Гувернантката: разказ от Здравка Евтимова
Майка ми говореше безшумно. Приличаше на професор, с очила, изглеждаше прелестно, апропо, сакото й беше Karen Walker, блузата - Мarc Jacobs, единственото, което я приближаваше до мен, беше мургавият загар, мекотата на придвижванията, изменчивостта на очертанията, като че тялото й бе формирано от лисичи опашки. От нея се излъчваше горест, както в мига, когато ми сподели, че си отива от света – в действителност беше избягала, беше трансформирала София в пристанище, което бе заляла с вълните на самотата си.
- Госпожа Илиева, която може би ще те наеме, е единствено една от дузината мои платежоспособни клиентки, задоволително обезпечени, с цел да си разрешат услугите ми. Жена с внушително добро име. Разбира се, постоянно намерено слагам финансовите си условия; госпожа Илиева е задоволително прозорлива да ги одобри на 100 %. Ти изглеждаш красива – добави повърхностно майка ми. – Поразително безвкусни облекла, само че това е обяснимо. Малкият мъртъв недодялан град.
- Благодаря, че ми подаде ръка в сложен момент– споделих на дамата, която бе поела риска да съсипе фигурата си, до момента в който износи една неприятна бременност.
- Мъжът ти те е изхвърлил – допусна тя.
- Да.
- Радвам се, че не го познавам. Тъмен индивид с рехаво образование; това, че си жива, е все нещо. Как е щерка ти?
Къщата на майка ми беше неголяма, двуетажна, измежду красиви борове и добре подрязана ливада. Намирахме се в кабинета й – тя беше теляк и гримьор на госпожа Илиева, само че можеше да се откаже от заниманията си. В хола спеше възрастен, мъчно преносим господин, който мама показа като „ господин Стоянов, брачният партньор ми. Заможен човек “.
- Казах на дребната, че съм умряла – отвърнах на майка си. – Както сподели на мене ти, когато бях на нейните години.
- Тя хубава ли е?
- Да – подадох й една снимка. Момичето беше в черна фланелка, черни панталонки, дълга, рошава коса, като вълче. Майка ми погледна фотографията, не сподели нищо и ми я върна.
- Всъщност, подготвила съм ти изненада. Детето, за което ще се грижиш, след... към трийсет секунди ще пристигна тук. На мой терен. Ако не се харесате – това е напълно меко казано, само че в действителност не е належащо да приказваме меко. Ако дребната те утвърди, майка й, госпожа Илиева, ще те наеме да се грижиш за нея с всички екстри, произлизащи от това. Говоря всъщност – господинът, който те е изхвърлил от колата си, заради това че си отказала да удовлетвориш физиологичните му потребности, разсъни интереса на госпожа Илиева. Готова е да ти предложи добра сума, в случай че й предоставиш информация за контакт с въпросния благородник. Би желала да го употребява за физиологическа разтуха.
Станах от стола. Не беше нужно да се обуздавам, усещах го - както бодил в петата, като температура от 40 градуса - този глас ме убиваше. Това сако Karen Walker, блузата Мarc Jacobs, сивкавата дървесина, с която бяха облицовани стените, мраморът по пода. Скъпият диван. Тук миришеше на гибел – не красива и светкавична, а гибел, която бавно и деликатно дълбае плътта под Karen Walker. Тръгнах към вратата от сиво дърво.
- Няма къде да отидеш – сподели майка ми. – Доколкото си го представям, а вярвай ми, аз си представям хората доста тъкмо, мъжът ти си е довел някоя здрава и мощна жена, която не му отхвърля физическа непосредственост, както и редица минаващи границата на възприетото опити - нейната прозорливост ме изплаши. В паметта ми беше затънал спомен – мама беше съумяла да изплаши съседките единствено за половин ден. Четеше мислите им – а може би хладната й бдителност, съчетана с злопаметност, я водеше до заключения, от които ги побиваха тръпки. Нямаше приятелки, нямаше другари, както и аз нямах. – Но в случай че въпреки всичко решиш да си отидеш, тъй като тук усещаш аромат на гибел като мен, вземи това – тя ми подаде плик за писмо. Сигурно беше поставила пари – Хиляда лв.. Знаеш, че не съм великодушна. Ако останеш, няма да ги получиш. При госпожа Илиева ще получаваш десетократно повече – още не беше приключила изречението до дъно и в стаята нахлу висок възрастен господин в безукорен костюм, след него като каруца със зеле, с дрънкане на яки подметки, връхлетя момиче. По-голямо от моята щерка с няколко години. Може би единствено беше по-едро. Майка ми повърхностно пъхна плика в джоба на халата си.
- Ти ли ще ме гледаш? - попита момичето, стисна юмруци, изпъна ги напред - два костеливи тарана - и се юрна против мен. Юмруците се целеха в корема ми и в случай че не бях отскочила настрана, щяха да се забият малко под ребрата. Момичето – никога не беше дебело, даже натъртено не беше - просто чекмедже, натъпкано с сила. То се блъсна в един от фотьойлите, прекатурна го и с гръм и тропот се размаза по тил на пода. След секунда скочи. Усилията на господина в скъпия костюм да го озапти не дадоха никакъв резултат.
- Ще се бием ли? – кресна момичето и преди да имам време да въздъхна, то скочи върху мене, стисна ме за гърлото с две ръце, захапа лявата ми буза по този начин мъчително, че щях да изгубя схващане. Малкото танкче не изгуби нито секунда, ритна ме един път, по този начин ненадейно, толкоз остро, че от тил се изтърколих по стомах, то стремително стъпи на гърдите ми с тежката си маратонка и викна:
- Ако не можеш да ме събориш, няма да те ангажирам да ме гледаш, лигла такава.
Просната на земята едвам в този момент забелязах, че в стаята с изключение на фотьойлите нямаше никакви мебели и стените бяха облицовани с вата на височина над метър. Мама несъмнено знаеше какво ще сътвори ангелчето, само че изобщо не си бе направила труда да ме предизвести. Типично в нейния жанр.
