`Здрав Парламент се прави с печени тухли` – Георги Ганев отговаря на Макс Фриш |
Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му „ Щилер “ и „ Хомо Фабер “ и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Георги Ганев е икономист, учител по макроикономика в СУ “Св. Климент Охридски ” и претендент за народен представител на идните избори от листата на Демократична България. Разговорът ми с него клати в разнообразни направления, само че се завърта към предишното и фамилната му история. Единият му дядо е регент на малолетния цар Симеон II. Другият написа музиката на песента, която всички знаем като „ Високи сини планини “. А десетилетия преди този момент прародител му прави тухлите, с които е издигната постройката на Парламента на пл. „ Народно заседание “.
Убеден ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството откакто Вие и хората, които обичате, към този момент няма да сте сред живите?
Донякъде съм уверен, въпреки да знам, че човечеството като всеки скотски тип не може да просъществува безпределно. Мисля, че когато става въпрос за биологическо оцеляване, хлебарките доста превъзхождат хомо сапиенс. Но пък той в редица връзки е необикновен тип бозайник. И в това е моята вяра, че ще просъществува дълго след нас. Аз обичам да разясня на пръв взор циничната фраза на Кейнс, че в дълготраен проект, всички ще сме мъртви. Тя постоянно се цитира тъкмо назад на икономическия подтекст, в който в действителност е казана. Но по този начин или другояче, сходна имитация може да произнесе единствено някой, който няма деца. Кейнс няма. А аз имам.
С кои хора от фамилията Ви, към този момент умряли, бихте желали да седнете на чаша вино?
Изборът е сложен, а конкуренцията - огромна. Въпреки прочувственото си желание да се видя с татко ми, ще стартира с дядо ми по бащина линия – Венелин Ганев, правист, посланик и политик. Неговата орис е ужасно забавна. Минал е през всевъзможни обрати и е забъркан в основни исторически събития. И то забъркан по метод, в който има и конспирация, и клевета, само че и доста аналитични систематизирания за времето. Бих желал, да вземем за пример, да го попитам - когато е станал регент от страна на Отечествен фронт по какъв начин по този начин си е представял, че тази работа с комунистите ще сработи? И по кое време тъкмо е изгубила илюзията си? Друг въпрос би бил за какво си подава оставката като един от посланиците при подписването на Ньойския контракт. Дали е подозирал, че 100 години по-късно, още веднъж ще се питаме същото, което той отбелязва тогава в дневника си: „ Колко труд в региона на културата, какъв брой каузи на национално милосърдие и величественост ще би трябвало да проявим, с цел да измием петното, нанесено от неколцина неуравновесени и побеснели управници! “
Бих изпил една бира и с другия ми дядо Георги Спасов, който също има любопитна орис. Роден е в Лом в заможното семейство на фабриканта Спас Хаджигеоргиев. Като доста дребен, дружно с двамата си братя, губи майка си. Няколко години по-късно за една нощ татко им ненадейно банкрутира, получава удар и умира. И тези момчета внезапно се оказват кръгли сираци и без никакви средства. Въобще – история като за филм. Тогава вземат решение да се редуват на правилото – двама работят и устоят един, който учи. Дядо ми обаче все го теглело към музиката. Следвал във Виена и Прага. Бил непосредствен другар с Райко Алексиев и Боян Лечев (дядо на рокаджията Иван Лечев и несъмнено на брат му – цигуларя Боян Лечев). После взе участие в Балканските войни и Първата международна. Но дяволчето, което го тегли към музиката, по този начин и не заспива. Започва работа като хорист в операта и от самото начало композира песни. Каквото е останало от хор " Гусла " и хор " Кавал ", все е обвързвано с неговото име. Семейната ни история пази загатна за това по какъв начин давал кураж на едно младо момче да пее. Това момче става един от най-великите оперни реализатори на 20 в. - Борис Христов. Години по-късно при идванията си в София той постоянно благодареше на майка ми за поддръжката, получена от нейния татко – бай Георги. Но закачката на ориста е в това, че дядо ми написа над 150 хорови и солови песни, считан е за един от родоначалниците на българския романс, а е известен най-много с една дребна детска песничка.
