Милчо Левиев е главният герой в Артистът не е самотен

Милчо Левиев е основният воин в „ Артистът не е уединен остров “ на Владимир Гаджев /„ Колибри “/. Авторът сплотява личността и кариерата на музиканта в многоцветна и богата на информация структура – същински паралел с „ кончерто гросо “: шест елементи, които могат да се четат настрана, само че постоянно в границите на цялото. Различно е излъчването им, разследване от компресираните случки и обстоятелства - за политика, музика,  „ неизбежната “ Държавна сигурност, множеството любопитни персони. 
Ето и фрагмент от томчето. „ Културологичното разбиране Cross Culturales към момента е в своя ембрион, когато Милчо Левиев майсторски съчетава детайли от фолклора с джазовата идиоматика. В Съюза на композиторите стартират да се ослушват и да предвиждат по какъв начин след светкавиците и гръмотевиците от „ Прага ’68 “ партийните решения ще отзвучат по най-високите етажи на тоталитарната власт и по какъв начин културният живот в страната ще разнесе ехото. Настъпва втората  (след 50-те години) продължителна „ цезура “ в битието на българското музикално творчество.
През 1968 година се организират няколко партийни събрания, които по-късно музикологът Иван Хлебаров дефинира като незаконни. Защото бяха проведени съгласно всички правила на конспирацията – за тях през днешния ден никой не може да откри някаква открита публична документи или печатна информация. По това време събранията във всички първоначални партийни организации (ППО) се разделят на открити и закрити, което идва да подскаже кастовия модел на обществото. В най-масово използвано оръжие за самозащита на хората от „ по-долната “, непартийната категория (множеството) се трансформира хуморът и иронията. От нейния изобилен извор се появява и неуместното определение „ закрито безпартийно заседание “. На сходен конгрес в СБК за избор на ново управление (10.03.1969) Милчо Левиев остро възразява против употребяваните недемократични процедури и манипулативни техники. Той подава заявление за овакантяване на Съюза на композиторите. Филип Кутев, ръководител на СБК, го вика на диалог в опит да го разубеди за решението. „ Недей, бе, чоджум! Скъсай това заявление! “ – моли го бащински той. Но дръзкият млад композитор е безапелационен – „ Ще напусна! “ Поведението му се квалифицира като хулиганско и Милчо Левиев е изключен от редовете на креативния съюз. Забележете – това става не толкоз поради творбите му, подпечатени към този момент със знака на джазовата идиоматика и характерните изразни средства (какъв превъзходен мотив за ретроградните админи!), колкото поради острите ръбове в характера му, които дефинират и неговото публично държание.
Към този миг Милчо Левиев е най-удобната изкупителна жертва на режима и неговите верноподаници – той е доста млад, провокационен, безгрижник, непоносим към всяка демонстрация на консервативно мислене и конформизъм, а също така твори в една вариация на музиката, към момента възприемана като „ по-ниска “ и идеологически рискова “.