Когато бях дребна, един път, единствено един път, ме беше извела на разходка. Тя вървеше пред мене лека както в този момент - не човек, а вързоп лъчи. Крачехме измежду зелена трева. Тя вървеше напред, по едно време усетих, че краката ми се навлажняват, само че си помислих: в случай че е рисково, тя ще ми каже да спра. Не ми сподели, аз затънах в тиня – доста гъста и лепкава. Тя не пристигна да ме извади от тресавището, лека като сянка на комар отиде под някакво дърво на хвърлей камък от мене. Аз загазих по-дълбоко, „ Мамо, мамо “ - развиках се, само че тя седеше под дървото, гледаше ме, до момента в който се гърчех в тихата кал в най-новата си рокличка. Винаги ми е купувала скъпи облекла и обувки.
- Какво е това! – извиках аз и обърнах глава към прозореца.
- Какво? - попита ангелчето. Сграбчих го за маратонката. То бе малко по-голямо от личната ми щерка, дръпнах крайници, като че скубех паламида – това е една бодлива трева, която аз и татко ми плевяхме, откакто майка ми излъга, че ще почине. Той плевеше паламида, натъпкваше пръстите си с тръни и вечер ги киснеше в ракия, с цел да не пие за нея, да не ми повтаря – „ Майка ти, майка ти “, до момента в който един ден тя изчезна. Аз се научих да плевя доста добре.
Така дръпнах розовата маратонка на хлапето, че то се търкулна като похлупак на пробита тенджера. Злорадо се надявах - нека си е строшило крайници, само че не беше. Скочих като спусък, подвигнах крайник и колкото и грозно да наподобява на всички – несъмнено, че беше грозно, ужасеният взор на господина с черния костюм го доказваше - отпуснах цяло ходило върху яките гърди на хлапето и споделих:
- Ако искаш да те виждам, ще се държиш възпитано. Изчадие такова.
- Изчадие такова! - детето изкрещя, изпаднало в див екстаз. – Чуваш ли какви гадости приказва тя! Страхотна е. – ангелчето погали крайници ми, опита се да го ухапе, само че аз натиснах с две ръце раменете й към пода. Бяха жилави като арматура.
- Ана! – викна детето и уточни с брадичка старата масажистка, майка ми. – Обади се на мама незабавно. Кажи й, че я одобрявам. Наемам я.
Мака ми естествено се споделя Ана, аз се споделям Ана и щерка ми се споделя Ана – не зная за какво това име отива при всички дами в рода – та майка ми, която допреди 10 минути се държеше като брачна половинка на фараон или началник на банка, внезапно се трансформира в тиха и кротка женица, цялата изтъкана от мехлем, усмивки и деликатност.
- Елизабет, мъничката ми – подхвана тя с благия глас, с който приказваше на наглите хлапаци в село, които крадяха черешите ни. – Мили деца! - благите деца я обичаха, а тя пръскаше черешите с отрова и те получаваха страшна диария. – Елизабет, намерения съществено, детето ми. Дали Ана ще успее да се грижи за тебе добре, дали ще бъдеш щастлива с нея, дали мама ще бъде удовлетворена от тебе. Елизабет, намерения за мама – при споменаването на думата „ мама ” дребният алигатор се сви – по този начин се свиваше кучето ни, когато някой го удареше най-неочаквано с камък. Вече разбрах – мощният човек в обстановката беше майка й. – Хайде, мое слънчево момиче – приказваше мама. - Нека в този момент те срещна публично с Ана. Тя може да приказва на британски, нали Ана?
- Ано! – викна хлапето и се навря в мене. – Наемам те. Може да ме целунеш.
- Но аз не желая да те целувам, Елизабет – обърнах се към нея аз.
- Няма значение ти какво искаш и какво не искаш – детето ме гледаше със сините си огромни очи, които светеха – в този момент, най-малко по този начин ми се стори – доста решително. – Важното е аз какво желая. Щом мама ти заплаща да ми се подчиняваш, ще се подчиняваш.
Гледах детето, красиво момиче, маратонки Nike, дънки Livis for Little Girls, блузка – не пожелах да прочета марката върху дискретното светлосиньо етикетче. Момичето протегна ръка, потупа ме по бузата и подреди:
- Хайде, не губи време. Целувай ме.
В този момент се намеси белокосият в безупречния черен костюм:
- Госпожо, чухте, че сте наета. Моля, целунете младата девойка и ме последвайте. Имам достойнството да ви закарам при госпожа Илиева, с цел да уточните с нея финансовите параметри на вашето заплащане.
- Принцесо – изрече гальовно мама. – Ти си най-красивото дете на света, нали знаеш това? – а аз си мислех за черешите, които пръскаше с отрова.
- А ти си най-красивата дъртуша на света – сподели детето и разреши на майка ми да го целуне.
…
- Аз съм Валерий – показа се мъжът, до момента в който мама и хипопотамчето се разделяха, мама толкоз богатства, че гърлото ми се залепи от наслада. – Госпожа Илиева не утвърждава дамите да се показват по дънки като някои уличници. Облечи си пола. Ако краката ти са хубави – господинът в костюма, който с идеално сресаната си коса беше изваден от филм за графове и графини, ме огледа като че ли аз бях крава, а той кравар в село Друган. – Ти си хубава, с дребна кост, а това не е добре. Няма да се понравиш на госпожа Илиева, в случай че.... само че всичко коства пари.
- Нямам пари – споделих му. Дори краварят не гледа по този начин кравите в село Друган. Краварят ги псува, по от време на време им приказва и с положително.
- А какъв беше този плик, който Ана ти подаваше? Не е с отрязъци от вестници, нали?
- С отрязъци от вестници е – споделих аз.
- Двете с майка ти не се обичате – хвърли кукичка във въздуха индивидът от британския сериал за аристократи. – Досега даже не бе споменавала, че има щерка. Госпожа Илиева беше доста любопитна – и аз също. Знаеш, има способи за разплащане, посредством които единствено жена може да заплати. Аз съм податлив да помисля в тази посока.