Него бих желал да запитвам за това по какъв начин се живее с този хъс да правиш нещо, което ориста настойчиво ти отхвърля. Защото той по този начин и не съумява да се устоя с музика. Работи дълги години в Българска народна банка, не е признат в Съюза на композиторите, именуван е аматьор. Освен това ми е забавно да го запитвам за този феномен – пеенето. Толкова доста се е пеело едно време. Хорове на всички места – по институции, читалища, села. Където туриш трима българи и те започвали да пеят. Това избухнало всеобщо предпочитание да се пее и музицира ми е ужасно забавно.
Накрая ще загатна и неговия татко, прародител ми - Спас Хаджигеоргиев. Той пък бил отгледан от своя вуйна в Сръбско. Чичото имал дребен бизнес, в който момчето чиракувало. Видяло се, че било разтропан и го пратили във Виена. Там се изучило, завъртяло вземане-даване, замогнало се и решило да направи фабрика за тухли и цигли в Лом – стратегически значимо пристанище, през което минавала най-късата транспортна връзка от Солун към Дунав и оттова към Централна Европа. Вдигнал дядо ми Спас огромна къща в града, докарал си мебелите от Виена, че май и австрийската прислужница си докарал също. И почнал да създава и продава. Маркетинговата му тактика била именита. Специално за керемидите правил следното – нареждал циглите на пътя, натоварвал три цялостни каруци и казвал на тези, които желаят да купуват: „ Прекарвате трите коли. Ако една керемида от тези на земята се счупи, стоката в каруцата ви я давам без пари “. Така работил индивидът. Затова не му се налагало да прави ремонт на ремонта. Даже може да се каже, че спечелил огромна социална поръчка. С негови тухли е издигната първата, най-стара част от постройката на Народното Събрание. Тя си стои и през днешния ден. То няма по какъв начин да изградиш здрав Парламент без качествени, печени тухли.
И без качествени, печени хора.
Има ли политик, на който се възхищавате?
Човекът в България, който се приближава до визията ми за добър политик, е Стефан Савов. Не пострадвам от идеализации, тъй като аз властници не мога да възвеличавам. Властта е нужен, само че подтиснически механизъм, а аз мразя насилието. Но Савов бе сериозен политик, въпреки огромна част от живота си да бе прекарал по лагерите и градежите. А отвън България, ще загатна Конрад Аденауер като човек, който не страда от надменност.
Има ли политик, чиято гибел заради болест или трагичен случай, би Ви изпълнила с вяра?
Няма по какъв начин човек да пожелае гибелта на жив човек, било то и гневен политически конкурент. Но връщайки се обратно в предишното, имам претендент за тази позиция и това е Йосиф Висарионович. Защото съгласно мен по отношение на Сталин даже Хитлер е аматьор. Въпросът тук обаче е по-засукан. Защото раждането или гибелта на даден политик надали може да обърне коренно хода на историята. Ако ги е нямало Адолф и Йосиф, евентуално други биха повторили делата им. Затова не би трябвало да приказваме за злокобни политици, а по-скоро за нездравословни мислители – за татковци на идеологии, които могат да послужат като канава на злото.
