Майка ми Енка е от Джалевия род и делата, в

Майка ми Енка е от Джалевия жанр и делата, в които растежът на индивида му изяжда главата, са й ясни. „ Джале “ на верен български значи „ Дяволе! “. Нашият край е ленив край, две минути да откраднеш и да ги проспиш, отново е келепир, а в случай че спането не ти е забавно, вземи се в ръце и започвай да се заяждаш. Та мисълта ми е, че мама е от соя на Джалетата, и като всички Джалета е висока, с черна като въглища коса - повече коса в сравнение с жена, повече разум, в сравнение с ще видят очите. Планът ми беше елементарен и елементарно изпълним – да изпратя на мама некролога си – Скръбна новина: Почина Пешан Пешанов, 26-годишен. Добрите хора нивга не умират и впрочем бошлаф.

Мама ме познава и няма да се върже, че съм прескочил отвъд. Това е новата дяволия на наш Пешан, ще си каже. За татко ми се тревожех, доверчиво агне е той, сърцето му е положително като първото кокиче в изтърбушения парк на квартала ни.

Все отново тържествувам – в този момент ще си обера крушите и здрасти, независимост. Омръзна ми да удрям бетон по градежите в София, плочки в тоалетни да залепвам, да санирам дърти като мумии блокове. Мама ще поклати глава – черен гологан не се губи, малък мъж не умира. Тя знае - обичам да скитам насам –нататък по света и жали, горката, че съм невисок, даже пай. Майка ми е поела прекомерно доста от Джалевия сой в костите си, пораснала висока и едра - не жена, а цяло кметство. Абсолютно никой не поглеждал тая висока жена. Да не вманиачен да докара мечка от Пирин планина и да я пусне в къщата си.

- Слушай деликатно – разправяше ми баба - и тя от Джалевата кръв – Живееше в покрайнините на квартал „ Изток “ един Пешан. Да, вярно се сещаш, татко ти. Шаран, та три пъти шаран – колкото ботуш на височина се изсулил, дребен, дръглив. Косата му повече от мъжа, гъста и чорлава. А под гъста коса какво с изключение на нелепост може да извира! Той никоя жена не успяваше да излъже - кой е вманиачен да постави жълти стотинки в портфейла си, ти, да вземем за пример, ще хабиш ли цялостен портфейл за жълти стотинки?

Накратко ето какво се случило – то било за позор, майтап и насмешка на целия град – в действителност единствено името му град, а другояче по улиците фас до фаса, в реката вместо вода - злоба тече. Затова хората правели къщите близо една до друга - да могат да си завиждат по-добре, хем да виждат, хем по едно и също време да завиждат. Една вечер – Пешан и Мечката се хванали за ръка – никой не се обръщал иначе към Енка, викали й „ Мечката “. Пешан с ръчица като пирон, Мечката - с лапа като греда.

Оказало се в следствие, че двамата са се оженили скрито в Радомир. Така лилипутът попаднал в лютия жанр на Джалетата и за зла неволя аз, първородният им наследник, съм вреснал в фамилията през зимата, при започване на декември. В следствие пораснах малък като татко си. Майка ми, Джале от всички направления и пътеки, като видяла, че е родила момче, стремително ме кръстила Пешан – до такава степен се умопомрачила от любов по джобното си мъжле. Година и два месеца след мене се пръкнал първият ми брат – кръстила го Еленко на себе си, и този първи брат още след втората си година ме надмина с една глава на растеж.

Вторият ми брат се споделя Петко – наименуван отново на нашия дребен като зърно боб татко. Помня, до момента в който беше бременна с него, мама приличаше на оръдието от Балканската война пред кметството ни и колкото повече наедряваше, толкоз по-хубава ми изглеждаше. И на брат ми Петко даде дългите си кости и огромните крайници, така че и вторият мой брат ме настигна и подмина на растеж. Понеже хората по нашия край са устати и мозъкът им е изплетен от злоба, единствено чакат кого да наплюят, заедно подеха да подиграват майка ми, че напълно бързо, след няма и година, ново, четвърто отроче, чакала. Като нямала хубост, гледала да компенсира с доста челяд. Третият ми брат още веднъж на татко ми го кръсти - Петьо. Така че сме четирима братя – аз най-дребен, най-нищожествен, като орех под хорските обувки. Орех, само че железен! Не се чупи, не се кланя. Не се огъва.