В този момент енергичното момиче и майка ми влязоха в стаята, майка ми – изящна като чаша за кафе от безценен порцелан. Без никакво предизвестие хлапето се отскубна от ръцете й, скочи и се стовари като самосвал с боклуци пред мене.
- Искам да ме носиш – отсам до колата – съобщи хлапето. – Хайде, вдигай ме.
- Ти ще ме носиш – споделих аз. – Хайде, вдигай ме.
- Луда ли си? – удиви се хлапето. – Аз заплащам да ме гледаш. Трябва да изпълняваш всичко, тъй като аз ти давам пари.
В този момент видях по какъв начин лицето на иконома – кръстих го по този начин, тъй като сходни екземпляри са остарели другари на нейно величество кралската персона във филмите, които бях гледала - та лицето на иконома се стопи в безкрайна усмивка, толкоз откровена, че човек без да ще изпитваше предпочитание да получи разстройство.
- Хайде, звездичке – изрече господинът, който таман ми разкриваше някои детайлности по дамските разплащания. – Хайде, ще отидем до мама и мама ще изясни на тази жена по какъв начин би трябвало да се държи с тебе.
- Аз към този момент съм огромна и мога да се разпоредя сама – съобщи хлапето. – С една селянка в случай че не мога да се оправя, значи съм тъпа. Но аз не съм.
- Колко гувернантки сменихте от началото на годината, Валeрий? – попита майка ми и възрастният потече като разтопено олово към нея и целуна ръката й. – Осем, блага. Осем кифлички за три месеца - Той подвигна взор към майка ми и ми се стори, че след обувките му закапа сироп. – Ти несъмнено не си във екстаз от дъщеричката си, щом си я предложила за гувернантка на Елизабет.
- Не съм – мама се усмихваше, само че усетих в гласа й аромат на печени бадеми, а това е ароматът на гибелта. Не зная по какъв начин глас може да има мирис, само че мама умееше да постави в гласа си гвоздеи, безценен дезодорант и руини на остаряла къща. В тази къща беше изгоряло едно дете – аз.
За секунда забравих, че нямам пари, нямам къща, нямам напълно нищо, с изключение на заричане за плик от писмо с две банкноти, които в никакъв случай нямаше да получа. Зарязах британския иконом и старата дама - мразовит зъбер за мене, топъл шал за дребното ангелче, даже не се обърнах обратно, тъй като не желаех да я запаметявам такава – фина, красива, без очи, бледа. Знаех, че ще се връщам в мислите си към този ден – мрачен като черна рана в хълбока на остаряло куче. Щеше да ми е мъчително, че тази красива жена в никакъв случай не ми бе пожелавала: – „ Дано изкараш шестица на контролното по математика през днешния ден. “ Не бях усетила по какъв начин съм отворила вратата, разбрах, че към този момент минавам край блестящия черен джип, с който ме бяха докарали. Майка ми е търпелива, в никакъв случай няма да тръгне след някого – да му подмятна плика с две банкноти.
Спомням си - изгарях от температура. Тя не викаше лекаря, „ Ще се оправиш без антибиотик “, повтаряше. Умирам – шепнех, усещах миризмата на изгорели бадеми на всички места в гърдите си, в устата си, тя ме изпълваше както паяжината изпълва остаряло мазе, както ракията изпълва шишето, както раната е цялостна с кръв. Но не умрях, след час-два температурата почна да спада от единствено себе си. Баща ми седеше до мене и плачеше. Той беше мощен какъв брой шепа тиня, горкият. Спомням си една неразбираема картина - огромният тъничък като счупен зъб човек плаче, само че не посмяваше да ми даде антибиотик.
Горкият безупречен счетоводител, постоянно се подчиняваше, само че този път ме прегърна и дружно изгоряхме в моята температура. Може би слабостта му изгори заболяването, не зная. Много обичаше мама – какъв прост глагол. Той не можеше да върже обувките си без нея. Дишаше с нейните бели дробове, виждаше с нейните ириси, мен възприемаше като част от нея. И когато тя ми сподели, че ще почине и изчезна от къщи, той се разболя от пиянство. Накрая изчезна някъде – дали умря, или майка му, моята баба, го одобри, с цел да угасне постепенно пред нея, дали някоя добродушна глупава жена го прибра, с цел да лекува неизлечимите му рани, не зная. И през днешния ден не ми е известно дали е жив. Мислех си за татко си, за този отстъпчив, прелестен човек, за сълзите му, които ме избавиха от мириса на бадеми, за това по какъв начин хубаво ръцете му се разтвориха и задържаха гибелта.
- Чакай! – белокосият мъж, който знаеше къде да приказва като Чарлс Дикенс и къде да си пожелае дамско възнаграждение, сграбчи раменете ми. Едва когато ме раздруса, осъзнах, че под тъпия ми нос се случва произшествие.
Малката гаубица лежеше на земята и риташе с крайници. Като видя, че я виждам, нададе писклив вик – съскане на бормашина и писък на куче, което хрипти, само че надали има желание да умира. Такъв мощен глас в дете на на нежна възраст като нейната - напряко удивително.
- Не я пускай да си върви – пищеше момичето. – Не съм й разрешила. Върни я тука. Заповядам ти.
Белокосият господин изобщо не се церемони, нито се поколеба. Грабна ме, като че бях кутия с обелки от картофи, и ме захвърли до брадичката на виещото момиче.
- Не плачи, скъпа – изрече майка ми по този начин нежно, че хлапето зарева с удвоена - не, с удесеторена мощ.
Господинът с аристократично бялата коса пламенно бръкна в джоба си, извлече една стиска банкноти – обичам такива дейности, още повече - бях забелязала, че банкнотите са столевки. Не ми хареса, че ги хвърли в лицето ми. Обичам парите, само че не ми е по сърце някакъв иконом шарлатанин да ги запокитва в устата ми. Изправих се без никакво бързане, споделих му възпитано:
- Извинете – и още веднъж поех към изхода. Малката ревна. Този път майка ми и белокосият ме настигнаха по едно и също време. Усетих по какъв начин в джобовете на дънките ми потъват обнадеждаващи снопчета.
