- Малка ще е – каза Горан и млъкна. Това

- Малка ще е – сподели Горан и млъкна. Това беше напълно в реда на нещата. През множеството време мълчеше, може би тъй като мълчаха мислите му. А в случай че се оставеше те да го управляват, щеше да набие някого. Правеше го мислено. Имащо възприятието, че когато приказва, би трябвало да бъде нащрек от самото начало – все едно е на работа – а беше ватман човек. Докато се намираше в кабината на локомотива, усещаше като че някой го дебне. Това му харесваше. Не позволяваше страхът да влезе в него – имаше мощно зрение и слух.

Веднъж претърпя злополука, преди към седем години. Тогава срещна Неда, една от потърпевшите. Пострадали ли? Навехнат крайник. Бъбренето й го подразни.

- Имаш шанс – дърдореше тя. - Късметът значи, че някой го е грижа за тебе.

- Друг път.

Откачена, намерения си той. Но безвредна.

- Ако ни няма – продължи момичето, очевидно кракът не я болеше чак толкоз. – Ако ни няма нас, хората, няма да има Бог. Защото няма кой да се обърне към Него. Той ще бъде книга — оставена на някоя полица, затрупана с прахуляк. Най-гениалната книга, само че в случай че ни няма, кой ще я прочете? Кой ще види каква е?

Горан рядко четеше книги. По-скоро в никакъв случай.

Беше си помислил по какъв начин ще се съсипе майка му, в случай че не оцелее. Но се оправи. Защо да мисли повече? Край. Имаше си фикс концепция. Цял живот беше мечтал да кара трен. Когато съумя да стартира тази работа, разбра, че коства - поради шумовете и пейзажите, които трябваше да следи. Заради пасажерите във вагоните. Така беше и с приказването – в случай че се отнесеш в дрън-дрън-дрън, ще затриеш всички хора във влака.

- Нещо малко – измърмори той.

- Шейна за децата? – попита Неда, която беше привикнала с мълчанията му.

- Не - отряза Горан. Изведнъж му се стори доста неуместно да й го каже, напряко жалко. Челото му овлажня, по този начин беше при злополуката и след това, когато на косъм се размина втори случай на гара Разпределителна. Не беше боязън. Глупавите ненавиждат страха, а умните го обичат – страхът е табелка – „ Не върви там. Ако отидеш – гледай и слушай. Тогава ще се спасиш. “ Като мълчиш, сътрудниците ще си помислят, че си червей, само че за Горян надали някой мислеше по този начин.

Засега реши да не й споделя.

Неда облече на остарялата блуза на Мария, дребната. Синът му се присламчи до него – беше диваче със ярко кафява коса. Слънце, което залязва и се навира в очите му. Косата на щерка му беше гнездо на свраки. Светла и рошава. Искаше да кръсти момчето Горан на себе си, само че закъсня. Неда го записа на името на татко си Михаил – Горан се разсърди и не го погледна, до момента в който синът му навърши две седмици. Тогава дребният подвигна температура – Неда беше оставила креватчето сред прозореца и отворената врата - от август какво можеш да очакваш с изключение на горещина? Колко му е силата на едно бебе, колкото на охлюв. Над 38 градуса.

- Детето изгаря – сподели му Неда. Той докара лекар Трайчева. После за пръв път докосна ситния сноп. Кърмаче като запалена тресчица - усети по какъв начин едва-едва, като пребита мравка – беше жалко, несъмнено, само че бавно температурата стартира да спада. Доктор Трайчева излекува дребния, само че Горан си вкара в главата – когато детето е болно, го вземаше на ръце. Тънкият слабак оздравяваше. Бабини деветини, сподели си Горан, само че бабините деветини се оказаха чиста истина. Мишо преставаше да кашля.

