Мисията на Народния театър безспорно е тази – да представя

Мисията на Народния спектакъл несъмнено е тази – да показва на огромната си съществени по световноизвестни творби и да предизвика и учи. Изкуството не е единствено развлечение и в действителност не е елементарно – да се осмисли един сериозен текст като този на Никос Казандзакис, залегнал в основата на " Последното прелъщение ", изисква задълбочаване и размисли в един по-висок указател.

Изходните предпоставки са налице. На сцената се разпростира библейската история на Исус, синът човешки и божи, по скандалната книга на Казандзакис, за която създателят е отстранен от църквата и изгонен от родината си. Филмът на Мартин Скорсезе е не по-малко прочут, само че режисьорката Веселка Кунчева твърди, че умишлено е бягала от тази интерпретация. Въпреки това постановката е доста кинематографична, голямото пространство на огромната сцена е чудесно употребявано (сценографията е дело на Мариета Голомехова), а музиката на Христо Намлиев на моменти не отстъпва по влияние на саундтрака на Питър Гейбриъл.  В ролята на Исус е Пламен Димов, студент на Ивайло Христов. Той се оправя чудесно със комплицираната си задача – в хода на действието героят му от ден на ден придобива " отвъдно " звучене, думите му стават притчи, тонът му е еднакъв и еднообразен, не като човешки. Това в някакъв смисъл е в прорез с главната концепция на книгата за битката на земното и небесното в душата на Исус, тъй като по дейностите и думите на артиста по-скоро наподобява, че едното изрично отстъпва пред другото. В ролята на Мария е Жорета Николова, доста безапелационна. Мария Магдалена е Александра Василева, чиято типична мелодраматичност тук е много уместна. Цветан Алексиев е Йоан Кръстител, уместно колосален. Участват още и най-малко дузина артисти в другите функции, които съвсем без изключение дават всичко от себе си.

Проблемът е, че в нашето забързано време зрелище с дълготрайност над три часа е предизвикателство, с което малко на брой могат да се оправят. В случая въпреки всичко приказваме и за история, която е добре известна на всеки човек в публиката. Общото патетично звучене, което през цялото време поема на най-голям звук, също много изморява. Като цяло във втората част на спектакъла има чувство за повтаряне и оттова – за натрапчиво зацикляне върху все същите хрумвания. И въпреки че това са несъмнено най-важните хрумвания в нашата част на света, на мен персонално патосът ми пристигна малко допълнително.