- Говори с момиченцето, апелирам – изрече мама по този начин хладно, като че езикът, хранопроводът, устата и всичките й вътрешни органи бяха замръзнали.
Приближих се до легналото хлапе, което беше намокрило килима – доста хубав в действителност – откогато се помня, боготворях усета на мама. Тя в действителност умееше да съчетава багри, хора, ветрове. Умееше да улавя миризмата на неизбежния край.
- Стани – споделих на момичето. – Отиваме при майка ти.
Най-неочаквано дребната не помни сълзи, крясъци и вик, скочи и преди да се усетя какво има намерение да стори, измъкна едното снопче банкноти от джоба ми.
- Половината пари са мои – изрече хладно тя. – Ако не се бях разциврила, нито ти, нито аз щяхме да изкараме стотинка.
Подхвърли една стотачка на мама и продължи:
- Обичам те, Ана. Изпий един фреш с моите пари – по-късно, като че ли майка ми се бе разтворила в ресните на килима, я не помни, приближи се до белокосия, ритна го с всички сили в кокалчето на левия крайник и изрече умерено: - Валерий, ти се провали. Позволи на тази да ни разиграва. Една селянка.
Беше ми прелестно да следя по какъв начин възпитаната физиономия на иконома се огъна в усмивка – гъсеница, която някой пробожда с гвоздей, това беше лицето на изискания господин.
- Ще ти покажа каква селянка съм – споделих на дребната. Не си мисли, че си нещо друго, с изключение на капризно парцалче.
Момичето отвори уста, вперило взор в лицето ми. Първо писна пронизително, с което изненадваше само шишенцето с препарат против комари, които майка ми беше присъединила в контакта. Малката обаче ненадейно промени решението си, плю, сви ръцете си в юмруци и литна в див плонж към гърдите ми. Дръпнах се 10 сантиметра настрана, тя профуча край мене като джип и се заби в стената. Добре че майка ми прозорливо я бе облицовала в нещо, сходно на вата. Белокосият още веднъж ме сграбчи без никакъв коментар, без взор, като че бях кофа с кална вода и сподели:
- Елизабет, в този момент можеш да я биеш. Държа я.
Майка ми, изящната порцеланова дрънкулка, изобщо не реагира, наблюдаваше по какъв начин дребният шмайзер свива ръцете си в пестник и ме блъска в корема, а белокосият, мощен, непреклонен, ме бе стиснал и не можех да помръдна вежди. Но устата можех. - Ако ме удариш още един път, както не мога да се защищавам, значи си страхлива. Само червей бие вързани дами.
Момичето приближи до мене, цялото усмихнато, като че гледаше пеперудки и зайчета.
- По-добре да съм червей и да те удрям – сподели тя. – Дръж я по крепко, Валерий. Изпуснеш ли я, ще употребявам електрошок на врата ти, когато се приберем вкъщи.
- Мила Елизабет, намерения дали е мъдро да се напрягаш поради една дрипава селянка – намеси се мама с оня вежлив глас на човек, масажиращ задните елементи на доста звезди.
- Ако ме удариш, няма да стана твоя гувернантка – обадих се аз. – Зная по какъв начин се приспиват пилета. Мога да те науча. Мога да те науча да се катериш по въже и да яздиш кон.
- А можеш ли да ме научиш да заколвам пилета и да запалвам опашката на коня? - Неочаквано дребната отпусна ръце, приближи до мен и подмятна през рамо към майка ми: - Дай ми бадеми, Ана. Мама ми е казвала, че когато човек би трябвало да мисли за значимо решение, би трябвало да яде бадеми - по-късно щуката се усмихна. – Предлагах на Миралая, предходната ми гувернантка, да се ритаме. Давах й по двеста лв. на ритник и тя се радваше да ги получи. Ако ме обучиш да замайвам пилета и да ги ритвам като топки за ръгби, ще ти давам по триста лв.. И ти ще се радваш да получиш парите. Мама ме е научила, че парите купуват костите на всеки.
Майка ми пристигна с купичка бадеми, белокосият не охлаби хватката, притискаше крепко главата ми към земята, дребната ядеше невъзмутимо, без да бърза, и пускаше солта и люспите от бадемите върху главата ми.
- Добре – реши тя. – Валерий, пусни я. Искам да ме научи да замайвам пиле. Много си обикновена - обърна се към мене тя. – Не можеш ли да сетиш, че към този момент мога да яхвам. Конят ми коства колкото 100 такива като тебе. Добре. Ще кажа на мама да те наеме за моя гувернантка, само че ще ти крещя „ тъпа селянка “.
Белокосият ме пусна, аз се протегнах, направих две извършения за разпределяне на мускулатурата и споделих на дребната:
- Можеш да ми викаш „ тъпа селянка “, несъмнено. Но какво ще си помислят хората за тебе и за майка ти, като чуят? Че майка ти няма пари и може да си разреши единствено тъпа селянка да се грижи да щерка й?
Малката зина.
- Дай ми още бадеми – подреди тя на майка ми, без да я поглежда. Жалко за ласкавия глас на мама, тъпо за фината й фигура. Това момиче я хвърляше, мокра и смачкана, някъде върху килима, може би под килима. Изящната порцеланова дрънкулка донесе бадеми, щуката стартира да дъвче, внезапно нещо й хрумна.
- Добре, ще ти крещя Ведрана – взе решение детето.
- Ведрана беше доста блага котка – обади се белокосият човек в скъпия костюм. – Много я харесвах.
- Пет пари не давам дали я харесваш, или не – съобщи момичето. – Мама ти заплаща не да харесваш котката ми, а да ми служиш. Тръгваме. - Тя поклати глава и извика: – Реших. Ще я кръстя Съдрана.
