Любовта винаги е свързана с избирането на един човек - РОНАЛД ДЕ СУЗА
Любовта в действителност е напълно елементарна, надалеч невселенска страст, несъмнено не е отговорът на всички проблеми в живота, а от време на време е и безусловно пагубна. – Робърт К. Соломон
Някои хора полудяват от обич. Някои умират поради нея, други убиват. Ако би трябвало да сме откровени, последното не се среща чак толкоз постоянно в действителния живот. Но на героите в опери и пиеси се случва непрестанно.
Всички чакат нещо сходно, когато гледат или четат за любовта като покруса, и наподобява, си споделят: О, това може да се случи и с нас.
Вие самите може и да сте полудявали от обич веднъж-дваж, да сте усещали тръпката на споделената обич или тайнственото, така величествено мъчение на отхвърлените усеща.
Поети, музиканти, художници и философи са се вдъхновявали от тази страст и тласкани от любовта, са давали и най-хубавото, и най-лошото от себе си.
Били са противници в борбата за изложение на силата, с която тя трансформира живота ни; и въпреки всичко, когато множеството от нас се пробват да сторят същото и да я опишат, любовта бива удавена безмилостно в морето на баналностите.
Макар прищевките на любовта постоянно да наподобяват неразбираеми, към тълпата от поети, романисти, философи и композитори, които дърдорят непрекъснато за обич, в последно време се причисляват и биолози, и невролози, които дават обещание да обяснят всичко. Дали те ще разбулят мистерията?
Може би най-накрая ще ни дадат така дълго диреното хапче или запарка, които да запечатат вечно любовната връзка – или да ни освободят от нейната магия.
Любовните истории рядко имат благополучен край. Най-великите нормално приключват със гибел. По-леките, познати ни като сантиментални комедии, приключват с брак: само че наложената концепция, че бракът е благополучен край, също подсказва, че бракът в действителност е краят, което е тип гибел.
Не гибелта на влюбените, нито даже на тяхната обич, а гибелта на любовната история. За благополучие, голям брой сполучливо просъществували бракове свидетелстват, че и любовта, и историята могат да оцелеят и след сватбата; само че след това отново е ред на гибелта – този път същинската, която идва, с цел да ни раздели.
В последна сметка всички любовни истории са тъжни. И въпреки всичко какъв брой славно е това пътуване… най-малко до момента в който продължава! Горчивата наслада на преходността единствено способства за Кратко встъпление в любовта по-голямата ни наслада. По думите на поета Андрю Марвел :
Щом не можем слънцето да спрем, ще го накараме да тича!
И така, какво е това нещо, както пита фамозната ария, наречено обич?
Не бих се впускал в детайлно проучване на всички използва на думата „ обич “. Всеки речник ще ни даде към четири дузини приблизителни синоними. Всеки синоним има друг нюанс; някои са много отдалечени едни от други.
Привързаността не е обожание; харесването не е похот; пристрастността може да е или да не е разследване от страстта; екстазът много се разграничава от деликатната благосклонност.
Има и по-мистериозни, гръцки, думи, които се употребяват за разграничение на другите типове обич. Три от тях даже не загатват за съществуването на полово предпочитание.
Philia (филия) приказва за близко другарство. Storge (сторге) значи „ грижа “, в смисъл на обгрижване на някого, което допуска да милеем за ползите и благосъстоянието на обичания, както бихме могли да милеем за близки другари или за фамилията си. Но storge не е несъвместима със половото предпочитание за разлика от agape (агапе), от време на време възприемана и като „ милосърдие “, което е по-скоро обобщаваща, универсализирана и асексуална storge.
Добродетелите на агапе са разказани в едно от посланията на деятел Павел към коринтяните:
Любовта е дълготърпелива, цялостна с доброта, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли… всичко извинява, на всичко има вяра, на всичко се надява, всичко претърпява.
Това са качества, които бихме могли да открием във всяка човешка връзка. Но точно заради тази причина на агапе ѝ липсват две от очевидните характерности на любовта такава, каквато нормално е подразбирана.
Първо, любовта постоянно е обвързвана с избирането на един човек (или най-малко на дребен брой индивиди) като извънреден и незаместим.
Онези, които обичаме, играят такава роля в живота ни, каквато се допуска, че главната маса на човешкия жанр не може да има. Докато агапе изисква от нас да облагодетелстваме всички свои съседи, без да изключваме никого.
Второ, наставлението да се обичаме един различен допуска, че човек може да го прави по избор. Но любовта (или възпирането на това чувство) не е нещо, което просто можем да решим да създадем, когато си пожелаем.