В този смисъл за мен най-вредното нещо на 20 в. е отвратителната победа на арогантното, сляпо за личното си незнание „ просвещенство “. Имам поради убеждението, че всичко може да бъде разбрано, всичко може да бъде направено и че всичко предстои на някакво инженерство. Самодоволната убеденост, че сме безпределно умни в действителност е илюзия. Не сме. Именно това „ просвещенско “ помрачение води до тези стотици милиони трупове през 20 в. В този смисъл и Сталин, и Хитлер са разследване на „ прогресивизма “ – най-общо убеждението, че човешкото общество може да се конструира по някаква софтуерна, политическа или обществена скица, заложена от каста хора, които възприемат себе си като „ просветѐн хайлайф “, който обаче е некадърен на примирение и интелектуална невзискателност. За мен схващането, че ти знаеш най-добре какво е положително за другите, че си освен това от другите, е висша форма на дълбинен нарцисизъм. Затова намирам за рискови мислители като Хърбърт Джордж Уелс, който гледа на света като на игра с войничета, за която той напълно безусловно написа и разгласява наръчници. Или пък икономисти като Сидни и Беатрис Уеб и изобщо – фабианските социалисти. Тези интелектуалци и аристократи са уверени, че могат посредством своите целенасочени старания да трансфорат капиталистическото общество в социалистическо. Дори в главата си от книгата за историята на комунизма в България Петя Кабакчиева написа, че марксизмът в действителност се заражда като аристократично обучение, заченато от хайлайф, който желае да направлява масите. От политиците в Съединени американски щати бих загатнал Тео Рузвелт и Удроу Уилсън. Това паметно, идолопоклоническо отношение към страната е проекция на същото схващане – ние знаем по-добре от вас какво е добре за вас.
Ако имате властта да извършите нещо, което смятате за вярно, бихте ли го сторили макар мнението на болшинството?
Бих го направил. Ще увещавам който и доколкото мога, само че ще сторя това, което считам за вярно. Разбира се, тук мога да бъда упрекнат в същата интелектуална надменност, за която към този момент приказвах. Но има едно огромно „ Но “. Начинът, по който съм построил визията си за света, позволява единствено една посока на деяние - да се смъкна властта в ръцете на хората. Те може и да не я желаят. Защото с властта, ние получаваме и отговорност. А отговорността не е най-приятното чувство, макар че придава доста смисъл на живота ни. Като родители, знаем добре това. Но всяко мое решение за смяна би било в подтекста на „ Аз не знам какво е положително за вас. Вие знаете по-добре от мен, тъй че решете го. “ Европейците назовават този принцип на овластяване на жителите с мъгливата дума – субсидиарност. За нея приказваме.
Според Вас възприятието на ненавист се насочва по-лесно към обособен човек или към група хора?
Аз съм податлив да изпитвам злост не толкоз към персони или групи, колкото към хрумвания. Много създатели към този момент приказват за концепциите като за вируси, които заразяват здравия разсъдък. Та в случай че има нещо, което ме изпълва с гняв, то това е избран набор от хрумвания, които са се трансформирали в клишета и се възпроизвеждат безмозъчно, въпреки да не са подкрепени с действителни обстоятелства. Ето Ви образец - плоското подоходно облагане прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Невярно! Или пазарът е място на власт и мощ. Не, страната има власт и мощ.
Защо няма обединена (космополитна) политическа десница?
Първо, тъй като самото разбиране десница включва фрапантно разнообразни политически хрумвания. Достатъчно е да споменем разлома сред консвервативната и демократичната или либертарианската десница, които нямат доста общо между тях с изключение на изповядването на свободата и самостоятелната отговорност като полезност. Десните са доста по-шарени и в естеството на десничарството е те да се разпадат на части.
Друга допустима интерпретация дава един от най-великолепните стопански мозъци от втората половина на 20 в. Томас Соуел. Той счита, че съществуват два вида визии за света – универсална и лимитирана. Десните са с лимитирана. Всеки е фокусиран върху своята персонална, част от пъзела, и това надлежно разрешава безпределно многообразие на вижданията. А левите са универсалисти. Техните разбирания имат упоритостта да са космополитен по темперамент (и в този смисъл са доста по-религиозни) – „ Ние сме дружно и всички сме едно “. Затова и те са доста по-компактни и обединени от десничарите индивидуалисти.
Отвъд лявото и дясното, ненавиждате ли парите?
Не. Намирам ги за една от главните еманации на човешката съгласуваност... на „ бъденето ни дружно “.
А страхувате ли се от небогати хора?
Страхувам се, че могат да бъдат манипулирани и заради това – направени озлобени хора. Иначе основата на цялото ми икономическо мислене е по какъв начин бедните да станат по-малко небогати. Убеждението ми е, че единственият метод да станат по-малко небогати е като станат по-свободни. А не да чакат страната да им даде подаяния, които е взела от други хора.