Майка ми и белокосият, две навити на пружина играчки, се раздвижиха по едно и също време.
- Заповядайте, госпожо Съдрана – учтивия белокос иконом ми целуна ръка. – Колата е паркирана пред входа при започване на моравата. Госпожа Илиева ви чака.
- Госпожа Илиева, която може би ще те наеме, е единствено една от дузината мои платежоспособни клиентки, задоволително обезпечени, с цел да си разрешат услугите ми. Жена с внушително добро име. Разбира се, постоянно намерено слагам финансовите си условия; госпожа Илиева е задоволително прозорлива да ги одобри на 100 %. Ти изглеждаш красива – добави повърхностно майка ми. – Поразително безвкусни облекла, само че това е обяснимо. Малкият мъртъв недодялан град.
- Благодаря, че ми подаде ръка в сложен момент– споделих на дамата, която бе поела риска да съсипе фигурата си, до момента в който износи една неприятна бременност.
- Мъжът ти те е изхвърлил – допусна тя.
- Да.
- Радвам се, че не го познавам. Тъмен индивид с рехаво образование; това, че си жива, е все нещо. Как е щерка ти?
Къщата на майка ми беше неголяма, двуетажна, измежду красиви борове и добре подрязана ливада. Намирахме се в кабинета й – тя беше теляк и гримьор на госпожа Илиева, само че можеше да се откаже от заниманията си. В хола спеше възрастен, мъчно преносим господин, който мама показа като „ господин Стоянов, брачният партньор ми. Заможен човек “.
- Казах на дребната, че съм умряла – отвърнах на майка си. – Както сподели на мене ти, когато бях на нейните години.
- Тя хубава ли е?
- Да – подадох й една снимка. Момичето беше в черна фланелка, черни панталонки, дълга, рошава коса, като вълче. Майка ми погледна фотографията, не сподели нищо и ми я върна.
- Всъщност, подготвила съм ти изненада. Детето, за което ще се грижиш, след... към трийсет секунди ще пристигна тук. На мой терен. Ако не се харесате – това е напълно меко казано, само че в действителност не е належащо да приказваме меко. Ако дребната те утвърди, майка й, госпожа Илиева, ще те наеме да се грижиш за нея с всички екстри, произлизащи от това. Говоря всъщност – господинът, който те е изхвърлил от колата си, заради това че си отказала да удовлетвориш физиологичните му потребности, разсъни интереса на госпожа Илиева. Готова е да ти предложи добра сума, в случай че й предоставиш информация за контакт с въпросния благородник. Би желала да го употребява за физиологическа разтуха.
Станах от стола. Не беше нужно да се обуздавам, усещах го - както бодил в петата, като температура от 40 градуса - този глас ме убиваше. Това сако Karen Walker, блузата Мarc Jacobs, сивкавата дървесина, с която бяха облицовани стените, мраморът по пода. Скъпият диван. Тук миришеше на гибел – не красива и светкавична, а гибел, която бавно и деликатно дълбае плътта под Karen Walker. Тръгнах към вратата от сиво дърво.
- Няма къде да отидеш – сподели майка ми. – Доколкото си го представям, а вярвай ми, аз си представям хората доста тъкмо, мъжът ти си е довел някоя здрава и мощна жена, която не му отхвърля физическа непосредственост, както и редица минаващи границата на възприетото опити - нейната прозорливост ме изплаши. В паметта ми беше затънал спомен – мама беше съумяла да изплаши съседките единствено за половин ден. Четеше мислите им – а може би хладната й бдителност, съчетана с злопаметност, я водеше до заключения, от които ги побиваха тръпки. Нямаше приятелки, нямаше другари, както и аз нямах. – Но в случай че въпреки всичко решиш да си отидеш, тъй като тук усещаш аромат на гибел като мен, вземи това – тя ми подаде плик за писмо. Сигурно беше поставила пари – Хиляда лв.. Знаеш, че не съм великодушна. Ако останеш, няма да ги получиш. При госпожа Илиева ще получаваш десетократно повече – още не беше приключила изречението до дъно и в стаята нахлу висок възрастен господин в безукорен костюм, след него като каруца със зеле, с дрънкане на яки подметки, връхлетя момиче. По-голямо от моята щерка с няколко години. Може би единствено беше по-едро. Майка ми повърхностно пъхна плика в джоба на халата си.
- Ти ли ще ме гледаш? - попита момичето, стисна юмруци, изпъна ги напред - два костеливи тарана - и се юрна против мен. Юмруците се целеха в корема ми и в случай че не бях отскочила настрана, щяха да се забият малко под ребрата. Момичето – никога не беше дебело, даже натъртено не беше - просто чекмедже, натъпкано с сила. То се блъсна в един от фотьойлите, прекатурна го и с гръм и тропот се размаза по тил на пода. След секунда скочи. Усилията на господина в скъпия костюм да го озапти не дадоха никакъв резултат.
- Ще се бием ли? – кресна момичето и преди да имам време да въздъхна, то скочи върху мене, стисна ме за гърлото с две ръце, захапа лявата ми буза по този начин мъчително, че щях да изгубя схващане. Малкото танкче не изгуби нито секунда, ритна ме един път, по този начин ненадейно, толкоз остро, че от тил се изтърколих по стомах, то стремително стъпи на гърдите ми с тежката си маратонка и викна:
- Ако не можеш да ме събориш, няма да те ангажирам да ме гледаш, лигла такава.
Просната на земята едвам в този момент забелязах, че в стаята с изключение на фотьойлите нямаше никакви мебели и стените бяха облицовани с вата на височина над метър. Мама несъмнено знаеше какво ще сътвори ангелчето, само че изобщо не си бе направила труда да ме предизвести. Типично в нейния жанр.
