Малко е да нарека удивителна тази история, която ми разказа

Малко е да нарека удивителна тази история, която ми описа една моя добра другарка Елисавета – офталмолог, лекар на медицинските науки. Някои може да си помислят, че това няма по какъв начин да се случи. Ще се замисли и ще сгреши. Случва се.

Слушайки моя събеседник, не се уморих да се учудвам на непредсказуемостта на това, което вярващият назовава Провидение Божие.

Тази история може да се случи единствено в извънредно характерната среда на опериращи лекари. Лекари по трансплантации. Елисавета изяснява, че тя персонално се занимава с трансплантиране на роговицата, първата леща на окото – транспарантната тъкан, от която зависи нашето зрение.

Роговицата се събира след гибелта на донора. За разлика от трансплантациите на черен дроб, сърце и бял дроб, офталмолозите не се нуждаят от жив донор. Достатъчно е да мине не повече от денонощие след гибелта на човек. Тогава роговицата му може да бъде „ зашита “ върху пациента. Ще се вкорени и зрението ще се възвърне.

Оказва се, че в руско време е имало подобен закон за „ непоисканото единодушие “. След това роговицата може да бъде взета от всяко тяло, което е попаднало в моргата. Лиза се оплаква, че през днешния ден този закон не е в действие, тъй че работата на хирурзите е затруднена и доста пациенти, на които в действителност може да се помогне, би трябвало да чакат дълго време, до момента в който пристигна редът им да прогледнат.

А ето и самата история.

Смъртта на моториста

Тялото на умрял при злополука мотоциклетист било докарано в моргата на болница, където имало поделение по очна хирургия. Обикновено момче на 18.

Съгласно разпоредбите, настоящи в тази болница, след съдебно-медицинска експертиза, взели роговиците на двете очи и ги предали в очното поделение.

На другия ден родителите на умрелия моторист идват в моргата.

И откакто разпознали тялото по някакъв изцяло неразбираем за лекарите метод, те разкрили, че някой се е осмелил да отнеме очите на единствения им наследник, без никакво единодушие от тяхна страна.

Ясно е, че нещастните родители към този момент са били съкрушени тъга: гибелта ги лишила от единственото им дете – а в този момент и това. Те възприели отстраняването на роговицата от двете очи на сина си като засегнатост и опозоряване на тялото му. Бащата и ридаещата майка се нахвърлили с юмруци върху патолозите:

– Не сме давали позволение! Върнете му очите назад! Искаме синът ни да почива в мир със своите очи!

Е, на кого му се желае да се разправя с ядосани, нещастни хора, и то в такава обстановка! Та те могат и да те набият. И след това, какво ще се оплачеш ли от тях?

Така че патолозите отстъпили:

– Съжаляваме, само че ние нямаме нищо общо с тази обстановка. Виновни са „ очните “, те са взели очите на сина ви. Отидете при тях и си ги искайте.

Началникът на очното поделение, мигновено решил обстановката и, претегляйки всички плюсове и минуси, взел единственото вярно и, както се оказало, ослепително решение:

–  Когато се появят, доведете Ванко при тях – наредил този прелестен доктор.

Ванка пристигнал в отделението единствено седмица по-рано. Той бил обаятелен златокос бебешок сладур на година и половина, който в действителност бил открита в сметището, където пълзял чисто гола в хранителни боклуци.

Детето било заведено в сиропиталище. измито, обгрижено и нахранено. После разкрили и биологичната му майка, която се оказала тежка алкохолик.

Заради ужасните условия, в които било държано детето, непрекъснатите побои, непрекъснатият апетит и общото безсилие, детето, макар всички грижи, оказани в сиропиталището и детската болница, развило кератомалация или „ размразяване “ на двете роговици.

Детето се нуждаело незабавно от трансплантация на роговица и на двете очи.

Тази интервенция била осъществена от професора. Всичко минало добре, момчето прогледнало и било щастливо.

Прекрасно момченце, къдрокосо и златокосо: през 18 век такива като него били изобразявани като ангели. Розовобузесто и синеоко момче. Въпреки претърпяното, той бил доста нежен и радостен. Всички в отделението го обичали, непрекъснато го черпели с нещо, мачкали го и го целували.

Няколко минути по-късно в отделението пристигнали тези небогати родители, които били изгубили сина си. Лицето на бащата било мораво, накриво от яд. Майката била цялата в сълзи, плачела горчиво.

И двамата крещяли, бащата се заканвал, наричал лекарите чудовища и садисти. Майката също крещяла с висок и обезверен глас. Те упорствали да бъдат върнати очите на сина им.

При такива условия било невероятно да се приказва с хора в положение на афект. Те просто няма да слушат никого и няма да се съгласят с нито един ваш аргумент. Не можело да се пробие стената на родителската тъга по нормалния метод.

Трябва да отдадем респект на издръжливостта на професора. Той почтено им споделил:

„ Очите не могат да бъдат върнати, тъй като те към този момент са трансплантирани на различен човек, само че в случай че желаете, ще ви покажа този, който в този момент гледа на този свят през очите на вашия наследник. “

Довели Ванко и разказали историята на неговия към момента доста къс живот.

След това го сложили пред микроскопа и посочили на родителите на мъртвото момче роговиците, пришити на Ванко:

– Това са очите на сина ви. Ако желаете, вземете ги.

Милият Ванка, кротко усмихнал се, се доближил до майката и й подал обичаната си играчка.

Хората, които просто още не били способни да видят и осъзнаят каквото и да е, замлъкнали. Те стояли с отворени усти в шок и без да откъсват очи, гледали това малко знамение, а той ги гледал през очите на сина им, след това се спогледали, обърнали се и си тръгнали шокирани.

Излишно е да споделяме, че щом Ванко бил изписан, родителите го осиновили. 

Свещеник Александър Дяченко