Всички деца трябва да имат право на детство!
Майка ми ме ненавижда – имах нещастно детство, а в този момент би трябвало да се грижа за нея.
Всяко дете заслужава да има щастливо детство. Никой не избира родителите си. Не всички деца имат шанса да се родят в семейство, където ще бъдат същински обичани.
Когато пораснах напуснах дома, където не бях нужна никому и заживях нов живот. Едно позвъняване от вуйна ми и новината за майка ми обърнаха всичко с главата надолу.
Детството ми мъчно може да се назова щастливо. Когато бях на 5 години, тя ме обвиняваше. Тя вярваше, че баща ни е напуснал поради мен. Не разбрах какво се е случило и за какво. Израснах без обич и не можех да направя нищо по въпроса. Растейки виждах, че другите фамилии живеят по друг метод. Никой не искаше да се сприятелява с мен. Чувствах се извънредно.
Отношенията с майка ми единствено се влошаваха. Тя постоянно ми крещеше, имаше лист с условия, които трябваше да извършвам. Тя не се интересуваше от ученето ми.
На 12 години имах фантазия. Да отида в университета и да оставя майка ми вечно. Учех интензивно. В учебно заведение ме хвалеха, само че не знаех по какъв начин да приема похвалата, тъй като в никакъв случай преди не бях изпитвала такива усеща.
Майка ми ме ненавижда и даже не пристигна на дипломирането ми. Преди това тя най-малко измисляше оправдания, само че този път въобще не сподели нищо. Когато й споделих, че отпътувам за столицата, тя просто се ухили и сподели, че няма да устоя дълго там и ще се върна скоро. Но неналичието й на религия в мен единствено усили мотивацията ми.
В университета срещнах бъдещия си брачен партньор. След дипломирането си подписахме и започнахме да живеем дружно. Най-накрая научих какво е спокоен живот. И най-важното, разбрах какво е същинската обич.
Минаха цели 15 години. През това време в никакъв случай не съм се обаждала на майка си и тя не ми се е обаждала. Живеех по този начин, като че ли тя въобще не съществува. Но в един миг още веднъж започнах да получавам пристъпи на тревога. Леля ми, сестрата на майка ми, се обади и сподели, че е доста зле. Тя е тежко болна и не може да се грижи сама за себе си.
Отначало отхвърлих всяка мисъл за сходно нещо. Защо да й оказвам помощ? В края на краищата тя ми лиши правото на обикновено детство. Но съвестта ми се разсъни. Не можех да мисля за нищо друго с изключение на за нея. Съпругът ми сподели, че ще поддържа всяко мое решение. И отидох при майка си.
Вижте още: Какво е същинско благополучие?
Изглеждаше извънредно изтощена и нещастна. Останах с нея към две седмици, през които сякаш се сприятелихме. Сякаш бяхме не запомнили за предишното, а се опитахме да осезаем момента тук и в този момент. Разказах й за брачна половинка ми, тя за всекидневието си.
Никога не съм била близка с майка си. Но едвам в този момент разбрах какъв брой ми е нужна тази връзка. Разбирам, че в никакъв случай не бих могла да й простя, колкото и да желая. Може би самата тя от дълго време е съжалила за това, което ми аргументи. Но какво значение има в този момент?