Неда не притискаше Горан да приказва. Вечер или доста рано заран, зависи по коя линия щеше да се движи влакът, му приготвяше нещо за ястие – беше купила транспарантна пластмасова кутия, с цел да не пада прахуляк върху хляба. Не можеше да готви хубаво, тази жена с разхлабен мозък. Каза й още незабавно – „ Не ги желая тия буламачи! “. Тя все загаряше мусаката и ориза. Или пък ги оставяше недоварени. Нея биваше да подрежда къща – не можеше да откри място на бебешкото креватче – акълът й не работеше в тая посока.

С какво беше заета – единствено с децата. Не че дрешките им бяха най-чистите на света. Купуваше им множеството от Втората приложимост.

- Бедна ли си – беше я попитал той.

- Не желая да съм бедна – сподели му тя. Не можа да я научи да приказва по-пестеливо. Как една учителка в детска градина „ Миньорче “ ще ти приказва събрано– тя изливаше милион думи дневно в градината. Ако него го вържеха да стои с двайсет деца два часа, несъмнено самичък щеше да нахлузи въжето към врата си.

Горан обичаше да остава самичък с думите. Те бяха река – все друга вода –жаден е и злият, и подлецът, и глупавият и мъдрият. Дали на положителните някой носи две глътки в чаша?Друг път. Добрите ги мачкат. Без думи човек изсъхва. А Неда, жена му, не беше изсъхнала. Сигурно поради това, че можеше да бърбори часове, устискваше да работи в „ Миньорче “. Ситните я слушаха. Господ бил книга. Друг път. Повечето хора не са поглеждали книги от 10 години.

Неда престана да му приказва за детската градина.

- Не е скъпо – сподели Горан, без да я поглежда. Челото под косата му се овлажни. Изпоти се, а мразеше това. Ако Неда каже „ не “? Да не е вманиачен да се излага. След толкоз години. Хайде бе. Но тя държеше дрешките на децата в куфари. Защо? Горан мразеше облеклата на фъстъците да са натъпкани на едно място по този метод.

И той, като множеството хора се беше подхлъзнал. Че то живот ли е без да се подхлъзне човек. Затова човек има крайници – да се подхлъзне. Ако паднеш – можеш да се изправиш. Ако удариш главата в камък - край. Няма локомотив, няма нощна промяна.. Една колежка, кондукторка с очила. Как Неда разбра? дали сътрудник й е изпял? Дали нейна другарка? Тя не му сподели нищо – около него беше привикнала да мълчи. Като отговаряш за живота на триста индивида, искаш да ти е безшумно, нали. Да не ти бучат на главата у дома. Горан се разсъни късно – беше сряда и щеше да работи нощна смян. Михаил в първи клас, дребната Мария,странна тиквичка, беше на към година.

– Как се казваш? – питаше я Горан.

– Пия, Пия – отговаряше дребната и по този начин си остана - непослушната Пия. Казваха, че доста приличала на него, а момчето – на Неда. В тая сряда Неда я нямаше. Дрехите на Мишо и на Пия ги нямаше. В дрешника - няколко остарели парцалки.

Що не се развика като естествена жена? Защо не се скараха като хората? Ненормална! Заплатата й в детската градина и да я гледаш, и да не я гледаш - все една троха. Как ще цялостни гърлата на две деца? Както ще. Не бяха женени и по този начин би трябвало да бъде – Горан нямаше врат за нашийник, и не се беше родил тоя, дето ще изкове верига за ръцете му.

Рядко водеше Мишо на детската градина. Обаче му беше смешно. Малкият избираше най-дългия път – край нон-стопа, до магазина за мебели и затворения комплекс „ Струма “.

- По бързо – скара му се един път Горан.

- По-бавно – сподели хлапето и спря посред път.

- Давай! – скастри го Мишо, само че дребния му извика:

- Все те няма, тате. Искам да те науча какво би трябвало да вършат татковците.

- Да, бе.

