Папата - крал на католиците или епископ на Рим?
Много хора по света, в това число вярващи католици, одобряват, че папата постоянно е управлявал Римокатолическата черква като безспорен монарх. Че той назначава епископите по света и се разпорежда по въпроси на вярата и морала. Само че тази роля на държател на вярващите е относително нова…
Върховната власт на папата, като шеф на църквата и креативен шеф по въпросите на доктрината, за първи път е въведена след Първия ватикански събор от 1870 година Смята се, че властта му е от изключителна значимост във висшата задача да се опази църквата от вражески настроени държавни управления и културни сили по света.
В същото време обаче неограничената пълномощия и одобряваната за безгрешна преценка по въпросите на доктрината се оказват съществени спънки пред дълго търсеното обединяване на християните по света.
Идеята, че папата като „ първи свещеник “ на църквата има лидерска роля, каквото другите епископи нямат е изключително огромна спънка за източноправославните християни, без значение, че този въпрос непрекъснато се разисква сред едните и другите.
Последните папи са се опитвали да влизат в първостепенната роля на водачи в по-приемлив за другите християни по света. Например в писмо по вселенските въпроси през 1995 година Йоан Павел ІІ изрази неприкритост за намиране на „ пътя към използване на първостепенния статут на понтифа по нов метод, без да се нарушават най-важните детайли на задачата му “ на Земята.
Свещеници на католическата черква имат вяра, че папа Франциск е подкрепил напъните на предшествениците си, като постоянно се базира на така наречен синодалност – присъединяване на съвет на епископите във вземането на решения, тъкмо както това се случва във всяка от източноправославните църкви. Той постоянно назовава себе си просто свещеник на Рим.
Папата се пробва да упражнява ролята си „ както Св. Ириней от Лион е дефинирал римската черква: като управителна мощ посредством обич и в изискванията на милосърдие “.
Първосвещеността на понтифа, каквато я познаваме през днешния ден, която има универсална пълномощия, а не първостепенна роля на папата като свещеник на Рим е нещо, което Източноправославната черква в никакъв случай на е признавала.
От друга страна, концепцията, че папата е „ правоприемник на Св. Петър “ е напълно друг миг по въпросите на католическата черква. За благополучие патриарсите на изток биха приели тази универсална роля.
Това, че понтификатът покачва първостепенната си роля през Средновековието и във времената на Ренесанса, не е просто завладяване на властта, настояват историци. По един доста удобен метод Рим може да взема решение противоречиви въпроси по по-безпристрастен фасон в съпоставяне локалните институции, които са под непрекъснат напън от локалните вярващи.
В същото време католическата черква е имала своя конституционна или „ парламентарна “ традиция на ръководство на делата, която не се е предала изцяло на монархичния модел, най-малко не до Първия ватикански събор през ХІХ век.
Най-малко най-малко до ХVІ век всички най-важни въпроси на вярата са обсъждани с папата в основните конгрегации и с кардиналите. В изключителни обстановки локалните кардинали даже са превъзхождали папата на този географски принцип.
Смята се, че „ парламентаризмът “ е избавил папския престиж по време на Констанцкия събор (1414-1418), който поставя завършек на Голямата западна схизма, т.е. на интервала, в който е имало трима кандидати за папския трон. За да постави завършек на схизмата, Съветът избира нов папа и поставя завършек на претенциите на тримата предходни.
Констанцкият събор е съществено предизвикателство от теологична позиция на единната визия за върховността на папата, обрисувана по-късно от Първия ватикански събор. Тя и показва, че други модели на папско ръководство също са били част от традицията на римокатолическата черква.
Дали от непознаване на историята или по друга причина, преобладаващата част от хората считат, че папата постоянно е бил „ основен изпълнителен шеф “ в църквата, а епископите по света нещо като шефове на банкови офиси, чакащи да изпълнят волята на Рим. Но това, както стана ясно към този момент, е една съвременна конструкция.
Късносредновековната наклонност да се преглежда папството като чисто практикуване на безспорна власт и незадоволителна интензивност като духовна власт би трябвало да бъде преодоляно, споделят блюстители на по-демократичния темперамент на църквата. Пътят на реализиране на това може да е в премахването на практиката, при която теологията е главно спор за папските решения. По-добре да има по-силно предпочитание всеки свещеник да бъде нравствен лидер. Това ще е крачка напред за католическата черква, изключително в устрема й да се приближи до източните, по-оригинални от позиция на християнската религия, обичаи. Постепенно доближаване на християнските Запад и Изток е единствено една допустима последица от сходна „ демократизация “ на ролята на Светия трон.