Нисък бях.

По едно време ми светна – бъди злобен. И разбрах, да озлобен съм. Колкото по-малогабаритен ме отразява огледалото, толкоз злобата ми шупва и големее. Затуй избрах да стана строител – да се катеря по високите етажи на блоковете в София, светът да бучи ниско под подметките ми, да виждам отвисоко всички грамадни мъжки човеци. Ставам още по-лют. Но завист не се вижда, до момента в който не захапе някого.

Бях си съчинил некролога, отпечатах го в 10 екземпляра, платих си колкото трябваше. Оставаше единствено да викна „ Здравей, независимост! “

Дребен съм, само че не и доверчив. Въпреки всички умни разсъждения, харесах една Стела от нашия квартал. Това ми унищожи проекта за шетане по света. Само като я погледна, злобата ми пращи, щото такава красота в никакъв случай няма да ми стане гадже. „ Пешане, не помни думата „ няма “, " сине “ – сподели един път тате. И беше прав. Един колосален като майка ми се разстила и врът-врът, увърта се край Стела. Понеже съм разумен и злобен, а от високите етажи на блоковете в София в близост се виждат повече строшени коли, в сравнение с здрави, преброявам: – „ Ти, Пешане, не си губи дните в нелепости, не помни некролога, а се заеми да сложиш основна мисъл в живота си. Коли, и то остарели, на две строшени, са богатства работа и добра заплата. Я се усучи към Джаро в автосервиз „ Металург- Перник “ - само че Джаро и мошеничествата му не ме теглеха, теглеше ме, че около сервиза минава улицата до детска градина „ Миньорче “, а моята Стела – надълбоко подозрение ме гризеше – от кое място накъде ще я назовавам „ моя “? – та моята Стела беше детска учителка в същото „ Миньорче “.

Станах чирак на Джаро. Зарязах и София, и блоковете там – само че злобата ми още повече напира нагоре, щото виждам по какъв начин Джаро поставя пари в джеба си, а в моя - стотинки. Но не от жадност за пачки се запалвам. Пачки като желая, имам яки ръце, ще натрупам имане и на 10 купчини ще то разпределя. Гледах Стела и дангалака, муцуна лакът необятна, врат - от Перник до Каварна пълен. Един ден, както бях малък - не помня през кой месец се случи, само че към сервиза бяха цъфнали макове – още веднъж засякох моята Стела и оня. В сервиза нямам цвете, нямам ябълка, нито вафла, единствено машинно масло в туби. Веднага скокнах, накъсах де що мак се изправи пред очите ми. Спрях се пред зурлата и момичето, както си крачеха по улицата.

- Слушай, Стела … момиче – изначало фъфлех, само че мама ме отучи – „ Хапи си устната, сине Пешане, и фъфленето ще избяга от гърлото ти като язовец. “ Захапах си устната и фъфленето престана. – Вземи, момиче! Това е за тебе! – и дадох на Стела целия наръч макове, дето бях накъсал. Толкова огромен вързоп се оказа, че можеше да потъне в него. Грамадният ревна отсреща ми:

- Изчезни като муха, въшко!

Грабна моите макове и стартира да ти тъпче един по един върху плочките на тротоара.

Е, тъкмо това ми трябваше.

- Продълговато парче! Не се хвани така с това момиче. Ти я потискаш- Това момиче аз го харес… – лапата на вида беше грамадна като саксия. Блъсна ме и аз не знам къде, само че се търкалях няколко минути. Обаче като стопирах да се въргалям, се надигнах, отклатушках се до него и викнах:

- Не желая това момиче ти да го разпиляваш. Това е най-хубавото момиче… – той ме ритна. Не зная какъв брой пъти се претърколих. По едно време стопирах и скочих. Изтърчах - различен път, не мога да помня на лакти ли се влачих, на шкембе ли, дотътрузих се до него и син-посинял, зелен-позеленял, креснах:

- Аз… Аз това момиче… ще го вардя от несгода и… – не знам дали се валях в праха, или потъвах в мочур с кал, само че се усетих - бях захапал грамадния през дънките. Здраво бях забил зъби, бях го загризал - дали за глезена или за прасеца, не знам. Но якия клюн огромен напън се озори, доста боричкане ме блъска, до момента в който откопчае моята челюст от глезена или прасеца си. Накрая ме отсече с един десен прав по врата. Аз озлобен, та врял, хриптя, хрущя и плавам. Задавям се в личните си зъби, само че съскам:

- Аз ще го опазя това момиче! От тебе!