Какво не харесвате у новобогаташите?
Това, че желаят да попречат на други да забогатеят като тях. Това, че лимитират тази конкуренция, която им е разрешила да се трансфорат от небогати, предприемчиви, надъхани момчета в мултимилиардери. Примери колкото желаете – Уорън Бъфет, Стийв Джобс или пък Бил Гейтс, който прекарва половината от времето си в това да пречи на други да му вземат пазарната ниша.
Правото на благосъстоятелност безспорно съществува, само че то може да се ползва единствено при съществуване на благосъстоятелност. При това състояние, бихте ли показали схващане към хора, които нямат благосъстоятелност и с цел да се възползват от това свое право Ви лишат от Ваша благосъстоятелност?
Моето схващане за правото на благосъстоятелност е, че то е естествено право. В най-фундаменталния си тип това е правото върху личното ни тяло. От него произтичат всички други права върху някаква благосъстоятелност, която сме изработили, спечелили или наследили. И в този момент, в случай че някой посегне на тялото ми и желае да ме изяде, няма да проявя никакво схващане. Но в случай че посегне на благосъстоятелност, която аз съм придобил с труда си и в този смисъл тя е продължение на моето тяло, тогава поражда въпросът къде е моралната граница? Колко безусловно може да е правото на благосъстоятелност? Не мисля, че този въпрос в миналото ще получи явен отговор.
Макс Фриш доста разисква мъжете и дамите. Отличава ли нещо дамата икономист от мъжа икономист?
В моя професионален опит полът няма значение. Изумително е по какъв начин до момента единствено две дами са отличени с Нобелова премия по стопанска система. Но един доста уважван от мен академик твърди, че има разлика. Става въпрос за Дейрдре Макклоски. Тя е родена като Доналд Макклоски, приключва стопанска система в Харвард, по-късно се занимава с преподавателска и научна активност, а през 90-те сменя пола си от мъж на жена. Тоест - има непосреден опит и с мъжката, и с женската позиция към стопанската система в нейния метафизичен аспект, (защото науката стопанска система в последна сметка е клон на моралната философия). Та в книгите си Макклоски разяснява, че дамите са доста по-склонни да проучват икономическите феномени през призмата на всичките 7 човешки добродетели – четирите старогръцки и трите християнски. Мъжете се концентрират главно върху един от тях – разсъдъка, до момента в който дамите мъчно биха не запомнили неща като обич, правдивост, кураж, вяра.
От коя вяра се отказахте към този момент?
Що за въпрос?! Та аз не съм се отказал даже от вярата Левски някой ден да стане отново първенец. Надеждите не умират току по този начин. Може би упованията за триумф на съответен политически план се оказват напразни, само че вярата в смяната към по-добро остава. А това, което подхранва тази религия е, че за смяна не са нужни чак толкоз доста хора – едни 5 – 10% стигат. Но тези, които вземат участие в нея, би трябвало твърдо да отстояват позициите си. Убеден съм, че в последна сметка разсъдъкът постоянно надвива, тъй като неразумните неща еволюционно неизбежно отмират. Така че въпросът е не дали, а по кое време?
Но хората, които не хранят вяра, са застраховани от разочарования, споделя Фриш...
Аз ще подходя лингвистично към този въпрос. Думите „ вяра “ и „ отчаяние “ имат разнообразни корени. За да си отчаян, преди всичко е нужно да си бил удивен. А вярата е нещо друго. Тя не предпоставя, че това, на което се надяваш, е безусловно очарователно, вдъхновяващо или възхитително. То е просто по-доброто от няколко разнообразни благоприятни условия. Аз се надявам. Не се удивявам. И няма по какъв начин да се отчайвам.
Любима българска дума?
„ Хайде! “ Тя не е българска, а турска, евентуално от арабски генезис. Но на всички места на Балканите като кажеш Хайде, се схваща защо иде тирада. Вие не питахте нищо за изборите след две седмици, само че моят апел към всички българи е „ Хайде “!
