(Mary Cassatt, Pink Sash, 1898) Какво би бил светът без

(Mary Cassatt, Pink Sash, 1898)

Какво би бил светът без темпераментите! Ако хората имаха единствено един характер? Най-скучното нещо, което можете да си визиите! Светът би бил отегчителен без темпераментите освен в сетивния, само че и във висшия смисъл. Цялото многообразие, хубост и благосъстояние на живота са вероятни единствено с помощта на темпераментите. Нима не виждаме по какъв начин всичко велико в живота може да бъде провокирано таман с помощта на едностранчивостта на темпераментите, само че и по какъв начин те могат да се изродят в едностранчивост; белким не ни тревожи детето, когато виждаме, че холеричният характер може да се изроди в неприязън, сангвиничният във несериозност, меланхоличният в тъмно въодушевление и по този начин нататък? Няма ли най-много във възпитанието и самовъзпитанието, познаването и преценката на темпераментите да бъдат изключително скъпи за възпитателя? Не бива да се оставяме да бъдем подведени, като подценяваме темперамента заради това, че съставлява едно едностранчиво качество. При възпитанието не става дума за това да се изравнят темпераментите един с различен, да се нивелират, а става дума за това да бъдат вкарани в верните релси. Трябва да ни е ясно, че темпераментът води до ограниченост, че крайностите са: при меланхоличния характер - лудостта, при флегматичния - слабоумието, при сангвиничния - умопомрачението, при холеричния - всички тези прояви на нездрава човешка природа, които стигат до гняв. Темпераментите способстват за едно отлично многообразие, тъй като противоположностите се привличат; по този метод обаче обожествяването на едностранчивостта на темперамента доста елементарно може да нанесе щета в интервала сред раждането и гибелта. Във всеки характер съществува една дребна и една огромна заплаха от изродяване.

При холеричния човек в младостта му е налице заплахата да развие мощно изразен Аз посредством гневливост и неумение да се владее. Това е дребната заплаха. Голямата заплаха е лудостта, която, подтиквана от Аза, преследва една единствена цел. При сангвиничния характер дребната заплаха се крие в това, че човек изпада в лековерие. Голямата заплаха е в това, че непрестанната промяна на чувствата може да приключи с лудост.

Малката заплаха за флегматика е неналичието на интерес към външния свят; огромната заплаха е идиотията, тъпоумието. Малката заплаха при меланхоличния характер е унинието, невъзможността човек да надмогне това, което се заражда в личния му вътрешен мир, а огромната заплаха е лудостта. Ако имаме поради всичко това, ще забележим, че в направляването и ръководенето на темпераментите се крие една неимоверно значима задача на житейската процедура. Важно е за възпитаващия да може да си каже: Какво ще направиш да вземем за пример при едно сангвинично дете? - Тук човек би трябвало да се опита, изхождайки от познанието за цялата същина на сангвиничния характер, да се научи по какъв начин да постъпи, по какъв начин да се държи. Ако би трябвало да приказваме за възпитанието на детето по отношение на други гледни точки, тогава също ще е належащо да се спрем особено на въпроса за темперамента при възпитанието на детето. Но с цел да се управлява темперамента, би трябвало да се съблюдава главният принцип, че постоянно би трябвало да се разчита на това, което е налице, а не на това, което го няма.

Пред нас е едно дете със жизнерадостен характер, който доста елементарно може да се изроди във несериозност, в липса на интерес към значимите неща и назад, в бързо пренасочване на интереса към други неща. Сангвиничното дете е бързо схващащо, само че и бързо забравящо дете, при което е належащо да се постави огромно изпитание, с цел да се задържи ползата му на нещо, тъй като то губи доста бързо интереса си към един обект и минава към различен. Това може да прерасне в ужасяваща ограниченост и тази заплаха може да видим, когато надникнем в дълбините на човешката природа. За едно такова дете, материалистично мислещият ще предложи незабавно рецепта и ще каже: Когато възпитаваш сангвинично дете, би трябвало да му осигуриш взаимоотношение с други деца.

Един човек обаче, който мисли в действителност реалистично, ще каже: Ако се стремите към това, да въздействате върху някакви сили в сангвиничното дете, каквито то въобще няма, Вие няма да постигнете нищо с това дете. Можете колкото желаете да напрягате сили да изграждате останалите звена на човешката природа; само че не те доминират в него. Ако едно дете има жизнерадостен характер, ние не можем да му помогнем по-нататък в развиването като се опитаме да му втълпяваме някакъв интерес; човек не може да вложи в него нещо друго от това, което има в един жизнерадостен характер. Не бива да питаме: Какво липсва на детето? Какво да му втълпим? - Трябва да попитаме: Какво има в едно сангвинично дете по предписание? - И на него би трябвало да се опрем. Тогава човек ще си каже: Именно поради това, че някой се пробва да възпита в едно дете някакво несвойствено качество, той не може да промени тези качества. По отношение на тези неща, които се основават в най-дълбоката същностна природа на индивида, човек би трябвало да знае, че може само да ги изкриви. Така ние се опираме не на нещата, които детето не има, а на тези, които има. Ние се опираме таман на сангвиничната природа, на подвижността на астралното тяло и не се опитваме да му втълпяваме неща, които са подвластни от другите звена на човешката природа. При един емфатичен сангвиник би трябвало да се работи таман върху неговия жизнерадостен характер.