Когато бях дребна, един път, единствено един път, ме беше извела на разходка. Тя вървеше пред мене лека както в този момент - не човек, а вързоп лъчи. Крачехме измежду зелена трева. Тя вървеше напред, по едно време усетих, че краката ми се навлажняват, само че си помислих: в случай че е рисково, тя ще ми каже да спра. Не ми сподели, аз затънах в тиня – доста гъста и лепкава. Тя не пристигна да ме извади от тресавището, лека като сянка на комар отиде под някакво дърво на хвърлей камък от мене. Аз загазих по-дълбоко, „ Мамо, мамо “ - развиках се, само че тя седеше под дървото, гледаше ме, до момента в който се гърчех в тихата кал в най-новата си рокличка. Винаги ми е купувала скъпи облекла и обувки.
- Какво е това! – извиках аз и обърнах глава към прозореца.
- Какво? - попита ангелчето. Сграбчих го за маратонката. То бе малко по-голямо от личната ми щерка, дръпнах крайници, като че скубех паламида – това е една бодлива трева, която аз и татко ми плевяхме, откакто майка ми излъга, че ще почине. Той плевеше паламида, натъпкваше пръстите си с тръни и вечер ги киснеше в ракия, с цел да не пие за нея, да не ми повтаря – „ Майка ти, майка ти “, до момента в който един ден тя изчезна. Аз се научих да плевя доста добре.
Така дръпнах розовата маратонка на хлапето, че то се търкулна като похлупак на пробита тенджера. Злорадо се надявах - нека си е строшило крайници, само че не беше. Скочих като спусък, подвигнах крайник и колкото и грозно да наподобява на всички – несъмнено, че беше грозно, ужасеният взор на господина с черния костюм го доказваше - отпуснах цяло ходило върху яките гърди на хлапето и споделих:
- Ако искаш да те виждам, ще се държиш възпитано. Изчадие такова.
- Изчадие такова! - детето изкрещя, изпаднало в див екстаз. – Чуваш ли какви гадости приказва тя! Страхотна е. – ангелчето погали крайници ми, опита се да го ухапе, само че аз натиснах с две ръце раменете й към пода. Бяха жилави като арматура.
- Ана! – викна детето и уточни с брадичка старата масажистка, майка ми. – Обади се на мама незабавно. Кажи й, че я одобрявам. Наемам я.
Мака ми естествено се споделя Ана, аз се споделям Ана и щерка ми се споделя Ана – не зная за какво това име отива при всички дами в рода – та майка ми, която допреди 10 минути се държеше като брачна половинка на фараон или началник на банка, внезапно се трансформира в тиха и кротка женица, цялата изтъкана от мехлем, усмивки и деликатност.
- Елизабет, мъничката ми – подхвана тя с благия глас, с който приказваше на наглите хлапаци в село, които крадяха черешите ни. – Мили деца! - благите деца я обичаха, а тя пръскаше черешите с отрова и те получаваха страшна диария. – Елизабет, намерения съществено, детето ми. Дали Ана ще успее да се грижи за тебе добре, дали ще бъдеш щастлива с нея, дали мама ще бъде удовлетворена от тебе. Елизабет, намерения за мама – при споменаването на думата „ мама ” дребният алигатор се сви – по този начин се свиваше кучето ни, когато някой го удареше най-неочаквано с камък. Вече разбрах – мощният човек в обстановката беше майка й. – Хайде, мое слънчево момиче – приказваше мама. - Нека в този момент те срещна публично с Ана. Тя може да приказва на британски, нали Ана?
- Ано! – викна хлапето и се навря в мене. – Наемам те. Може да ме целунеш.
- Но аз не желая да те целувам, Елизабет – обърнах се към нея аз.
- Няма значение ти какво искаш и какво не искаш – детето ме гледаше със сините си огромни очи, които светеха – в този момент, най-малко по този начин ми се стори – доста решително. – Важното е аз какво желая. Щом мама ти заплаща да ми се подчиняваш, ще се подчиняваш.
Гледах детето, красиво момиче, маратонки Nike, дънки Livis for Little Girls, блузка – не пожелах да прочета марката върху дискретното светлосиньо етикетче. Момичето протегна ръка, потупа ме по бузата и подреди:
- Хайде, не губи време. Целувай ме.
В този момент се намеси белокосият в безупречния черен костюм:
- Госпожо, чухте, че сте наета. Моля, целунете младата девойка и ме последвайте. Имам достойнството да ви закарам при госпожа Илиева, с цел да уточните с нея финансовите параметри на вашето заплащане.
- Принцесо – изрече гальовно мама. – Ти си най-красивото дете на света, нали знаеш това? – а аз си мислех за черешите, които пръскаше с отрова.
- А ти си най-красивата дъртуша на света – сподели детето и разреши на майка ми да го целуне.
…
- Аз съм Валерий – показа се мъжът, до момента в който мама и хипопотамчето се разделяха, мама толкоз богатства, че гърлото ми се залепи от наслада. – Госпожа Илиева не утвърждава дамите да се показват по дънки като някои уличници. Облечи си пола. Ако краката ти са хубави – господинът в костюма, който с идеално сресаната си коса беше изваден от филм за графове и графини, ме огледа като че ли аз бях крава, а той кравар в село Друган. – Ти си хубава, с дребна кост, а това не е добре. Няма да се понравиш на госпожа Илиева, в случай че.... само че всичко коства пари.
- Нямам пари – споделих му. Дори краварят не гледа по този начин кравите в село Друган. Краварят ги псува, по от време на време им приказва и с положително.
- А какъв беше този плик, който Ана ти подаваше? Не е с отрязъци от вестници, нали?
- С отрязъци от вестници е – споделих аз.
- Двете с майка ти не се обичате – хвърли кукичка във въздуха индивидът от британския сериал за аристократи. – Досега даже не бе споменавала, че има щерка. Госпожа Илиева беше доста любопитна – и аз също. Знаеш, има способи за разплащане, посредством които единствено жена може да заплати. Аз съм податлив да помисля в тази посока.
В този момент енергичното момиче и майка ми влязоха в стаята, майка ми – изящна като чаша за кафе от безценен порцелан. Без никакво предизвестие хлапето се отскубна от ръцете й, скочи и се стовари като самосвал с боклуци пред мене.
