Малко жени са били обект на толкова любов, възхищение и

Малко дами са били обект на толкоз обич, удивление и поклонение като Лу Андреас-Саломе. Родена през 1861 в Санкт Петербург, Лу Саломе презира обичаите на времето си и живее живота си по най-автентичния вероятен метод – съгласно личните си разбирания и убеждения. Феминист, психоаналитик, мъдрец, стихотворец, създател на 24 книги и обект на три биографии, тя става значима част от интелектуалния хайлайф в Берлин, Мюнхен, Виена, Париж и Санкт Петербург и муза на Ницше, Рилке, Вагнер и Фройд.

Когато е единствено на 21 среща Фридрих Ницше в Рим. Само два дни след тази среща, Ницше, който я назовава „ брилянтна “ и „ смела като лъв “ й предлага брак. Саломе тактично отхвърля, което хвърля така и така мрачния мъдрец в надълбоко обезсърчение. Немският мъдрец не е от най-впечатлителните хора, само че нейният „ Химн на живота “, го трогва толкоз надълбоко, че той благоговейно го причислява към музиката. Благодарение на едно от писмата си до нея през днешния ден имаме неговите „ 10 правила на писането “. Много биографи настояват, че Лу Саломе става първообраз на неговия Заратустра.

Ницше споделя за невъзможната си обичана: „ Не съм срещал по-надарен и рефлектиращ дух... Лу е най-умният човек, който познавам “. През 1894 Саломе му посвещава един от трудовете си - „ Ницше и неговите творби “ – една от най-информативните книги на 19 век по отношение на активността на Ницше - поклонение пред гениалното му творчество и невъобразимата му персона.

Лу Саломе е необикновено впечатляваща жена, която си основава независимост и самостоятелност във времена, в които това е било на практика невероятно, независимост, за която даже актуалните дами могат единствено да мечтаят.

На 26 Саломе подписва брак с Фридрих Андреас, който продължава 45 години, без в никакъв случай да е употребяван. На 36 изживява буйна и бурна любовна връзка с 22-годишния Райнер Мария Рилке, който е най-голямата й обич. Тя се трансформира в негова муза. Признанието му звучи просто: „ Без тази жена в никакъв случай нямаше да открия своя път в живота “. Посвещава й своята „ Книга на часовете “ и едни от най-красивите любовни писма, писани в миналото. Приятелството им трае повече от тридесет години, до самата гибел на поета.

През 50-те си години Саломе учи психоанализа при Фройд и става негов помощник в основаването на психоанализата. Тя е единствената жена, с изключение на щерка му Ана, с която Фройд поддържа дълга преписка. Многобройните им писма съставляват интелектуална полемика върху най-дълбоките човешки паники – любовта, творчеството, духовността, гибелта, смисъла на живота и е самобитна хроника за зората на психоанализата.

Никоя жена не е имала толкоз мощно и директно въздействие върху немско говорящите страни в последните 150 години, както Лу Андреас-Саломе от Петербург.

(Lou Andreas-Salomé and Rainer Maria Rilke, Besuch bei Spiridon Droshshin, 1900)

(Andreas-Salomé, Paul Reé and Friedrich Nietzsche, 1882)

Божественото прекарване

Нашето първо прекарване, освен това прекомерно феноменално, е това на загуба. Само момент преди този момент ние сме всичко - недиференцирана, неделима част от някакъв тип битие – тъкмо преди да бъдем тласнати да се родим. От там нататък, този дребен излишък от цялото, което сме били, стартира да се съпротивлява на потребността да се помирява с все по-малко и по-малко, изправяйки се пред един свят, който застава пред нас с възходяща значителност, свят, в който сме пропаднали от универсалната цялост право в незадоволителната празнина.

Усещаме, че това по-ранно положение е в несъгласие с актуалното. Това, в което по-късно ще се трансформира първия ни „ спомен “ съдържа по едно и също време шокиращо отчаяние от загубата на това положение и остатъчното схващане, че то би трябвало да продължава да съществува.