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Георги Ганев е икономист, учител по макроикономика в СУ “Св. Климент Охридски ” и претендент за народен представител на идните избори от листата на Демократична България. Разговорът ми с него клати в разнообразни направления, само че се завърта към предишното и фамилната му история. Единият му дядо е регент на малолетния цар Симеон II. Другият написа музиката на песента, която всички знаем като „ Високи сини планини “. А десетилетия преди този момент прародител му прави тухлите, с които е издигната постройката на Парламента на пл. „ Народно заседание “.
Убеден ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството откакто Вие и хората, които обичате, към този момент няма да сте сред живите?
Донякъде съм уверен, въпреки да знам, че човечеството като всеки скотски тип не може да просъществува безпределно. Мисля, че когато става въпрос за биологическо оцеляване, хлебарките доста превъзхождат хомо сапиенс. Но пък той в редица връзки е необикновен тип бозайник. И в това е моята вяра, че ще просъществува дълго след нас. Аз обичам да разясня на пръв взор циничната фраза на Кейнс, че в дълготраен проект, всички ще сме мъртви. Тя постоянно се цитира тъкмо назад на икономическия подтекст, в който в действителност е казана. Но по този начин или другояче, сходна имитация може да произнесе единствено някой, който няма деца. Кейнс няма. А аз имам.
С кои хора от фамилията Ви, към този момент умряли, бихте желали да седнете на чаша вино?
Изборът е сложен, а конкуренцията - огромна. Въпреки прочувственото си желание да се видя с татко ми, ще стартира с дядо ми по бащина линия – Венелин Ганев, правист, посланик и политик. Неговата орис е ужасно забавна. Минал е през всевъзможни обрати и е забъркан в основни исторически събития. И то забъркан по метод, в който има и конспирация, и клевета, само че и доста аналитични систематизирания за времето. Бих желал, да вземем за пример, да го попитам - когато е станал регент от страна на Отечествен фронт по какъв начин по този начин си е представял, че тази работа с комунистите ще сработи? И по кое време тъкмо е изгубила илюзията си? Друг въпрос би бил за какво си подава оставката като един от посланиците при подписването на Ньойския контракт. Дали е подозирал, че 100 години по-късно, още веднъж ще се питаме същото, което той отбелязва тогава в дневника си: „ Колко труд в региона на културата, какъв брой каузи на национално милосърдие и величественост ще би трябвало да проявим, с цел да измием петното, нанесено от неколцина неуравновесени и побеснели управници! “
Бих изпил една бира и с другия ми дядо Георги Спасов, който също има любопитна орис. Роден е в Лом в заможното семейство на фабриканта Спас Хаджигеоргиев. Като доста дребен, дружно с двамата си братя, губи майка си. Няколко години по-късно за една нощ татко им ненадейно банкрутира, получава удар и умира. И тези момчета внезапно се оказват кръгли сираци и без никакви средства. Въобще – история като за филм. Тогава вземат решение да се редуват на правилото – двама работят и устоят един, който учи. Дядо ми обаче все го теглело към музиката. Следвал във Виена и Прага. Бил непосредствен другар с Райко Алексиев и Боян Лечев (дядо на рокаджията Иван Лечев и несъмнено на брат му – цигуларя Боян Лечев). После взе участие в Балканските войни и Първата международна. Но дяволчето, което го тегли към музиката, по този начин и не заспива. Започва работа като хорист в операта и от самото начало композира песни. Каквото е останало от хор " Гусла " и хор " Кавал ", все е обвързвано с неговото име. Семейната ни история пази загатна за това по какъв начин давал кураж на едно младо момче да пее. Това момче става един от най-великите оперни реализатори на 20 в. - Борис Христов. Години по-късно при идванията си в София той постоянно благодареше на майка ми за поддръжката, получена от нейния татко – бай Георги. Но закачката на ориста е в това, че дядо ми написа над 150 хорови и солови песни, считан е за един от родоначалниците на българския романс, а е известен най-много с една дребна детска песничка.
