Мирча Елиаде (1907 ~ 1986) е румънски философ, културолог и

Мирча Елиаде (1907 ~ 1986) е румънски мъдрец, културолог и публицист, фамозен най-много с проучванията си върху историята на религиите и индийската просвета. Той, Емил Чоран и Йожен Йонеско са наричани „ великата румънска тройка “.

На 11-годишна възраст стартира да написа първите си разкази, а на 14 разгласява и първата си публикация. Завършва Философско-филологическия факултет на Букурещкия университет и отпътува с транспортен съд за Индия, където остава четири години. Там той учи и практикува йога, изследва фолклора и индийските култове.

Защитава докторска дисертация на тематика „ Сравнителна история на йогийските техники “, а по-късно преподава в Букурещкия университет. След разгрома на нацистка Германия, емигрира и се открива в Париж, започвайки преподавателска работа в Сорбоната. От 1957 до края на живота си завежда основаната особено за него катедра по история на религиите в Чикагския университет. Впечатляващо е, че библиографията му включва близо 1300 заглавия – книги, студии и публикации. Заслужено Мирча Елиаде е именуван „ знак на общочовешката просвета “.

(1907 ~ 1986)

Убеден съм, че главният детайл е светият дух.

Отварянето към Свещеното разрешава на вярващия да опознае себе си и в това време – света. Това двойно знание става за него доста значимо, трансформира го в „ цялостен човек “.

Лично аз разбрах, че да се живее като човешко създание е набожен акт, че храната, трудът, сексуалността, играта – всичко има свещена стойност. Да бъдеш човек, значи да бъдеш набожен! За религиозния човек Свещеното е безспорна действителност, наличие на отвън естествените сили и модел за неговия живот – за всичко, което има смисъл за него: брак, работа, обществени институции. Трудът е обред, тъй като имитира модел, открит от предците, от отвън естествените сили.

Ритуалът крие у себе си една безспорна сакралност, като повтаря креативната интензивност на боговете, извеждайки на напред във времето свещения темперамент на тяхното дело. Символите осъществят непрекъснатата взаимност сред индивида и Свещеното. Един знак постоянно може да открие единението сред зоните на действителното, които ни наподобяват видимо противоположни.

За мен историята на религиите открива, разголва тоталния човек в смисъл, че ни разрешава да открием духовните му измерения – и това още при най-древните нации. На първо място – това е пробно проучване върху човешкия тип не като биология или зоология, а като дух.

Западът и западната просвета постоянно са страдали от прочут провинциализъм. Всъщност, всичко стартира от историята на остарелия Изток, след това с Елада, Рим, а най-после идва и Западът. Мисля, че откриването на архаичните общества, на така наречен „ примитиви “, е изиграло решаваща роля в духовното отваряне на нас, интелектуалците от Запада.

Казвал съм, че индивидът, европейският човек, напълно не е единствено индивидът на Хегел, Кант и Ницше. Никой не би проумял човешката орис и мястото й в Универсума без помощта на религиозния опит. Мисля, че станах историк на религиите откакто се срещнах с Индия. Разбрах значимостта на знаците освен в религията и културата на индийците, само че и във всичките аспекти на живота им, изключително по селата. Бях удивен от рядката, фантастична хубост на фолклора им, на литературата и националните вярвания, бях запленен от дълбочината на тяхното необикновено митотворчество. И освен от огромните, главните легенди, само че и от локалните – израз на една, в действителност, блестяща антична просвета, която предхожда арийската.

Съвременният човек, или този, който се отхвърля от религиозния опит, който се отхвърля от религиозния опит като опция за знание, самичък се лиши от благосъстоянието на митологическото и религиозното мислене.

И ето ни, стигнали до последната степен на десакрализацията: закриването на Свещеното или идентифицирането със Земното посредством посредничеството на „ теорията за гибелта на Бога “…

Да мислиш исторически или в маниера на Фройд или Карл Маркс, значи да отречеш същността, природата на индивида. Защото тези две учения вещаят неговия край. Марксизмът или материалистическото пояснение на историята е опит да се унищожи човечеството…

През един дълъг интервал от хиляди години индивидът е бил ловджия, създавал е своите легенди, ритуали, религиозни привички. След това огромната гражданска война, провокирана от откриването на земеделието, довежда религиозното до първата рецесия. Същото става и в този момент в резултат на огромните технологически открития. Те нямат религиозна база или някакво духовно покритие и това докара човечеството до дълбока рецесия!