Това е проблем в ранната детска възраст. По същия метод, във всички ранни стадии на Човека, самосъзнанието въз основата на практическия опит е съпроводено от продължаващия спомен за единството с Вселената, който се трансформира в могъща легенда за безсмъртната връзка с галактическата сила. Ранният човек съхранява мощната религия в тази мощ, и целият забележим свят наподобява зависещ на на тази следена от индивида магия.

Човекът в никакъв случай не изоставя изцяло това съмнение във валидността на външния свят, който в миналото наподобява, е бил неразличима част от него. Той непрекъснато прокарва мост над пропастта, благодарение на въображението си и божествения модел, който се оформя от ден на ден от неговите увеличаващи се усещания за външния свят. Това царство над и оттатък света, това мислено повтаряне на световете – направено за потулване на неприятните неща, които се случват на Човечеството – се назовава вяра.

Така днешното дете, както и вчерашното, в случай че е потопено, несъмнено, във вярата на родителите си, може да всмуква религиозните вярвания като автоматизирани сетивни усещания. Затова в най-ранните години, когато способността да се прави разлика е към момента неразвита, детето към момента има вяра, че всичко е допустимо. Това, че невероятни сили и качества могат вълшебен да се появяват в човешката сфера е за него най-естественото нещо на света – до момента в който не се сблъска в задоволителна степен с посредствеността и рестриктивните мерки на действителния свят.

Дори дете, недокоснато от религията, минава през този примитивен стадий. Всяко дете стартира живота си в царството на неограничените благоприятни условия, заради незадоволителната дарба на аналитичните си благоприятни условия и преобладаващата мощ на неговите стремежи. Дори когато възприятието ни за единение с Вселената даде път на рационалната ни преценка, проблясък от предишното се настанява върху обектите, към които сме били най-привързани или обгръща първите събития, които са ни раздрусали най-дълбоко, като преображение, издигайки ги до по-високо измерение – като вселенска прегръдка.

Възможно е през днешния ден или на следващия ден, наклонността на времето да се погрижи да изолира детето от това царство, с вярата му спести неизбежното отчаяние. Възможно е да бъде призовано да развие сериозните си качества в доста ранна възраст и абнормно да потисне естественото предпочитание да упражнява въображението си, което е интензивно дълго преди да се появят рационалните качества.

Нямаме ли основателна причина да се опасяваме от реакция против рационалността, като тип възмездие на въображението, въображение, в което обективните стандарти са изоставени?

Човешкият живот – в действителност

всеки живот – е лирика.

Ние сме тези, които я изживяват,

неумишлено, ден след ден,

като подиуми в пиеса,

но в неприкосновената си целокупност

ни живее тя, композира ни.

Това е нещо много по-различно

от остарялото факсимиле: „ Превърни

живота си в произведение на изкуството “;

ние сме произведение на изкуството –

само че не сме художникът.

Ако не ти е останало благополучие за предоставяне, добре. Дай ми болката си!

Каквито и болки и премеждия да ни сервира животът, ние сме длъжни да го приветстваме. Защото който се бои от страданията, се опасява и от насладата.

Не би трябвало ли да сме по-скоро трогнати, в сравнение с смразени от знанието, че единствено чрез слабостите си можем да реализираме величието?!

Нищо не изхабява любовта по този начин, както плахото пригаждане и привързване един към различен. Колкото повече и по-дълбоко двама души се разкриват, толкоз по-лоши последици има от това привързване. Единият обичан " привиква " с другия, това разрешава той да стартира да паразитира за сметка на другия, вместо всеки да пусне надълбоко необятни корени в личния си богат свят и да създадем това свят и за другия.

Ако се опитваме да достигнем един розов шубрак, можем да напълним шепата си с цветове, само че без значение какъв брой цвят държим, това е единствено дребна част от него. Въпреки това, една шепа е задоволителна, с цел да достигнем до природата на цветовете. Но в случай че откажем да се докоснем до храста, тъй като е невероятно да обгърнем всички цветове, или в случай че си мислим, че шепата ни с цветове е целият шубрак – то тогава той ще цъфти, отдалечен за нас, изцяло чужд, а ние ще си останем сaми.

Снимки: KINO.de, Strauhof, Pinterest, Kulturstiftung der Länder