Горан натика в чувал за боклуци парцалите, останали от децата и у дома пристигна колежката. Беше екстра. Тя готвеше, без да загаря ориза и мусаката. Пиеше мъдро, не се накъркваше. Имаше цака да подрежда неща - масичката, стола, обувките, одеялата. Супер си караха с нея. Перфектна жена. Ходиха на екскурзия до Благоевград, след това на отмора до Прага. После в Сапарева баня. После в Белчин баня. Свършиха парите. Нямаше за цигари и за мусака. Решиха да продадат. Първо бюфета – за нищо пари, така и така пречеше.

После продадоха колата на колежката, след това неговата кола. После… можеше да продадат пералнята, само че кой ще ти пере без пералня?Можеха да продадат хладилника и да си купят от бялата техника на остаряло. Нещо преференциално. Така и стана, само че преференциалното на остаряло се строши след седмица. Тогава колежката се оказа доста естествена – започнаха да се карат. Горан мълчеше. Нямаше мусака. Нямаше пиле с ориз.

- Много си елементарен, сподели му колежката. - И си обратно в материала. Какво си мислиш, а? Само ти имаш изцапан апартамент. Горан я попита тя защо мисли. Колежката не отговори. Работата се разсъхна. Той остана без ледник, само че за какво му е ледник – купува си нещо от супера, яде. Екстра. Пиеше си бавно и мъдро. Няма да се пропива – колежки има накъдето се обърнеш. По едно време се зачуди къде е Неда, тази глупава жена. Няма да й се обажда. Да не е превъртял. По едно време си спомни по какъв начин щерка му се беше промъкнала до него – зърно боб с рошава коса, напряко й избожда очите.

- Тате, разкажи ми приказка.

- Не може.

- Искам приказка.

Да, бе. Стига с тия седем козлета, Пепеляшка е тъпа работа. Горан не можеше да ги понася. Накрая се съобщи.

- Имало едно време един трен – стартира да разправя на дребната. – Старата линия се строшила и приказката е дотук.

- Не! - беше извикала Пия. – Линията на влака стига само че нашия блок.

- Добре, де – съгласи се Горан.

- Сещам се – задрънка дребното дрънкало – Това бил магически трен. Вместо колела има крайници – вървял на всички места и те довел при мене. Знаеш ли за какво?

- Остави ме, хлапе – прекъсна я Горан, само че дребната беше дебелоглав като жена му.

- Не мога да те оставя. Нали ти си машинистът! Влакът тича, довежда те вкъщи. Ти да ми носиш шоколад.

Как ли ги гледаше Неда с нейната троха заплата. Стига. Не я изхвърлял той. Тя се е махнала. Каквото е надробила, да го сърба. Прав й път.
Хвана го Ковид. Както множеството сътрудници не беше боледувал, в никакъв случай не бе лежал в болница. Ако отидеш на доктор, ще те разровят и все нещо ще ти изкопаят. Беше му зле, не можеше да вдигне ръка. Искаше някой да му отреже главата, че да не го боли. Сериозно. Край. Сдавам багажа.

Тя пристигна. Неда.

Отначало му оставаше храна пред вратата. Той не можеше да си я вземе. После тя влезе при него – прекарала Ковид, дребните преболедували Ковид. На Пия й паднал гласа, Мишо с висока температура. Цели четири дни. Тя идваше – към две седмици. Може да са били три.

- Не вървиш ли на работа? – пита я Горан.

- Отпуска съм.

- Имаш ли пари?

- Да.

Казват, че като се счупи един път гърнето, не го бива към този момент за нищо. Хвърли на боклука лепеното гърне. Сложиш ли да опечеш гозба в него, то се спуква. Я стига. Човек не е гърне. Не се спуква. Човек не би трябвало да го залепваш. Той е посока дори когато изгаря от температура. После се засмя – мозъкът на Пия беше с размери на бобено зърно. Как влакът ще има крачета! Има, да. Защо? Ами да те докара до нашия блок, бе тате. Глупав ли си? Нали си ми купил шоколад. Човек не се счупва. Човек не го хвърляш във фурна. Остави го да гледа патиците в Струма. Мишо им хвърля от сандвича си. Малоумен, та свети. Пари са давани за тоя сандвич. Остави думите да се разхождат умерено в главата на индивида. Нека погледа по какъв начин заран изгрява слънцето – такава е чорлавата коса на Пия. Слънцето се скрива вечер, само че преди този момент свети в очите като щуро. Такива са пакостите на Мишо. Горан научи дедея палавник да плува. Бутна го в морето – бяха в Каварна, там е по-евтино.