Върховната власт на папата, като шеф на църквата и креативен шеф по въпросите на доктрината, за първи път е въведена след Първия ватикански събор от 1870 година Смята се, че властта му е от изключителна значимост във висшата задача да се опази църквата от вражески настроени държавни управления и културни сили по света.
В същото време обаче неограничената пълномощия и одобряваната за безгрешна преценка по въпросите на доктрината се оказват съществени спънки пред дълго търсеното обединяване на християните по света.
Идеята, че папата като „ първи свещеник “ на църквата има лидерска роля, каквото другите епископи нямат е изключително огромна спънка за източноправославните християни, без значение, че този въпрос непрекъснато се разисква сред едните и другите.
Последните папи са се опитвали да влизат в първостепенната роля на водачи в по-приемлив за другите християни по света. Например в писмо по вселенските въпроси през 1995 година Йоан Павел ІІ изрази неприкритост за намиране на „ пътя към използване на първостепенния статут на понтифа по нов метод, без да се нарушават най-важните детайли на задачата му “ на Земята.
Свещеници на католическата черква имат вяра, че папа Франциск е подкрепил напъните на предшествениците си, като постоянно се базира на така наречен синодалност – присъединяване на съвет на епископите във вземането на решения, тъкмо както това се случва във всяка от източноправославните църкви. Той постоянно назовава себе си просто свещеник на Рим.
Папата се пробва да упражнява ролята си „ както Св. Ириней от Лион е дефинирал римската черква: като управителна мощ посредством обич и в изискванията на милосърдие “.
Първосвещеността на понтифа, каквато я познаваме през днешния ден, която има универсална пълномощия, а не първостепенна роля на папата като свещеник на Рим е нещо, което Източноправославната черква в никакъв случай на е признавала.
От друга страна, концепцията, че папата е „ правоприемник на Св. Петър “ е напълно друг миг по въпросите на католическата черква. За благополучие патриарсите на изток биха приели тази универсална роля.
Това, че понтификатът покачва първостепенната си роля през Средновековието и във времената на Ренесанса, не е просто завладяване на властта, настояват историци. По един доста удобен метод Рим може да взема решение противоречиви въпроси по по-безпристрастен фасон в съпоставяне локалните институции, които са под непрекъснат напън от локалните вярващи.
В същото време католическата черква е имала своя конституционна или „ парламентарна “ традиция на ръководство на делата, която не се е предала изцяло на монархичния модел, най-малко не до Първия ватикански събор през ХІХ век.
Най-малко най-малко до ХVІ век всички най-важни въпроси на вярата са обсъждани с папата в основните конгрегации и с кардиналите. В изключителни обстановки локалните кардинали даже са превъзхождали папата на този географски принцип.
Смята се, че „ парламентаризмът “ е избавил папския престиж по време на Констанцкия събор (1414-1418), който поставя завършек на Голямата западна схизма, т.е. на интервала, в който е имало трима кандидати за папския трон. За да постави завършек на схизмата, Съветът избира нов папа и поставя завършек на претенциите на тримата предходни.
Констанцкият събор е съществено предизвикателство от теологична позиция на единната визия за върховността на папата, обрисувана по-късно от Първия ватикански събор. Тя и показва, че други модели на папско ръководство също са били част от традицията на римокатолическата черква.
Дали от непознаване на историята или по друга причина, преобладаващата част от хората считат, че папата постоянно е бил „ основен изпълнителен шеф “ в църквата, а епископите по света нещо като шефове на банкови офиси, чакащи да изпълнят волята на Рим. Но това, както стана ясно към този момент, е една съвременна конструкция.
Късносредновековната наклонност да се преглежда папството като чисто практикуване на безспорна власт и незадоволителна интензивност като духовна власт би трябвало да бъде преодоляно, споделят блюстители на по-демократичния темперамент на църквата. Пътят на реализиране на това може да е в премахването на практиката, при която теологията е главно спор за папските решения. По-добре да има по-силно предпочитание всеки свещеник да бъде нравствен лидер. Това ще е крачка напред за католическата черква, изключително в устрема й да се приближи до източните, по-оригинални от позиция на християнската религия, обичаи. Постепенно доближаване на християнските Запад и Изток е единствено една допустима последица от сходна „ демократизация “ на ролята на Светия трон.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