Четвъртата гръцка дума, eros, най-добре показва тематиката на тази книга. Еросът нормално се свързва с интензивно полово привличане. Именно еросът, а не агапе или сторге, или даже филия, е въодушевил по-голям брой поеми, музикални творби, произведения на изкуството и закононарушения, в сравнение с всяко друго човешко възприятие.
За ероса в неговата най-крайна, обсесивна, тревожна и буйна сантиментална форма ще заема от американската психоложка Дороти Тенов термина „ лимеранс “.
Въпреки не особената известност на тази дума в елементарната тирада, съществуват основателни аргументи да се изкове специфичен термин за това, което Джордж Бърнард Шоу назовава „ най-яростната, най-безумната, най-измамната и най-преходната от всички пристрастености “.
Защото, въпреки че надалеч не въплъщава цялата еротична обич, лимерансът съдържа забележителна част от така типичното за любовта напрежение.
Противно на това, което постоянно се приема за подразбиращо се от единствено себе си, любовта не е просто страст. Разбира се, думата „ обич “ евентуално ще извика в съзнанието ни визията за деликатни и нежни усеща.
Подобни любовни усеща в действителност са страсти, само че те несъмнено не са единствените страсти, съставляващи еротичната обич. В взаимозависимост от събитията – от това къде се намирате, в тъкмо каква любовна история, – любовта може да породи тъга, боязън, виновност, страдание, оскърбление, горест, пренебрежение, оскърбление, екстаз, отменяне, тревога, злоба, омерзение или убийствена гняв.
Така че мислете за любовта по-скоро като за изискване, което оформя и управлява мислите, желанията, страстите и държанието ни, свързани с индивида в нашия фокус, „ възлюбения “. Тя е нещо като оптическа призма, през която се пречупват всевъзможни прекарвания – даже такива, които не включват директно обичания ни.
Ще я нарека синдром – не като възприятие, а като комплициран модел на евентуални мисли, държания и страсти, които демонстрират наклонност „ да протичат дружно “.
А доколкото любовта провокира и разстройване, което може да изисква здравна помощ, терминът „ синдром “ в тази ситуация е напълно подобаващ. Често се споделя, че влюбеният човек, изключително в случай че е във етапа на лимеранс, е „ полудял от обич “.
Това малко встъпление в тематиката за любовта е написано от позиция на мъдрец. Философията обича загадките, а любовта предлага обилие от такива.
Не е нужно да сме кой знае какъв брой смирени, с цел да признаем, че тя постоянно ни обърква. Любовта е безкористна; любовта е егоистична. Любовта е нежна; любовта е жестока. Любовта е преходна; любовта е безконечна. Любовта е рай; любовта е пъкъл. Любовта е война. Любовта граничи с божественото; любовта оправдава най-лошите закононарушения.
Някои споделят, че Бог е обич – и сигурно и Бог, и любовта носят отговорност за много неща. Общуването с божественото може да бъде рисково, даже и за инцидентните наблюдаващи. Нека тогава да стартираме със загадките, зародили по отношение на някои публикувани хрумвания за любовта.
Макар любовта постоянно да се възприема като дарба, присъща само на хората, наподобява, че няма естествени ограничавания за това, което те могат да настояват, че обичат. За в действителност необятно скроените мозъци това включва животни, неодушевени предмети и някои неща сред тях.
Грешно ли е да бъдем толкоз необятно скроени? (Ако сте с толкоз необятно отворено схващане, както е споделил някой, мозъкът ви може да изпадне, така че внимавайте.) Обектофилите несъмнено усещат нещо; само че може ли това да е в действителност обич? Е, за какво не? Как можем да решим подобен въпрос?
Почти всички „ специалисти “, писали по тематиката, нямат самообладание да ни кажат по какъв начин да отличим същинската обич от фалшификатите: някои форми на обич, твърдят ни те, са по-благородни и по-висши; други са низки и не напълно човешки.
Това е морализаторски подтик, на който ще се опитам да устоя. Моето работно съмнение е, че никоя форма на обич не е всъщност „ по-истинска “ от останалите. Дали някои форми на обич ще ви създадат по-щастливи?
Може би, само че тогава вашата идея за любовта евентуално способства за самото осмисляне на щастието, с което я съизмервате.
Роналд де Суза (р.1940), професор емеритус в Университета на Торонто, е изнасял лекции допълнително от двайсет страни. Сред областите му на интерес са страстите, философията на биологията, етиката и естетиката.
С книгата си „ Кратко встъпление в любовта ” той ни повежда из лабиринта на най-естественото и най-загадъчното възприятие.
Защо обичаме, по какъв начин избираме кого да обичаме, егоистични или алтруистични са желанията на любовта, за какво най-прекрасното възприятие на света ни кара да вършим ужасни неща…