Аз не съдя никого, само че мисля, че християнските теолози през последните две епохи не се издигнаха до висотата на призванието си. Не се пробваха да придадат на науките характерен смисъл. Всеки софтуерен акт, като теоретичен, е на първо място, в случай че не набожен, то най-малко учреден върху един символизъм с християнски генезис.

Само посредством опита на религията човек може да разкрие духовната и креативната си същина.

Мисленето посредством знаци не би могло да бъде сменено сполучливо от различен вид мислене. Само посредством посредничеството на признака (всеки човек, даже актуалният, въпреки да не си дава сметка за това!) той може да реализира мечтаното от него отваряне към Космоса и света, към личния си мир.

Тълкуването на признака е като отваряне на прозорец към света.

Всяка къща, барака, село, град, храм са основани по модел с възвишен, трансчовешки генезис.

Свещеното постоянно се демонстрира като действителност от напълно друг порядък спрямо „ естествените “ действителности.

Всички изкуства първоначално са били религиозни.

Танцът е най-яркият образец. Всички знаят, че първите танци са имали несъмнено обреден темперамент. Същото може да се каже и за живописта и скулптурата. В началото и разказите са били единствено религиозни. Да си спомним разказите на шаманите. Постепенно и доста постепенно тези аристократични прояви се освобождават от религиозния си, обреден модел. Появяват се и неритуални танци, всемирски рисунки, статуи, разкази…

Малко по малко и изключително след огромната еволюция, в която европейският монотеизъм изигра решителна роля, изключително посредством Пророците, които десакрализираха Космоса – християнството стартира да отделя Свещеното (Възвишеното) от Земното, да отстранява боговете. Да освобождава Универсума, Космоса и Природата от боговете. По тази причина на Запад науката елементарно дебютира и бързо прогресира, тъй като Природата бе дескарализирана от юдаизма и християнството. Тъкмо християнството разреши природата да бъде оценена, да бъде забелязана за първи път като „ мъртва “, „ инертна “ материя…

И това „ пропукване “, както знаем всички, след Исак Нютон. Но това не беше единствено негова неточност. Нютон беше популярен алхимик и в същото време един от тези учени, които сложиха основите на актуалната просвета. Той вярваше в обединяването на християнството и гръцката философия на Платон. Сам откри една нова просвета – механиката. След Нютон всичко се промени в резултат на бързия технологически напредък. Последните стадии на тази десакрализация освен на Космоса, само че и на нашия свят, а също и на живота ни, не бяха обезщетени в набожен проект. Бяха препоръчани други теории, други идеологии, други очаквания. Да, на първо място идеологии! От този миг се промени същността на индивида. Защото едно човешко създание без смисъл, без модел, без Създател може да докара до оня вид нихилизъм, за който писа Ницше, когато говореше за гибелта на Бога. И това възвести рецесията на актуалния човек.

Езикът е наказан да изяснява всичко, което надвишава естествения човешки опит, с термини, заимствани от самия него.

Модерният човек на Запад изпитва известно терзание пред някои форми на демонстрация на сакралното: мъчно му е да одобри, че има хора, за които свещеното може да се показва в камъни или дървета. Но както скоро ще разберем, тук не става въпрос за обожествяване на камъка или дървото сами по себе си. Свещеният камък, свещеното дърво не са боготворени сами по себе си, тъй като демонстрират нещо, което към този момент не е нито камък, нито дърво, а нещо свещено. Проявявайки сакралното, всеки предмет се трансформира в нещо друго, без да престава да бъде самият себе си, тъй като продължава да съществува в своята околна галактическа среда.

Един заветен камък си остава камък; външно (по-точно от профанна гледна точка) нищо не го отличава от който и да е камък. Но за тези, за които камъкът се оказва заветен, неговата непосредствена действителност се трансформира в свръхестествена. С други думи, за хората, които имат набожен опит, цялата Природа е в положение да се прояви като галактическа сакралност.

Човекът от архаичните общества се стреми да живее по опция напълно в свещеното или обкръжен с осветени предмети. Подобен блян е понятен: за „ примитивните “ хора, както и за тези от всички общества, предхождащи модерното, сакралното е равнозначно на мощ и в последна сметка на самата действителност. Свещеното е пропито с съществуване. Сакрална мощ значи по едно и също време действителност, безкрайност и деяние.

Мисленето в облици и знаци не е особено единствено за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща линия на човешкото създание, предшества говора и логическото, рационално размишление.