Него бих желал да запитвам за това по какъв начин се живее с този хъс да правиш нещо, което ориста настойчиво ти отхвърля. Защото той по този начин и не съумява да се устоя с музика. Работи дълги години в Българска народна банка, не е признат в Съюза на композиторите, именуван е аматьор. Освен това ми е забавно да го запитвам за този феномен – пеенето. Толкова доста се е пеело едно време. Хорове на всички места – по институции, читалища, села. Където туриш трима българи и те започвали да пеят. Това избухнало всеобщо предпочитание да се пее и музицира ми е ужасно забавно.
Накрая ще загатна и неговия татко, прародител ми - Спас Хаджигеоргиев. Той пък бил отгледан от своя вуйна в Сръбско. Чичото имал дребен бизнес, в който момчето чиракувало. Видяло се, че било разтропан и го пратили във Виена. Там се изучило, завъртяло вземане-даване, замогнало се и решило да направи фабрика за тухли и цигли в Лом – стратегически значимо пристанище, през което минавала най-късата транспортна връзка от Солун към Дунав и оттова към Централна Европа. Вдигнал дядо ми Спас огромна къща в града, докарал си мебелите от Виена, че май и австрийската прислужница си докарал също. И почнал да създава и продава. Маркетинговата му тактика била именита. Специално за керемидите правил следното – нареждал циглите на пътя, натоварвал три цялостни каруци и казвал на тези, които желаят да купуват: „ Прекарвате трите коли. Ако една керемида от тези на земята се счупи, стоката в каруцата ви я давам без пари “. Така работил индивидът. Затова не му се налагало да прави ремонт на ремонта. Даже може да се каже, че спечелил огромна социална поръчка. С негови тухли е издигната първата, най-стара част от постройката на Народното Събрание. Тя си стои и през днешния ден. То няма по какъв начин да изградиш здрав Парламент без качествени, печени тухли.
И без качествени, печени хора.
Има ли политик, на който се възхищавате?
Човекът в България, който се приближава до визията ми за добър политик, е Стефан Савов. Не пострадвам от идеализации, тъй като аз властници не мога да възвеличавам. Властта е нужен, само че подтиснически механизъм, а аз мразя насилието. Но Савов бе сериозен политик, въпреки огромна част от живота си да бе прекарал по лагерите и градежите. А отвън България, ще загатна Конрад Аденауер като човек, който не страда от надменност.
Има ли политик, чиято гибел заради болест или трагичен случай, би Ви изпълнила с вяра?
Няма по какъв начин човек да пожелае гибелта на жив човек, било то и гневен политически конкурент. Но връщайки се обратно в предишното, имам претендент за тази позиция и това е Йосиф Висарионович. Защото съгласно мен по отношение на Сталин даже Хитлер е аматьор. Въпросът тук обаче е по-засукан. Защото раждането или гибелта на даден политик надали може да обърне коренно хода на историята. Ако ги е нямало Адолф и Йосиф, евентуално други биха повторили делата им. Затова не би трябвало да приказваме за злокобни политици, а по-скоро за нездравословни мислители – за татковци на идеологии, които могат да послужат като канава на злото.
