Много хора се самоубиват чрез мислене. Това твърди авторът на

„ Много хора се самоубиват посредством мислене ”. Това твърди създателят на книгата „ Радикална почтеност. Да променим живота си, като споделяме истината ” доктор Брад Блантън – психотерапевт, публицист и преподавател, който е убеден, че лекът за всички психологични разстройства, породени от стрес, е творчеството.

На шейсет и четири години съм. Работил съм като психотерапевт във Вашингтон, окръг Колумбия, в продължение на 30 години. Хората идват и ми заплащат, с цел да им обърна внимание и да им оказа помощ както мога. Притежавам известни умения да спомагам животът на другите да потръгне. Ето какво съм научил:

Всички ние лъжем като за международно. Това изсмуква виталните ни сили. Това е основната причина да страдаме от стрес. Тоновете неистини, които изговаряме или премълчаваме, най-после ни виждат сметката.

Най-смъртоносната неистина е премълчаването или скриването на информация от другите, с цел да не им се отрази неподходящо. Най-тежките психически болести са резултат от тъкмо този вид неистина. Психологическото възобновяване е допустимо само когато има независимост – когато престанем да таим неща. Пазенето на секрети и скриването на неща от другите е капан, в който попадаме самите ние. Юношите прекарват по-голяма част от времето си в такава игра на гоненица. Колкото по-добри сте били в нея като юноши и колкото повече сте я играли и ви се е разминавало, толкоз по-трудно става да пораснете с годините. „ Важните “ секрети и всичките кроежи, свързани с тях, са цялостни тъпотии.

Умът е затвор, чиито стени са построени от тъпотии. Тази книга приказва за това по какъв начин сами издигаме стените на този затвор на мозъка и по какъв начин да избягаме от него. Тя е справочник за независимост. Когато спестяваме някои истини на другите, когато не им споделяме какво усещаме или мислим, оставаме заключени в този затвор. Колкото по-дълго гнием там, толкоз по-бързо деградираме и ставаме живи мъртъвци. Ако не избягаме от този затвор, ще намерим в него гибелта си. Спасението е да се научим да споделяме истината.

Клиентите ми са най-много хора сред 20 и 65 години, които са депресирани, тревожни, гневни, изхабени или композиция от всички тези неща. Работя с държавни чиновници, юристи, предприемачи, публицисти и други типове пубертети, пораснали на възраст, само че не и на душeвност, със свръхкритични мозъци, които не могат да престанат да правят оценка, упрекват и подлагат на критика себе си и да морализаторстват във връзка с другите. Работя, с цел да облекча тяхното страдалчество. Най-тежкото им страдалчество се дължи на неналичието на витални сили. Те са ходещи мъртъвци – това е форма на страдалчество с невисок, само че непрекъснат интензитет. Причинено е от обстоятелството, че непрекъснато сме нащрек, в отбранителна позиция против някакви мислени по-големи рискове. По-големите рискове са учредени на спомените ни за пострадване в предишното. Много от нас от деца учат, че да си същински жив е неприятно и човек бива засегнат, в случай че си разреши сходно държание. Ето за какво сами сме потиснали своята жизнеспособност: частично като форма на отбрана против възрастните, частично на инат на тях. Това е нашият метод да скрием, че сме живи и че нашият живот не всеки път дава отговор на това, което се смята за вярно и задоволително. Единственото, което сме могли да създадем, с цел да се защитим, е да запазим плътната си и напираща жизнеспособност в загадка.

Пътят към оздравяването от измъчващата ни липса на жизнеспособност първо би трябвало да ни води до по-голямо страдалчество. Например в случай че сте потискали силата си дълго време, с цел да не изпитвате яд, когато освободите потиснатия яд и той изригне, ще ви се стори по-лош от всякаква безчувственост. Ала единственият метод да се почувствате по-добре е да сте подготвени първо да се почувствате по-зле. Съвсем обикновено е да ви е мъчно, да ви е позор, да се пазите и да се стремите да си спестявате болката.