По мнението на сюрреалистите, всеки човек може да стане стихотворец: трябвало единствено да знае по какъв начин да се отдаде на автоматизираното писане. Тази поетическа техника изцяло се оправдава от хубавичко логика на психиката. Така нареченото „ неумишлено “ е доста по-„ поетично “ – и, бихме добавили, по-„ философско “, по-„ митическо “ – от съзнателния живот.

Непрекъснатото отделяне на актуалния човек от „ свещеното “ промени радикално наличието на духовния му живот, само че не счупи матриците на неговото въображение: цяло митологическо бунище продължава да съществува в зле следени зони на духовността му.

Впрочем, „ най-благородната “ част от съзнанието на модерния човек не е толкоз „ духовна “, колкото нормално сме склонни да мислим. Един бърз разбор би разкрил в тази „ благородна “ и „ висша “ сфера на съзнанието смътни, останали от книгите мемоари, доста предубеждения от друг темперамент (религиозен, честен, обществен, естетически и т.н.), няколко построени един път вечно схващания за „ смисъла на живота “, „ последната, последна реалност “ и така нататък Но там не трябва да се опитваме да търсим това, което е станало примерно с мита за Загубения парадайс, с облика на Идеалния човек, с легендата за Жената и Любовта и така нататък Всичко това се намира измежду толкоз доста други неща – увековечено, само че разжалвано и гримирано!… – в полусъзнателния поток на най-земното от съществованията: в бляновете, меланхолиите, в свободната игра на облиците през „ празните часове “ на съзнанието (на улицата, в метрото и т.н.), във всевъзможните развлечения и занимания.

Съвременният човек може колкото си желае да презира митологиите и теологиите, само че това не му пречи въпреки всичко да се подхранва с изпаднали в недружелюбност легенди и с разжалвани облици. Най-ужасната историческа рецесия на нашето съвремие – Втората международна война и всичко, обвързвано с нея и последствията й – доказа красноречиво, че изкореняването на митовете и знаците е единствено видимо.

Народната мъдрост неведнъж е подчертавала смисъла на въображението за самото здраве на индивида, за равновесието и благосъстоянието на вътрешния му живот. Някои модерни езици не престават да съжаляват този, който е „ лишен от въображение “, като го считат за лимитирано, криво-ляво, тъжно, нещастно създание.

Психолозите и преди всичко К. Г. Юнг потвърдиха до каква степен драмите на актуалния свят се дължат на дълбоката както самостоятелна, по този начин и групова ненормалност на душeвността, провокирана значително от растящото обезплодяване на въображението.

„ Да имаш въображение “ значи да се радваш на вътрешно благосъстояние, на непрестанен и натурален прилив на облици.

Да имаш въображение, значи да виждаш света в неговата цялост; тъй като опциите и задачата на Образите се състоят в това да демонстрират всичко, което е непокорно на понятието. Така се изяснява злата орис и опустошението на „ ограничения от въображение “ човек: той е откъснат от дълбоката реалност на живота и от личната си душа.

Колкото повече одъртявам, толкоз повече оставам с усещането, че пътуванията се правят по едно и също време във времето и пространството. Един нов пейзаж, една непозната улица, едно събитие, без подозрение имат своята прохлада, своето обаяние, само че в това време могат да разсънят и безчет мемоари и асоциации… Споменът за един взор, диалог, за от дълго време забравена мелодия…

Понякога ми се случва да се усещам „ непознат “ на самия себе си и тогава съм доста благополучен.

Най-отвратителната „ носталгия “ прикрива „ носталгията по парадайса “.

Днес от ден на ден се приказва за края на философията, за края на математиката и на другите науки. Аз чакам настъпването на една нова ера на съзидание и просвета – уникална за новата човешка история от последните три епохи насам, изключително в западния свят, където рецесията е по-дълбока, в сравнение с в останалите елементи на планетата. Някои биха нарекли това оптимизъм, само че съгласно мен е по-скоро натурализъм. Не позволявам, че стерилността, отегчението, декадансът, вярата в края на света – всичко това, което бе на мода и тридесет-четиридесет години в Европа, има някакво бъдеще. Жаждата по нови духовни светове, откриването на непознатите източни религии няма да остане без последици. Затова настоявам, че аз, Мирча Елиаде, съм оптимист…

От Мирча Елиаде: „ Образи и знаци “, изд. Прозорец;  „ Сакралното и профанното “, изд. Хемус
Снимка: britannica.com