Не мога да схвана дали се търкалях по плочките или единствено лежах, само че го желаех това момиче. Тоя си бе вирнал главата до Черни връх и не поглеждаше Стела. Надул се като кон, а аз лежа ли, лежа. Ядът ми кипи. Набъбва, става огромен от началото на небето до края му. Как да лежиш като мехлем, намазана на филия? Ти да не си туба с машинно масло. И то щеше да гръмне, и то! Ах, за какво не приличах на майка си, която беше Рила планина в рокля, а бях татко ми – пластмасовата капачка на тубата с машинно масло! Изправих се, плувах в пот и нерви, задавях се и залитах. Добрах се до надутия кон – в действителност аз конете ги обичам, тъй като конят душа носи като човек и харесва лекия си ездач – по тази причина кончетата са ми обичани. Само те ме схващат. Изправих се. Мозъка си щях да изплюя, червата си щях да разплета, само че долу повече няма да лежа. Така ме е учила мама. Хранила ме е, от време на време ми е дърпала ухото и ме научи. Мястото на мъжа не е в праха. Мъжът би трябвало да стои на краката си.

- Не си дигай огромната като слон глава към небето! Не гази маковете на това момиче! – креснах му, само че несъмнено половината, че и повече думи са потънали в кръвта и в нервите ми.

Той ръгна напред да ме светне с още един десен прав. Аз го захапах за дланта – крепък глиган беше, угоен. Завъртя ръка и ме подвигна във въздуха като че бях галош, само че аз не пусках. Зъбите ми са здрави като на тате, едно хубаво негово нещо бе прескочило у мене. И както глиганът ме въртеше във въздуха, свих крайници и съумях да го стегна с коленете си към гръкляна. Стискам колене, а те мършави, мижави, само че упорити.

- Ще го удушиш! - викна моето момиче. То още не знаеше, че е мое, само че щях да й го кажа. Аз съм като бащата – обича майка ми, горкият, въпреки че тя е от огромните щайги, а той е чушле в щайгата. Всъщност от дълго време бях научил името на момичето и си го повтарях, когато ми беше погрешно. Стела. Стела. Аз притискам колене към гръкляна на продълговатия и съскам, вместо да приказвам:

- Ти не знаеш, че си мое момиче, Стела, само че си! – много от яда ми попи в думите. - За мене си небе. Земя си. Да го знаеш!

Продълговатият се изкриви, изхрущя, най-после се просна на земята. Можех да скокна с пети на шията чу и да го форматирам в подготвеност за „ Пирогов “, само че не желаех да умира. Да набия един вид и той да издъхне. Тогава кой ще си спомня за стоманените ми колене? Стъпих с крайник на гърдите му, грамадни като футболно игрище, и започнах:
- Стела ще е моето хубаво момиче – и до момента в който го споделях, оня, глиганоокото страшилище, изхвърча като пружина и ме притисна към земята.

- Заклах те! - сподели.

- Стела ще е моето момиче! – изфъфлих, само че страхът не може да приказва, тъй като няма уста. Аз можех и заграчих: – Стела ще е моето хубаво момиче!

Не знам дали волът ме пожали. Мразя да ме пожалват, по-добре да ме размаже, само че жалостта ме смаза повече от един прав в зъбите.

Както ме беше проснал, се надигнах. С мозъка си, който несъмнено бях изплюл на открито от себе си, викнах:

- Бий се, бе!

После дали ме е душил, дали ме е млатнал веднъж-дваж, не зная. Всичко може да е станало. Дойдох на себе си в канавката край пътя. Протягам се, напипвам се – няма нищо строшено. Добре. И тогава се замислих за нашите от рода на Джалетата. Баща ми е плодородна земя. Обича цветя. Той полива лалетата и зюмбюлите, боде кокичета. Мама сади единствено марули, домати и чушки – нещо, което не се яде, не се хаби за него. Баща ми е отстъпчив и за двамата – един тъничък човек, като шал се увива към нея. Знам, че имаме огледало, само че той несъмнено не се оглежда. Няма по какъв начин да не забележи какъв брой е дребен.

