Мелани Клайн е австрийско-британска психоаналитичка от еврейски произход. Тя е

Мелани Клайн е австрийско-британска психоаналитичка от еврейски генезис. Тя е създател на школата на „ Обектните връзки “ в психоанализата. Макар че тя слага под подозрение някои фундаментални допускания на Зигмунд Фройд, Клайн постоянно се е считала за правилен последовател на концепциите на Фройд. Разработва доктрина за развиването на личността, която гласи, че насочеността към удоволствието не е съществена мотивация на индивида, нито е на първо и на най-важно място, както е съгласно теорията на Фройд, а такава е насочеността към другите хора – в началото към майката, а по-късно към по-широкия свят. Това е желанието на детето да се свърже с другите и компликациите, които пораждат от този блян, заради вътрешната двойнственост на възприятията на децата.

Мелани Клайн първа използва традиционната психоанализа с дребни деца.

(1882 ~ 1960) 

Нормално развитото дете, както и детето с абнормално развиване, употребяват потискането като метод за справяне с вътрешните спорове, само че защото в първия случай интензивността им не е толкоз висока, то и опцията за зацикляне в кръг не е по този начин огромна. Съществуват и други механизми, употребявани и от естествените, и от невротичните деца, и степента им на проявяване още веднъж е от решаващо значение.

Бягството от действителността е един подобен механизъм. Детето е склонно да отхвърля неудоволствието, което му носи действителността, и то в много по-голяма степен, в сравнение с в действителност наподобява, както и да се пробва да я пригоди към фантазиите си, а не противоположното.

И тук е отговорът на въпроса по какъв начин е допустимо детето по този начин добре да прикрива вътрешните си премеждия. Всички сме били очевидци на това какъв брой елементарно се успокояват децата след горък рев, по какъв начин се радват на всевъзможни дреболии, и оттова решаваме, че всичко им е наред. Това се случва, най-много тъй като на детето му е обещано леговище, с което малко или доста сме се дали прошка като възрастни – това е бягството от действителността.

Добре осведомените с детската игра схващат, че играта е напълно обвързвана с импулсивния живот и с желанията на детето, които се отиграват и сбъдват през фантазиите. От действителността, към която е видимо добре приспособено, детето взема единствено това, което му е насъщно належащо. Неслучайно в живота на детето пораждат поредност от компликации, когато условията на действителността станат по-настойчиви като да вземем за пример при тръгването на учебно заведение.

Този механизъм – бягството от действителността – се демонстрира при развиването на всяко дете, разликите са още веднъж в степента на проявяване. Ако са налице факторите, изброени като обуславящи развиването на обсесивна невроза дружно с други по-специфични фактори, следим бягството от действителността като преобладаващ метод на справяне, който даже може да приготви развиването на бъдеща неуравновесеност.

Понякога сходни трендове следим и у деца, които оставят напълно „ естествени “ усещания у нас, и постоянно единствената демонстрация е очебийно натоварен фантазен живот и дарба за игра. Бягството от действителността и назад към фантазията е обвързвано с друга много нормална реакция у детето – способността му да успокоява през играта фрустрираните си стремежи като си потвърждава още веднъж и още веднъж, че всичко е наред и всичко ще се оправи. Подобно държание оставя у възрастните неправилното усещане, че детето е много нехайно, каквото то в действителност не е.

Има деца, за които мощната тревога и възприятието за виновност са непоносими.

Както добре знаем, родителите са източник на Свръх-аза при детето в смисъл, че заповедите и възбраните им се всмукват от детето. Но Свръх-азът не е еднакъв с родителите и частично се образува и от садистичните мечти на детето. Особено мощното угнетяване обаче единствено подклажда борбата, без да може да я докара до край.

Нещо повече, мощното угнетяване блокира фантазиите на детето и не му дава опция да ги отиграе или да ги сублимира по различен метод, като тягата на тези фиксации го завърта в циничен кръг. Казвам „ кръг “ защото, както към този момент загатнах, потискането не може да изчерпи този развой.

На собствен ред, потиснатото възприятие за виновност е също отвратително: по тази причина и детето още веднъж и още веднъж проиграва сходни дейности в опита си да изрази както личните си стремежи, по този начин и готовността си да понесе наказването за тях. Желанието да бъде осъдено поражда у детето нови и нови лудории и може да се съпостави с желанието на нарушителя да преповтаря действията си.

Макар и логиката на психиката, и педагогиката настойчиво да поддържат схващането, че децата са щастливи и безгрижни създания, а страданията на възрастните произтичат от тегобите на действителността, би трябвало да осъзнаем, че в действителност е тъкмо противоположното.

Психоанализата на деца и възрастни демонстрира, че компликациите, през които човек минава през живота си, в огромна степен преповтарят тези от ранната му възраст и че всяко дете минава през неизмерими премеждия в първите години от живота си.

Снимки: UpClosed.com, Wikimedia Commons