В този смисъл за мен най-вредното нещо на 20 в. е отвратителната победа на арогантното, сляпо за личното си незнание „ просвещенство “. Имам поради убеждението, че всичко може да бъде разбрано, всичко може да бъде направено и че всичко предстои на някакво инженерство. Самодоволната убеденост, че сме безпределно умни в действителност е илюзия. Не сме. Именно това „ просвещенско “ помрачение води до тези стотици милиони трупове през 20 в. В този смисъл и Сталин, и Хитлер са разследване на „ прогресивизма “ – най-общо убеждението, че човешкото общество може да се конструира по някаква софтуерна, политическа или обществена скица, заложена от каста хора, които възприемат себе си като „ просветѐн хайлайф “, който обаче е некадърен на примирение и интелектуална невзискателност. За мен схващането, че ти знаеш най-добре какво е положително за другите, че си освен това от другите, е висша форма на дълбинен нарцисизъм. Затова намирам за рискови мислители като Хърбърт Джордж Уелс, който гледа на света като на игра с войничета, за която той напълно безусловно написа и разгласява наръчници. Или пък икономисти като Сидни и Беатрис Уеб и изобщо – фабианските социалисти. Тези интелектуалци и аристократи са уверени, че могат посредством своите целенасочени старания да трансфорат капиталистическото общество в социалистическо. Дори в главата си от книгата за историята на комунизма в България Петя Кабакчиева написа, че марксизмът в действителност се заражда като аристократично обучение, заченато от хайлайф, който желае да направлява масите. От политиците в Съединени американски щати бих загатнал Тео Рузвелт и Удроу Уилсън. Това паметно, идолопоклоническо отношение към страната е проекция на същото схващане – ние знаем по-добре от вас какво е добре за вас.
Ако имате властта да извършите нещо, което смятате за вярно, бихте ли го сторили макар мнението на болшинството?
Бих го направил. Ще увещавам който и доколкото мога, само че ще сторя това, което считам за вярно. Разбира се, тук мога да бъда упрекнат в същата интелектуална надменност, за която към този момент приказвах. Но има едно огромно „ Но “. Начинът, по който съм построил визията си за света, позволява единствено една посока на деяние - да се смъкна властта в ръцете на хората. Те може и да не я желаят. Защото с властта, ние получаваме и отговорност. А отговорността не е най-приятното чувство, макар че придава доста смисъл на живота ни. Като родители, знаем добре това. Но всяко мое решение за смяна би било в подтекста на „ Аз не знам какво е положително за вас. Вие знаете по-добре от мен, тъй че решете го. “ Европейците назовават този принцип на овластяване на жителите с мъгливата дума – субсидиарност. За нея приказваме.
Според Вас възприятието на ненавист се насочва по-лесно към обособен човек или към група хора?
Аз съм податлив да изпитвам злост не толкоз към персони или групи, колкото към хрумвания. Много създатели към този момент приказват за концепциите като за вируси, които заразяват здравия разсъдък. Та в случай че има нещо, което ме изпълва с гняв, то това е избран набор от хрумвания, които са се трансформирали в клишета и се възпроизвеждат безмозъчно, въпреки да не са подкрепени с действителни обстоятелства. Ето Ви образец - плоското подоходно облагане прави богатите по-богати, а бедните по-бедни. Невярно! Или пазарът е място на власт и мощ. Не, страната има власт и мощ.
Защо няма обединена (космополитна) политическа десница?
Първо, тъй като самото разбиране десница включва фрапантно разнообразни политически хрумвания. Достатъчно е да споменем разлома сред консвервативната и демократичната или либертарианската десница, които нямат доста общо между тях с изключение на изповядването на свободата и самостоятелната отговорност като полезност. Десните са доста по-шарени и в естеството на десничарството е те да се разпадат на части.
Друга допустима интерпретация дава един от най-великолепните стопански мозъци от втората половина на 20 в. Томас Соуел. Той счита, че съществуват два вида визии за света – универсална и лимитирана. Десните са с лимитирана. Всеки е фокусиран върху своята персонална, част от пъзела, и това надлежно разрешава безпределно многообразие на вижданията. А левите са универсалисти. Техните разбирания имат упоритостта да са космополитен по темперамент (и в този смисъл са доста по-религиозни) – „ Ние сме дружно и всички сме едно “. Затова и те са доста по-компактни и обединени от десничарите индивидуалисти.
Отвъд лявото и дясното, ненавиждате ли парите?
Не. Намирам ги за една от главните еманации на човешката съгласуваност... на „ бъденето ни дружно “.
А страхувате ли се от небогати хора?
Страхувам се, че могат да бъдат манипулирани и заради това – направени озлобени хора. Иначе основата на цялото ми икономическо мислене е по какъв начин бедните да станат по-малко небогати. Убеждението ми е, че единственият метод да станат по-малко небогати е като станат по-свободни. А не да чакат страната да им даде подаяния, които е взела от други хора.