Нормалността играе основна роля за отбягване на промяната; тя е прелестен метод да продължите да страдате. Хората, които желаят да бъдат естествени, постоянно са горди с това и са жертви на идеала за нормалност: мъртвешка, страдалческа нормалност. Зигмунд Фройд споделя, че психоанализата цели да оказва помощ на хората да се избавят от мощното страдалчество и да станат обикновено нещастни. Аз не мисля, че би трябвало да се помиряваме с това. Аз оказвам помощ на хората да концентрират вниманието си и активизират куража си, с цел да изживеят страданието, което до тогава са избягвали, а по-късно да преминат към един в действителност анормален живот. Когато се надигнем лице в лице с това, което до неотдавна сме избягвали, ще изпитаме мощна страст, по-късно ще преживеем пропукване на статуковото и ще се осъществим с нечувана креативност. Тя е източникът на силата за смяна и пресътворяване на нашия живот.

Аз работя с самостоятелното, самоналожено страдалчество на хора, които сами са отговорни за страданието си. При всяка лечебна сесия с клиентите ми, сходно на механика и притежателя на колата, се концентрираме върху положението на машината и постигането на мечтаните от нас резултати – няма потребност да изясняваме по какъв начин се е случила злополуката. Успеваемостта ни се мери въз основа на това какъв брой сме се доближили до мечтаните резултати. Работя основно с разнообразни типове невротици: средностатистически релативно здрави хора, които са тревожни, депресирани или и двете. Често тези положения на битие – тревога или меланхолия – са съпроводени от соматични неразположения и заболявания като кожни обриви, язви, болки в кръста, спастични колити, алергии, високо кръвно и безсъние; или от еднотипни повтарящи се проблеми във взаимоотношенията, в работата или фамилията. Когато лечението проработи, соматичните болести изчезват или отслабват: тревогата и депресията към този момент не са непрекъснато и стабилно състояние; хората поемат отговорност за своите взаимоотношения, професионален живот и креативен качества. Да поемеш отговорност значи да не хвърляш виновността върху външни фактори, други хора, минали събития или условия в личния си живот.

Както физическите болести, по този начин и упоритите нежелани прочувствени положения си отиват, когато човек научи нещо ново – да вземем за пример да се откаже от претенциите си както самият той, по този начин и светът да са по-различни от това, което са. Терапията завършва, когато клиентът престане непрекъснато да изисква другите да са по-различни от това, което са, когато елементарни на себе си, родителите си и други ненавистни някогашни близки хора, когато вземе живота си в свои ръце и самичък поеме отговорност.

Хората настояват, че актуалният живот е доста стресов. Стресът не е характерност на живота и времената, а на хората. Стресът не идва от околната среда, той идва от мозъка на уплашения човек и се дължи на обстоятелството, че вършим избрани презумпции за света и се вкопчваме на живот и гибел в тях. Страдаме от личното си мислене. Положили сме прекомерно огромни старания, с цел да заучим концепциите си за света, че да се откажем елементарно от тях. Подобно на играчи на покер, които към този момент са изгубили прекомерно доста, ние обезверено удвояваме залога с вярата да принудим ориста да ни отреди добра карта. Мислим за нещата прекомерно доста, одобряваме всичко прекомерно съществено и страдаме от опитите си да напаснем света към личното си мислене. Оплакваме се от това по какъв начин той не дава отговор на упованията ни. Мислим за това по какъв начин животът не си коства, по какъв начин е задължен да ни предлага доста повече, какъв брой е гнусен, че не се и по какъв начин би трябвало да се преценява с нас или с това, което считаме за вярно. Много хора се самоубиват посредством мислене. За да оцелеем, би трябвало да използван наученото от опита – т.е. от непосредствените си прекарвания. Но също по този начин е правилно, че с цел да процъфтяваме – с цел да запазим жизнеността си – би трябвало непрекъснато да преодоляваме това, което сме научили от опит. Ако не се спасим по някакъв метод от личните си презумпции за живота, те ще ни видят сметката. Част от спасението е да признаем, че презумпциите, в които сме се вкопчили като че ли са свята истина, са просто нашето решение какво би трябвало да е истина. А това решение сме взели въз основа на предишния си опит.

Лекът за всички психологични разстройства, породени от стрес, е творчеството – а точно да използваш мозъка, не той да употребява теб. Готовността, желанието да казваш истината, с цел да разчупиш оковите на скрито съдещия, оценъчен, трупащ секрети разум, дава опция да го използваш, градейки бъдеще на създател, а не на жертва.

Избрано от: „ Радикална почтеност. Да променим живота си, като споделяме истината ”, Брад Блантън, изд. Изток-Запад
Снимка: Изд. Изток-Запад