Идиоти и двамата. Той й стига малко над рамото, тя драска с чело облаците – такива глупчовци бяха. Движеха на всички места дружно, хванати за ръка. Спомням си - още като бяхме дребни деца, крачеха близо един до различен, като че в случай че единният се отдели, другият ще се просне на тротоара. Ние с братята ми се боричкахме кой да хване тате за ръка. Той, добър като кисело мляко, от време на време донасяше на мама лале – и може никой да не има вяра, само че мама се разплакваше. Защо? От нищо и никаква китка. За чий демон пускаше тя дъждовалните машини? По едно време ме срязваше мисълта – ами в случай че е нещо неприятно? Страх ме беше мама да не почине. Защо я подпират сълзите? Но тя не умираше. Такава беше майка ми.

Всичко ме болеше. И крайници, и глава. Ако ме зърнеше по какъв начин се въргалям в канавката, мама щеше каже „ Тоя не е мой наследник. “ И както си бях оплескан в прахуляк, ставам – къде ти ставам! Люлея се като обесен на въже, като аварирал моторист се клатушкам, само че към мене имаше още макове. Макът не е лале. Откъде да изровя лале в този момент? Скришно и аз садях цветя, дребни и държеливи на суша – игличета, парички, само че те бяха надалеч в този момент. Сграбчих един вързоп макове и както се люлея като шамандура, отвлякох се до къщата на Стела, моята страхотна учителка в детска градина „ Миньорпче “.

Майка й кондукторка, татко й кондуктор, свързват краища на живота. Вече не пътувам толкоз постоянно с влака до София, само че няколко пъти се засичах с тях. Събрах кураж и един път споделих на татко й:

- Маноле, да знаеш, Стела е мое момиче. Да й го кажеш.

- Забрави, Пешак. Тя тебе в джоба си ли ще те носи? – и тогава тъй като съм Джалева кръв и се скъсах от гняв, сграбчих шапката му на кондуктор и я хвърлих през прозореца на влака.

- Сега ще си носиш капата, дето я нямаш – споделих му.

Стискам маковете - листата им тръгнали да капят, само че капят не капят, това е ситуацията - не преставам към Стела. Майка й също железничарски кадър, непоклатима, навъсена, глобява и се кара, та имах почит. Е, почит не почит, след ден или два й споделих във влака:

- Харесвам Стела, да го знаеш.

- И аз я одобрявам - сподели майка й, само че не злобно, а безшумно. И злобно да беше, нямаше да ме спре. Аз и със змия съм подготвен да диспутирам.

Отивам до къщата им и крещя през засъхналата по зъбите ми тиня:

- Стела! Стела!

Виждам момичето в двора и както я виждам, стопирах да я виждам, тъй като учителчицата потъна в къщата.

- Стела!

Баща й се появи - един файтон човек, в смисъл, че се търкаля поради салото си.

- Стела не те желае – отсече татко й. – Ходи да ми купиш нова шапка.

Аз нищо не му отвърнах, нито затичах да закупувам шапка, натиках маковете в ръцете му – а неговите пръсти тлъсти като глиганчета.

- Тия са за Стела. Ако не й ги дадеш, идващия път не шапката, ти ще литнеш през прозореца на вагона.

Сетих се за мама – за тия думи щеше да ми откъсне едното ухо, а кроткият ми татко щеше да ме кара в спешна помощ докторите да го зашият на мястото му.

Тогава излезе Стела - в една бя-я-ла блуза. Не поглежда нито майка си, нито татко си, уважавани кондуктори от БДЖ.

- Искам го, тате – сподели тя и се усмихна.

Боже, каква усмивка! Няма край и няма камък в нея, та не можах да допускам на мене ли се усмихва или на някой различен.

- Ти си най-смелият човек, Пешане – сподели ми тя. – Искам те.

А аз не знам декември ли е, юли ли е.

- Вярно ли, Стела? – изтърсих. То и името й е едно такова - топло и положително.

- Вярно е!– сподели тя.