Какво не харесвате у новобогаташите?
Това, че желаят да попречат на други да забогатеят като тях. Това, че лимитират тази конкуренция, която им е разрешила да се трансфорат от небогати, предприемчиви, надъхани момчета в мултимилиардери. Примери колкото желаете – Уорън Бъфет, Стийв Джобс или пък Бил Гейтс, който прекарва половината от времето си в това да пречи на други да му вземат пазарната ниша.
Правото на благосъстоятелност безспорно съществува, само че то може да се ползва единствено при съществуване на благосъстоятелност. При това състояние, бихте ли показали схващане към хора, които нямат благосъстоятелност и с цел да се възползват от това свое право Ви лишат от Ваша благосъстоятелност?
Моето схващане за правото на благосъстоятелност е, че то е естествено право. В най-фундаменталния си тип това е правото върху личното ни тяло. От него произтичат всички други права върху някаква благосъстоятелност, която сме изработили, спечелили или наследили. И в този момент, в случай че някой посегне на тялото ми и желае да ме изяде, няма да проявя никакво схващане. Но в случай че посегне на благосъстоятелност, която аз съм придобил с труда си и в този смисъл тя е продължение на моето тяло, тогава поражда въпросът къде е моралната граница? Колко безусловно може да е правото на благосъстоятелност? Не мисля, че този въпрос в миналото ще получи явен отговор.
Макс Фриш доста разисква мъжете и дамите. Отличава ли нещо дамата икономист от мъжа икономист?
В моя професионален опит полът няма значение. Изумително е по какъв начин до момента единствено две дами са отличени с Нобелова премия по стопанска система. Но един доста уважван от мен академик твърди, че има разлика. Става въпрос за Дейрдре Макклоски. Тя е родена като Доналд Макклоски, приключва стопанска система в Харвард, по-късно се занимава с преподавателска и научна активност, а през 90-те сменя пола си от мъж на жена. Тоест - има непосреден опит и с мъжката, и с женската позиция към стопанската система в нейния метафизичен аспект, (защото науката стопанска система в последна сметка е клон на моралната философия). Та в книгите си Макклоски разяснява, че дамите са доста по-склонни да проучват икономическите феномени през призмата на всичките 7 човешки добродетели – четирите старогръцки и трите християнски. Мъжете се концентрират главно върху един от тях – разсъдъка, до момента в който дамите мъчно биха не запомнили неща като обич, правдивост, кураж, вяра.
От коя вяра се отказахте към този момент?
Що за въпрос?! Та аз не съм се отказал даже от вярата Левски някой ден да стане отново първенец. Надеждите не умират току по този начин. Може би упованията за триумф на съответен политически план се оказват напразни, само че вярата в смяната към по-добро остава. А това, което подхранва тази религия е, че за смяна не са нужни чак толкоз доста хора – едни 5 – 10% стигат. Но тези, които вземат участие в нея, би трябвало твърдо да отстояват позициите си. Убеден съм, че в последна сметка разсъдъкът постоянно надвива, тъй като неразумните неща еволюционно неизбежно отмират. Така че въпросът е не дали, а по кое време?
Но хората, които не хранят вяра, са застраховани от разочарования, споделя Фриш...
Аз ще подходя лингвистично към този въпрос. Думите „ вяра “ и „ отчаяние “ имат разнообразни корени. За да си отчаян, преди всичко е нужно да си бил удивен. А вярата е нещо друго. Тя не предпоставя, че това, на което се надяваш, е безусловно очарователно, вдъхновяващо или възхитително. То е просто по-доброто от няколко разнообразни благоприятни условия. Аз се надявам. Не се удивявам. И няма по какъв начин да се отчайвам.
Любима българска дума?
„ Хайде! “ Тя не е българска, а турска, евентуално от арабски генезис. Но на всички места на Балканите като кажеш Хайде, се схваща защо иде тирада. Вие не питахте нищо за изборите след две седмици, само че моят апел към всички българи е „ Хайде “!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