Ако човек желае да се отнася вярно към това дете, той би трябвало да обърне изключително внимание на едно нещо. Защото същинският практик на първо време схваща, че колкото и сангвинично да е детето, нормално въпреки всичко се намира нещо, от което детето се интересува, че всяко сангвинично дете демонстрира интерес към едно нещо, има един същински интерес. По принцип доста елементарно може да се възбуди ползата му към един или различен обект, само че то бързо ще го загуби. Но има един интерес, който може да стане дълготраен и за сангвиничното дете. Ето какво демонстрира практиката; човек би трябвало единствено да го открие. Всички старания би трябвало да се съсредоточат в тази посока. И това, което за детето е въпреки всичко нещо, което то не може да отмине безгрижно, човек би трябвало да опита да му го показа в привлекателна светлина, тъй че темпераментът да се разпростре върху обекта, към който то не е равнодушно; това, към което детето демонстрира желание, човек би трябвало да се опита да му показа в особена светлина; то би трябвало да се научи да ползва своята сангвиничност. Човек може да работи по този начин, че да изхожда от силите, които детето има. То няма да може да се заинтригува трайно от нещо с наказване или ангажименти. Към неща, предмети, събития то няма елементарно да покаже нещо друго с изключение на краткотраен, непостоянен интерес, само че към някоя изключително подобаваща за сангвиничното дете персона – и това ще покаже опитът - то ще прояви дълготраен, цялостен интерес, колкото и непостоянно да е детето. Ако ние сме подобаващата персона, или пък в случай че го срещнем с такава, ползата сигурно ще се появи. Нужно е единствено да се търси във вярната посока. Само по обиколния път на любовта към някоя персона може да се пробуди интерес у сангвиничното дете. Когато обаче у него бъде разсънен ползата, любовта към едно лице, тази обич твори чудеса. Тя може да излекува едностранчивия характер на детето. Повече от всеки различен характер сангвиничното дете се нуждае от обич към някоя персона. Всичко би трябвало да бъде направено, с цел да се разсъни обич у едно такова дете. Любов е магическата дума. По този обиколен път на обвързаност към една избрана персона би трябвало да върви цялостното образование на сангвиничното дете. Затова е належащо родители и педагози да имат поради, че трайният интерес у сангвиничното дете може да бъде разсънен не като му го втълпяваме; а да прозрат, че този интерес може да бъде извоюван по обиколния път на привързаността към една персона. Детето би трябвало да развие тази персонална привързаност; човек би трябвало да стане заслужен за обичта на детето; тази е задачата във връзка с сангвиничното дете. От възпитателя зависи, сангвиничното дете да се научи да обича една или друга персона. И по-нататък човек може да гради възпитанието върху самата природата на сангвиничното дете. Нали сангвиничната природа се показва в това, че не може да открие интерес, който да стане дълготраен. Трябва да разберем какво значи това. Трябва да се погрижим в обкръжението на детето да има всевъзможни неща, за които сме забелязали, че то въпреки всичко демонстрира по-задълбочен интерес към тях. Добре е човек да занимава сангвиничното дете през тъкмо избрани шпации от време с такива предмети, краткотрайният интерес към които е оневинен, по отношение на които, по този начин да се каже, му е разрешено да бъде сангвинично, които не са почтени да задържат интереса му. Чрез тези неща човек би трябвало да остави да приказва сангвинизма, би трябвало ги да остави да влияят върху детето, след което да му ги отнеме, с цел да ги пожелае то още веднъж и да ги получи отначало. Човек би трябвало да ги остави да влияят по този метод върху детето, както обектите от елементарния свят работят върху темперамента. Следователно, значимо е да се намерят за едно сангвинично дете такива предмети, по отношение на които му е разрешено да бъде сангвинично.

Когато молим към това, което е налице, а не към това, което не е налице, ще забележим - житейската процедура ще го покаже - че в реалност тогава, когато сангвиничната мощ стане едностранчива, тя се оставя да бъде превзета от значимите обекти. Това се реализира по индиректен път. Добре е, когато темпераментът се развива по верния метод още в детска възраст, само че постоянно възрастния човек би трябвало да вземе в ръце личното си образование даже и в по-късни години. Докато темпераментите се задържат в естествените граници, те съставляват това, което прави живота хубав, разнороден и възвишен. Колко запустял би бил животът, в случай че всички хора бяха идентични във връзка с темперамента. Но с цел да уравновеси една ограниченост на темперамента, човек би трябвало постоянно и в по-късна възраст да се заеме със личното си образование.

От „ Тайната на четирите темперамента ”, Рудолф ЩАЙНЕР, изд. Даскалов 34
Картина: Mary Cassatt (American, 1844 ~ 1926)