- Искам да ме носиш – отсам до колата – съобщи хлапето. – Хайде, вдигай ме.
- Ти ще ме носиш – споделих аз. – Хайде, вдигай ме.
- Луда ли си? – удиви се хлапето. – Аз заплащам да ме гледаш. Трябва да изпълняваш всичко, тъй като аз ти давам пари.
В този момент видях по какъв начин лицето на иконома – кръстих го по този начин, тъй като сходни екземпляри са остарели другари на нейно величество кралската персона във филмите, които бях гледала - та лицето на иконома се стопи в безкрайна усмивка, толкоз откровена, че човек без да ще изпитваше предпочитание да получи разстройство.
- Хайде, звездичке – изрече господинът, който таман ми разкриваше някои детайлности по дамските разплащания. – Хайде, ще отидем до мама и мама ще изясни на тази жена по какъв начин би трябвало да се държи с тебе.
- Аз към този момент съм огромна и мога да се разпоредя сама – съобщи хлапето. – С една селянка в случай че не мога да се оправя, значи съм тъпа. Но аз не съм.
- Колко гувернантки сменихте от началото на годината, Валeрий? – попита майка ми и възрастният потече като разтопено олово към нея и целуна ръката й. – Осем, блага. Осем кифлички за три месеца - Той подвигна взор към майка ми и ми се стори, че след обувките му закапа сироп. – Ти несъмнено не си във екстаз от дъщеричката си, щом си я предложила за гувернантка на Елизабет.
- Не съм – мама се усмихваше, само че усетих в гласа й аромат на печени бадеми, а това е ароматът на гибелта. Не зная по какъв начин глас може да има мирис, само че мама умееше да постави в гласа си гвоздеи, безценен дезодорант и руини на остаряла къща. В тази къща беше изгоряло едно дете – аз.
За секунда забравих, че нямам пари, нямам къща, нямам напълно нищо, с изключение на заричане за плик от писмо с две банкноти, които в никакъв случай нямаше да получа. Зарязах британския иконом и старата дама - мразовит зъбер за мене, топъл шал за дребното ангелче, даже не се обърнах обратно, тъй като не желаех да я запаметявам такава – фина, красива, без очи, бледа. Знаех, че ще се връщам в мислите си към този ден – мрачен като черна рана в хълбока на остаряло куче. Щеше да ми е мъчително, че тази красива жена в никакъв случай не ми бе пожелавала: – „ Дано изкараш шестица на контролното по математика през днешния ден. “ Не бях усетила по какъв начин съм отворила вратата, разбрах, че към този момент минавам край блестящия черен джип, с който ме бяха докарали. Майка ми е търпелива, в никакъв случай няма да тръгне след някого – да му подмятна плика с две банкноти.
Спомням си - изгарях от температура. Тя не викаше лекаря, „ Ще се оправиш без антибиотик “, повтаряше. Умирам – шепнех, усещах миризмата на изгорели бадеми на всички места в гърдите си, в устата си, тя ме изпълваше както паяжината изпълва остаряло мазе, както ракията изпълва шишето, както раната е цялостна с кръв. Но не умрях, след час-два температурата почна да спада от единствено себе си. Баща ми седеше до мене и плачеше. Той беше мощен какъв брой шепа тиня, горкият. Спомням си една неразбираема картина - огромният тъничък като счупен зъб човек плаче, само че не посмяваше да ми даде антибиотик.
Горкият безупречен счетоводител, постоянно се подчиняваше, само че този път ме прегърна и дружно изгоряхме в моята температура. Може би слабостта му изгори заболяването, не зная. Много обичаше мама – какъв прост глагол. Той не можеше да върже обувките си без нея. Дишаше с нейните бели дробове, виждаше с нейните ириси, мен възприемаше като част от нея. И когато тя ми сподели, че ще почине и изчезна от къщи, той се разболя от пиянство. Накрая изчезна някъде – дали умря, или майка му, моята баба, го одобри, с цел да угасне постепенно пред нея, дали някоя добродушна глупава жена го прибра, с цел да лекува неизлечимите му рани, не зная. И през днешния ден не ми е известно дали е жив. Мислех си за татко си, за този отстъпчив, прелестен човек, за сълзите му, които ме избавиха от мириса на бадеми, за това по какъв начин хубаво ръцете му се разтвориха и задържаха гибелта.
- Чакай! – белокосият мъж, който знаеше къде да приказва като Чарлс Дикенс и къде да си пожелае дамско възнаграждение, сграбчи раменете ми. Едва когато ме раздруса, осъзнах, че под тъпия ми нос се случва произшествие.
Малката гаубица лежеше на земята и риташе с крайници. Като видя, че я виждам, нададе писклив вик – съскане на бормашина и писък на куче, което хрипти, само че надали има желание да умира. Такъв мощен глас в дете на на нежна възраст като нейната - напряко удивително.
- Не я пускай да си върви – пищеше момичето. – Не съм й разрешила. Върни я тука. Заповядам ти.
Белокосият господин изобщо не се церемони, нито се поколеба. Грабна ме, като че бях кутия с обелки от картофи, и ме захвърли до брадичката на виещото момиче.
- Не плачи, скъпа – изрече майка ми по този начин нежно, че хлапето зарева с удвоена - не, с удесеторена мощ.
Господинът с аристократично бялата коса пламенно бръкна в джоба си, извлече една стиска банкноти – обичам такива дейности, още повече - бях забелязала, че банкнотите са столевки. Не ми хареса, че ги хвърли в лицето ми. Обичам парите, само че не ми е по сърце някакъв иконом шарлатанин да ги запокитва в устата ми. Изправих се без никакво бързане, споделих му възпитано:
- Извинете – и още веднъж поех към изхода. Малката ревна. Този път майка ми и белокосият ме настигнаха по едно и също време. Усетих по какъв начин в джобовете на дънките ми потъват обнадеждаващи снопчета.
