ЕС няма отговор на руското разделяй и владей
Мина съвсем седмица от визитата на висшия представител по външните работи на Европейския съюз Жозеп Борел в Русия, само че горчивият усет остава. В Москва първият посланик на Европейски Съюз бе обект на класическо мероприятие от руски вид.
По време на визитата на Борел, Русия експулсира трима дипломати, по един от Германия, Швеция и Полша (впоследствие, съгласно практиката, трите страни дадоха отговор със същото).
Външният министър на Руската Федерация Сергей Лавров отхвърли всевъзможни съображения, изразени от Борел, по отношение на задържането и осъждането на Алексей Навални.
А на взаимната конференция на двамата дипломати, естественото продължение на съветската страна в обществената среда - упълномощените публицисти - зададоха такива въпроси на европейския посланик, на каквито Борел надали е и подозирал, че ще би трябвало да дава отговор. Лавров, с услужливата и евентуално съгласувана поддръжка на локалните публицисти, вкара дипломата на Европейски Съюз в пояснителен режим. Ако конференцията бе траяла повече, евентуално Борел щеше да се озове в обстановка, в която да изяснява, че не той е отровил Навални.
В същото време, с цел да добие гротеската още по-пищни форми, френският президент Емануел Макрон, на събитие на Атлантическия съвет, още веднъж изрази добре известната му теза, че разговорът би трябвало да бъде водещият метод на Европейски Съюз по отношение на Русия. А това сигурно не направи услуга на Жозеп Борел, който бе въртян от добре изпитаната съветска центрофуга. Впоследствие първият посланик на Брюксел написа в блога си, че Москва е отхвърлила опцията за градивен разговор с Европейски Съюз. Но дали Макрон чете блогове?
Каквото направи човек самичък на себе си, различен не може да му го стори. Така както знаем, че отговорен е друг, който яде баницата, а този, който му я дава. Затова Брюксел самичък си е отговорен, че се слага в такава обстановка.
От разпадането на Съветския съюз насам, Европейски Съюз не съумя да формулира единна и ясна политика по отношение на Русия и нейното постсъветско завещание. Спокойно можем да определим дипломацията на Брюксел по отношение на Москва като стратегическа амбивалентост. Последното е по този начин заради няколко аргументи.
На първо място, в Европейски Съюз няма споделена оценка за ролята, която Русия може да играе в Европа. Франция, изключително в лицето на настоящия президент в Елисейския замък, е толерантна към Москва, Германия - внимателна, а балтийските страни и Полша - сериозни.
Всеки път, когато Еманюел Макрон се разгласи за съдействие с Русия, във Варшава, където русофобията е метод на живот, бият алармата за възраждащия се голизъм, който е подготвен да принесе Европейски Съюз в жертва на упоритостта на Франция да бъде медиатор сред Вашингтон и Москва.
А Германия, чиято стопанска система е доста по-свързана с съветската, в сравнение с е тази на Париж, все пак схваща доста по-добре от Франция терзанията на страни от Източна Европа, каквито те имат по отношение на съветското въздействие и ползи в постсъветското пространство. Затова и Берлин, който има равнище на съдействие с някогашните социалистически страни по-голямо, в сравнение с има Франция, избира да тупа топката.
На второ място, Европейски Съюз няма единна дипломация по отношение на Русия. Секторният федерализъм на Брюксел, част от който по принцип би трябвало да е външната политика по отношение на трети страни, просто се проваля, когато става дума за Москва (за Турция също, апропо). Последното е в изгода точно на Руската федерация, която избира обособена двустранна дипломация с всяка една от страните в Европейски Съюз, в сравнение с със съюза като цяло. Брюксел към момента няма отговор на съветското " разделяй и владей ".
На трето място, в Европейски Съюз има тотално разминаване във връзка с това по кое време Русия може и по кое време не може да бъде сътрудник. Така да вземем за пример Берлин реализира съветските енергийни планове, на които Франция е съперник по принцип. Но желанието за дипломатическо партньорство и въвличането на Москва в европейската архитектура за сигурност, което показва Париж, е нещо, което не среща немска поддръжка.
Или казано по различен метод: когато става дума за естествени запаси, германците упорстват за прагматизъм в връзките с Москва. Когато става дума за Източна Украйна и Западните Балкани, включително и Република Северна Македония, по отношение на Русия французите желаят прагматизъм.
