Докато майката е жива, ние все още сме деца…
Мама е на 73. Тя ми бута в ръцете набрани от градината круши и споделя с оправдателен звук: „ Не са доста красиви на тип, само че са доста вкусни! И са без химия, ти обичаш круши “.
Ще ги взема. И домашно кисело мляко ще взема. Защото ми е вкусно. А в хладилника й „ инцидентно има един буркан с месо, тръгваш чак вдругиден, ще вечеряш още няколко пъти “.
Излизам на открито, качвам се в колата и тръгвам.
Тръгвам отново нанякъде. Бързам из градове и села. Сменям градове и опустели места. Посещавам майка си, когато мога. След като свърша работа. След кафе с другари и маникюр в салона.
Нося нещо вкусно, прибързано я запитвам по какъв начин вървят нещата при нея, чувам нетърпеливо – какво става с баща? Иронизирам паниките й, които са напразни и незначителни от моя позиция. И отново си потеглям – въпреки всичко работа ме чака.
Мама наложително ще ми каже, че не съм облечена добре и не съм с шал, поради което кашлям. Ще каже, че работя доста и е време да си умря. Ще се съгласи, че животът ми е претрупан и не е толкоз ужасно, че не ги навестявам постоянно.
А живеем на 40 километра едни от други. Редовно й се обаждам и чувам нейните безгрижни и подробни разкази за пазара, за сестра й, на която й е мъчно сама на село, за това по какъв начин след дъжда магданозът е поникнал още веднъж и би трябвало да се реже и че има към този момент домати, даже и зелени, каква суша е настанала, а котаракът Мърко изгубил окото, до момента в който се катерел някъде…
На мен не ми е доста забавно. И ми се коства, че нищо значимо не се случва в живота й. И малко се нервирам, когато тя ми се оплаква от заболяванията си, и аз я подпитвам и я апелирам да отиде на доктор, а тя отхвърля, само че аз не съм доктор, тъй че по какъв начин да знам какви медикаменти да взема?!
И майка ми внезапно жално ми споделя: „ Е, на кого да се оплача, в случай че не на теб? “
И аз измръзвам с телефонната слушалка в ръка и съзнавам, че се държа извънредно. И този неин звънък и висок глас по телефона, и всичките й думи и приказки, и безконечните ни разногласия на тематика кой от нас е прав, и изясняването на отношенияте ни с мотив и без мотив, и нейните забележки, и моите учения – всичко това е нашият живот.
Този, който е тук и сега…
Нещо ме загложда от вътрешната страна и отивам при нея „ непланирано “, тя съумява да ми изпържи риба, баща реже любеница и желае да ми налее от „ новото вино “. Не мога да пия вино, карам. Татко отпива самичък и го хвали. Смеем се.
Увивам се в якето на майка ми, малко е хладно. Мама го сграбчва и тича да включи фурната, с цел да „ загрее малко кухнята “. И още веднъж съм малко момиченце, на което всичко му е безусловно наред. И всичко е вкусно. И топло. И няма грижи…
Мамо-мамо, единствено живей дълго, тъй като не знам какво е да не слушам гласа ти по телефона, тъй като не знам какво е без твоята кухня, където ме храниш с вкусна и се опитваш да поддържаш къщата топла. За мен.