- Говори с момиченцето, апелирам – изрече мама по този начин хладно, като че езикът, хранопроводът, устата и всичките й вътрешни органи бяха замръзнали.
Приближих се до легналото хлапе, което беше намокрило килима – доста хубав в действителност – откогато се помня, боготворях усета на мама. Тя в действителност умееше да съчетава багри, хора, ветрове. Умееше да улавя миризмата на неизбежния край.
- Стани – споделих на момичето. – Отиваме при майка ти.
Най-неочаквано дребната не помни сълзи, крясъци и вик, скочи и преди да се усетя какво има намерение да стори, измъкна едното снопче банкноти от джоба ми.
- Половината пари са мои – изрече хладно тя. – Ако не се бях разциврила, нито ти, нито аз щяхме да изкараме стотинка.
Подхвърли една стотачка на мама и продължи:
- Обичам те, Ана. Изпий един фреш с моите пари – по-късно, като че ли майка ми се бе разтворила в ресните на килима, я не помни, приближи се до белокосия, ритна го с всички сили в кокалчето на левия крайник и изрече умерено: - Валерий, ти се провали. Позволи на тази да ни разиграва. Една селянка.
Беше ми прелестно да следя по какъв начин възпитаната физиономия на иконома се огъна в усмивка – гъсеница, която някой пробожда с гвоздей, това беше лицето на изискания господин.
- Ще ти покажа каква селянка съм – споделих на дребната. Не си мисли, че си нещо друго, с изключение на капризно парцалче.
Момичето отвори уста, вперило взор в лицето ми. Първо писна пронизително, с което изненадваше само шишенцето с препарат против комари, които майка ми беше присъединила в контакта. Малката обаче ненадейно промени решението си, плю, сви ръцете си в юмруци и литна в див плонж към гърдите ми. Дръпнах се 10 сантиметра настрана, тя профуча край мене като джип и се заби в стената. Добре че майка ми прозорливо я бе облицовала в нещо, сходно на вата. Белокосият още веднъж ме сграбчи без никакъв коментар, без взор, като че бях кофа с кална вода и сподели:
- Елизабет, в този момент можеш да я биеш. Държа я.
Майка ми, изящната порцеланова дрънкулка, изобщо не реагира, наблюдаваше по какъв начин дребният шмайзер свива ръцете си в пестник и ме блъска в корема, а белокосият, мощен, непреклонен, ме бе стиснал и не можех да помръдна вежди. Но устата можех. - Ако ме удариш още един път, както не мога да се защищавам, значи си страхлива. Само червей бие вързани дами.
Момичето приближи до мене, цялото усмихнато, като че гледаше пеперудки и зайчета.
- По-добре да съм червей и да те удрям – сподели тя. – Дръж я по крепко, Валерий. Изпуснеш ли я, ще употребявам електрошок на врата ти, когато се приберем вкъщи.
- Мила Елизабет, намерения дали е мъдро да се напрягаш поради една дрипава селянка – намеси се мама с оня вежлив глас на човек, масажиращ задните елементи на доста звезди.
- Ако ме удариш, няма да стана твоя гувернантка – обадих се аз. – Зная по какъв начин се приспиват пилета. Мога да те науча. Мога да те науча да се катериш по въже и да яздиш кон.
- А можеш ли да ме научиш да заколвам пилета и да запалвам опашката на коня? - Неочаквано дребната отпусна ръце, приближи до мен и подмятна през рамо към майка ми: - Дай ми бадеми, Ана. Мама ми е казвала, че когато човек би трябвало да мисли за значимо решение, би трябвало да яде бадеми - по-късно щуката се усмихна. – Предлагах на Миралая, предходната ми гувернантка, да се ритаме. Давах й по двеста лв. на ритник и тя се радваше да ги получи. Ако ме обучиш да замайвам пилета и да ги ритвам като топки за ръгби, ще ти давам по триста лв.. И ти ще се радваш да получиш парите. Мама ме е научила, че парите купуват костите на всеки.
Майка ми пристигна с купичка бадеми, белокосият не охлаби хватката, притискаше крепко главата ми към земята, дребната ядеше невъзмутимо, без да бърза, и пускаше солта и люспите от бадемите върху главата ми.
- Добре – реши тя. – Валерий, пусни я. Искам да ме научи да замайвам пиле. Много си обикновена - обърна се към мене тя. – Не можеш ли да сетиш, че към този момент мога да яхвам. Конят ми коства колкото 100 такива като тебе. Добре. Ще кажа на мама да те наеме за моя гувернантка, само че ще ти крещя „ тъпа селянка “.
Белокосият ме пусна, аз се протегнах, направих две извършения за разпределяне на мускулатурата и споделих на дребната:
- Можеш да ми викаш „ тъпа селянка “, несъмнено. Но какво ще си помислят хората за тебе и за майка ти, като чуят? Че майка ти няма пари и може да си разреши единствено тъпа селянка да се грижи да щерка й?
Малката зина.
- Дай ми още бадеми – подреди тя на майка ми, без да я поглежда. Жалко за ласкавия глас на мама, тъпо за фината й фигура. Това момиче я хвърляше, мокра и смачкана, някъде върху килима, може би под килима. Изящната порцеланова дрънкулка донесе бадеми, щуката стартира да дъвче, внезапно нещо й хрумна.
- Добре, ще ти крещя Ведрана – взе решение детето.
- Ведрана беше доста блага котка – обади се белокосият човек в скъпия костюм. – Много я харесвах.
- Пет пари не давам дали я харесваш, или не – съобщи момичето. – Мама ти заплаща не да харесваш котката ми, а да ми служиш. Тръгваме. - Тя поклати глава и извика: – Реших. Ще я кръстя Съдрана.
Майка ми и белокосият, две навити на пружина играчки, се раздвижиха по едно и също време.
- Заповядайте, госпожо Съдрана – учтивия белокос иконом ми целуна ръка. – Колата е паркирана пред входа при започване на моравата. Госпожа Илиева ви чака.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