На този декор най-амбициозната идея, която Европейски Съюз е създавал в последните години - тази за стратегическата самостоятелност на съюза - в действителност е компрометирана от ролята на Русия като главен снабдител на естествени запаси и от ролята на Съединени американски щати като главен " вносител " на сигурност на Стария континент. Европейски Съюз е в ролята на индивида, който твърди, че е независим, само че живее под покрива на татко си и се храни от кухнята на майка си.
Нещо повече, по повод съответно на Русия, Европейски Съюз е попаднал в клопка.
Германия, под дългогодишното управлението на Меркел, не демонстрира непринуден интерес във външната политика и политика за сигурност на Европейски Съюз и по тази причина Берлин нормално реагира реакционно (като отговор на нещо, към този момент случило се). Германският канцлер просто отхвърляше да мисли стратегически във външнополитически категории. Зле направените Мински съглашения, както и тяхната буксуваща реализация, плюс забавената реакция на Европейски Съюз по отношение на бежанската и мигрантска рецесия от Сирия и спора в Либия, са показателни за това, че Германия просто нямаше своя външнополитическа емпиричност.
Франция, въпреки това, в лицето на Макрон, показва, че може да концептуализира (да даде визия за) ролята на Европейски Съюз в районен и интернационален подтекст и има предпочитание за воденето на външна политика и политика за сигурност.
Споменатата нагоре клопка се състои в това, че Франция е дейна, само че относително толерантна по отношение на Русия, а Германия, която е по-скоро деликатна по отношение на Москва, е пасивна.
Това разминаване има изключително отровни измерения за Централна и Източна Европа. Ако Берлин гледа на страните от Централна и Източна Европа като на актив, когато става дума за Русия, Париж смята страните от този район като за по-скоро спънка и пасив. Неслучайно, когато става дума за този район, пожеланият сътрудник на Москва е Париж.
Всичко това прави по този начин, че когато възникне проблем от практическо значение - било Северен поток 2, събитията в Беларус или отравянето на Навални - в Европейски Съюз стартира един непосилен развой, който търси най-малкото общо кратно. А неговото намиране е изключително мъчно, когато имаш, от една страна Франция, Италия и Унгария, а от друга - Полша и балтийските страни.
Последното основава подобен вид политика на Европейски Съюз по отношение на Русия, с който с лекост може да бъде избърсана прахта от формалните сцени на съветската страна.
За страдание, Жозеп Борел разбра това от първа ръка.
По време на визитата на Борел, Русия експулсира трима дипломати, по един от Германия, Швеция и Полша (впоследствие, съгласно практиката, трите страни дадоха отговор със същото).
Външният министър на Руската Федерация Сергей Лавров отхвърли всевъзможни съображения, изразени от Борел, по отношение на задържането и осъждането на Алексей Навални.
А на взаимната конференция на двамата дипломати, естественото продължение на съветската страна в обществената среда - упълномощените публицисти - зададоха такива въпроси на европейския посланик, на каквито Борел надали е и подозирал, че ще би трябвало да дава отговор. Лавров, с услужливата и евентуално съгласувана поддръжка на локалните публицисти, вкара дипломата на Европейски Съюз в пояснителен режим. Ако конференцията бе траяла повече, евентуално Борел щеше да се озове в обстановка, в която да изяснява, че не той е отровил Навални.
В същото време, с цел да добие гротеската още по-пищни форми, френският президент Емануел Макрон, на събитие на Атлантическия съвет, още веднъж изрази добре известната му теза, че разговорът би трябвало да бъде водещият метод на Европейски Съюз по отношение на Русия. А това сигурно не направи услуга на Жозеп Борел, който бе въртян от добре изпитаната съветска центрофуга. Впоследствие първият посланик на Брюксел написа в блога си, че Москва е отхвърлила опцията за градивен разговор с Европейски Съюз. Но дали Макрон чете блогове?
Каквото направи човек самичък на себе си, различен не може да му го стори. Така както знаем, че отговорен е друг, който яде баницата, а този, който му я дава. Затова Брюксел самичък си е отговорен, че се слага в такава обстановка.
От разпадането на Съветския съюз насам, Европейски Съюз не съумя да формулира единна и ясна политика по отношение на Русия и нейното постсъветско завещание. Спокойно можем да определим дипломацията на Брюксел по отношение на Москва като стратегическа амбивалентост. Последното е по този начин заради няколко аргументи.
