрах, че тя освен се усеща зле, само че и изпитва мощна болежка. Веднага взехме решение да се приберем.

Това беше най-ужасният ден в живота ми; Това беше краят. Болеше толкоз доста, като че ли сърцето ми беше изтръгнато от гърдите ми. Тези, които са изгубили своите четириноги другари, ще ме схванат.

Погребахме Тоха в градина, тъкмо отвън града.

Дълго време не можех да дойда на себе си, всеки ден ходех на гроба й, говорех с нея, молех за амнистия за всички обиди, които в миналото съм й предизвикала.

И Тоха идваше при мен всяка вечер в сънищата ми.

Тя идваше, сядаше до мен и гледаше тъжно, а по-късно започваше да ближе ръцете и лицето ми, което в никакъв случай не е правила в живота, знаейки, че ми е зле. А аз я прегръщам я и й споделям какъв брой зле се усещам без нея. Тя също по този начин ми дава да схвана, че не желае да бъде там, където е.

И по този начин тя ми се присънваше всяка нощ в продължение на 40 дни. 

На 41-ия ден тя пристигна при майка ми насън, облиза ръката й и си потегли. На 42-рата вечер отново пристигна при мен, само че не сама. Млада руса жена я водеше на каишка. Дойдоха и застанаха до мен, момичето сподели: „ Това е. Дойдохме да се сбогуваме. “

Кимнах им, само че някак си се почувствах по-добре и Тоха изглеждаше някак удовлетворена.

Блондинката ми сподели: „ Единственото неприятно е, че кучето ти не яде добре. “

Така беше с храненето и приживе: Тоха не се хранеше добре в последно време.

Казвам на момичето: „ Кажете й, че в случай че не яде, котката ще й изяде храната, Тоха не обича конкуренцията в купата. “ Момичето ми благодари за съвета и си потеглиха.

От онази нощ в никакъв случай повече не съм сънувала Тоха. Явно душата й най-сетне е намерила покой. Но аз продължих да отивам на гроба й.

Отново търча при нея от работа, с цел да се върна преди да се стъмни, когато в последната къща, в покрайнините на града, като че ли от нищото изниква рижав мелез.

Изглеждаше, че няма къде да се скрие, към къщата имаше бетонна ограда, нямаше дървета, нямаше шубраци, автомагистралата беше наоколо.

Кучето безмълвно се доближава до мен, застава до десния ми крайник и върви с мен. Погалих я, тя размаха другарски опашка и и вървеше безшумно до мен.

Пристигнах у дома в цялостно неразбиране. Разказах на брачна половинка си всичко, мислех, че иска ми се смее за моите догатки. Но той даже не намерения да се смее, а единствено сподели тъжно: „ Да, Тоха е била на мястото на някой различен или може би е изпратила някой да ти помогне “.

И година по-късно в дома ми пристигна красиво коте. Преди не харесвах котки, както и Тоха, само че по някаква причина го взех.

Котето порасна в красива котка. И все по-често брачният партньор ми и аз виждаме нашата Тоха в нейните привички и темперамент.

Може би в действителност искахме да ги видим, само че единствено Тоха знаеше по какъв начин да укроти буйния ни пор или да отвори вратата на бюфета със сладкиши и къде са играчките на племенника ми.

И тази странна привързаност, като тази на Тоха, към червен пипер, кисели краставички и консервирани маслини… Вероятно е просто съвпадение… Но не мисля..