- Плувай - викна Горан и го хвърли в дълбокото. Страхотно, че дребният не наду гайдата. Шляпа, рита, докопа се до краката на татко си. Десет пъти по този начин и на единайсетия Мишо стартира да пляска и заплува самичък. Грозна работа, извънредно плуване. Страхотно хлапе. Страх го е и трепери. Но не реве. А ти ще ми разправяш, че човек е гърне и се спуква. Спуква се различен път. Бог бил книга на полица. Къде е да го прочета. Аз съм жив и ще Го прочета.

Беше изкъркал всичките пари. Заплата на Неда в детската градина – шепа вода. Изтича сред пръстите. Дребосъците би трябвало да ядат плодове. Плодовете са скъпи. Месото е скъпо. При кого ги оставя, до момента в който е на работа. При сестра й, ясно е.

Не ми приказва за лепени гърнета. Няма такива. Първо се върнаха обувките на Пия – старите. После се появи спортния екип на Мишо, розовата рокля на Пия.

- Тате, има ледена пързалка. Безплатна. Пет лв., в случай че си нямаш кънки, само че ние имаме кънки - от Втората, вуйна ни купи. По 20 лв. на дете – Пия дрънка ли дрънка. На кого се е метнала. Не на мене.

Мишо пет минути се прави на мъж, след това стана хлапе и се метна като тигър на Горановия врат.

– Победих те! Честно и самоуверено те гътнах. Значи ще ни водиш на ледената пързалка. Как къде бе, тате. До Младежкия дом.

Жена му четеше книги. Как й се отварят страниците след тия диви деца в детската градина? Млъкни - беше й казвал Горан. Неда престана да дрънка за книги и етажерки. Само едни път се изтърва. Каза:

- Ние сме хора. За тебе не знам.

Загорелите манджи на Неда. Недоварените картофи. Полека се подвигна на крайници. Ако няма никой, кой ще се зарадва, че си се изправил? Риза виси на закачалката. Хлапетата ги няма. Не се знае риза ли си, тате ли си.

От доста време му се въртеше в главата – за това малко нещо, почерпката. Например показа си – той и Неда в съвета. Разписват се. Не думкат тъпана. Тихо. Кротко. Той, децата, тя и сестра й. Звучи жалко, само че не е чак толкоз жалко.

- Нещо малко – сподели Горан и млъкна.

- Креватче за Пия? - попита го Неда.

Тогава усети – челото му овлажнява. Така беше при злополуката. И когато втория път на косъм избягна конфликта - отново същата работа. Ще й каже, „ Що не се оженим като хората “. Ако Неда ще каже „ не “? Какво вършим? Пълна излагация. Трябва да стартира с просто нещо. Една чаша вино и по една пържола. Безалкохолно за дребните. Но тук не ставаше дума за ястие. Замисли се за пращаната книга на етажерката – седи си там, затворена, забравена. Помогни, бе книга. Аз съм жив. Ти си Господ. Кажи й, че би трябвало да купим ново гърне.

Погледна Неда. Кафява коса като на Мишо и на Пия. Знае ли й акъла. Цял ден с децата в градината. Нервирали са я.

- Слушай какво – сподели той и челото му овлажня като че се бе изправил пред трети преден конфликт. – Защо ние с тебе… Не се …

Трябваше да й го каже. Тия думи, усукани на възел в главата му. В главата различен път. Ей в този момент. Ще й каже.

- Деца, я безшумно! – скастри Мишо и Пия.

И пое надълбоко мирис.

Беше събота.