На първо място, в Европейски Съюз няма споделена оценка за ролята, която Русия може да играе в Европа. Франция, изключително в лицето на настоящия президент в Елисейския замък, е толерантна към Москва, Германия - внимателна, а балтийските страни и Полша - сериозни.
Всеки път, когато Еманюел Макрон се разгласи за съдействие с Русия, във Варшава, където русофобията е метод на живот, бият алармата за възраждащия се голизъм, който е подготвен да принесе Европейски Съюз в жертва на упоритостта на Франция да бъде медиатор сред Вашингтон и Москва.
А Германия, чиято стопанска система е доста по-свързана с съветската, в сравнение с е тази на Париж, все пак схваща доста по-добре от Франция терзанията на страни от Източна Европа, каквито те имат по отношение на съветското въздействие и ползи в постсъветското пространство. Затова и Берлин, който има равнище на съдействие с някогашните социалистически страни по-голямо, в сравнение с има Франция, избира да тупа топката.
На второ място, Европейски Съюз няма единна дипломация по отношение на Русия. Секторният федерализъм на Брюксел, част от който по принцип би трябвало да е външната политика по отношение на трети страни, просто се проваля, когато става дума за Москва (за Турция също, апропо). Последното е в изгода точно на Руската федерация, която избира обособена двустранна дипломация с всяка една от страните в Европейски Съюз, в сравнение с със съюза като цяло. Брюксел към момента няма отговор на съветското " разделяй и владей ".
На трето място, в Европейски Съюз има тотално разминаване във връзка с това по кое време Русия може и по кое време не може да бъде сътрудник. Така да вземем за пример Берлин реализира съветските енергийни планове, на които Франция е съперник по принцип. Но желанието за дипломатическо партньорство и въвличането на Москва в европейската архитектура за сигурност, което показва Париж, е нещо, което не среща немска поддръжка.
Или казано по различен метод: когато става дума за естествени запаси, германците упорстват за прагматизъм в връзките с Москва. Когато става дума за Източна Украйна и Западните Балкани, включително и Република Северна Македония, по отношение на Русия французите желаят прагматизъм.
На този декор най-амбициозната идея, която Европейски Съюз е създавал в последните години - тази за стратегическата самостоятелност на съюза - в действителност е компрометирана от ролята на Русия като главен снабдител на естествени запаси и от ролята на Съединени американски щати като главен " вносител " на сигурност на Стария континент. Европейски Съюз е в ролята на индивида, който твърди, че е независим, само че живее под покрива на татко си и се храни от кухнята на майка си.
Нещо повече, по повод съответно на Русия, Европейски Съюз е попаднал в клопка.
Германия, под дългогодишното управлението на Меркел, не демонстрира непринуден интерес във външната политика и политика за сигурност на Европейски Съюз и по тази причина Берлин нормално реагира реакционно (като отговор на нещо, към този момент случило се). Германският канцлер просто отхвърляше да мисли стратегически във външнополитически категории. Зле направените Мински съглашения, както и тяхната буксуваща реализация, плюс забавената реакция на Европейски Съюз по отношение на бежанската и мигрантска рецесия от Сирия и спора в Либия, са показателни за това, че Германия просто нямаше своя външнополитическа емпиричност.
Франция, въпреки това, в лицето на Макрон, показва, че може да концептуализира (да даде визия за) ролята на Европейски Съюз в районен и интернационален подтекст и има предпочитание за воденето на външна политика и политика за сигурност.
Споменатата нагоре клопка се състои в това, че Франция е дейна, само че относително толерантна по отношение на Русия, а Германия, която е по-скоро деликатна по отношение на Москва, е пасивна.
Това разминаване има изключително отровни измерения за Централна и Източна Европа. Ако Берлин гледа на страните от Централна и Източна Европа като на актив, когато става дума за Русия, Париж смята страните от този район като за по-скоро спънка и пасив. Неслучайно, когато става дума за този район, пожеланият сътрудник на Москва е Париж.
Всичко това прави по този начин, че когато възникне проблем от практическо значение - било Северен поток 2, събитията в Беларус или отравянето на Навални - в Европейски Съюз стартира един непосилен развой, който търси най-малкото общо кратно. А неговото намиране е изключително мъчно, когато имаш, от една страна Франция, Италия и Унгария, а от друга - Полша и балтийските страни.
Последното основава подобен вид политика на Европейски Съюз по отношение на Русия, с който с лекост може да бъде избърсана прахта от формалните сцени на съветската страна.
За страдание, Жозеп Борел разбра това от първа ръка.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