Културата може да се осъществява само като акт на обществено

Културата може да се реализира единствено като акт на публично единство.

Такива едни думи ми се завъртяха из главата през днешния ден и взех решение да ги напиша: Напишеш ли нещо – то застава пред теб като гол модел и ти можеш да го оглеждаш и да размишляваш върху него като някой Роден. Докато написаното (подобно голия модел), стои и потръпва от мраз и стеснение.

Да. Изкуството може да е предмет на междуличностни взаимоотношения (глупости, в действителност - не може), само че културата изисква общество. И институции и класификация. Някой ще се сети: а културите от късния неолит, а културите от бронзовата ера. Андроновската, Курганната, Афанасиевската, Културата на шнуровата керамика, Културата на лентовата керамика, Латенската просвета от Железния век...Та те не са имали министерства на културата?! Но когато стане въпрос за ранни култури – ние се сещаме за тях! Как става по този начин – култури без министерства на културата?

Имали са шамани, жреци, друиди, както и непоклатимата институция на таткото, който учи момчето да прави стомни от глина и мечове от бронз и на майката, която учи момичето да тъче платно с втъкани по избран метод цветни конци, с цел да се получат неподражаемите орнаменти, които вършат тази просвета неповторима. Стомни, мечове, шевици.

За културата трябват хора, които споделят тази просвета. В група, която е най-малко племе.

България племе ли е? Българският народ дали към момента е най-малко племе?

Не бих споделил. Разслоението е голямо. Бабата, тъчаща към момента на стан (дали има такива баби?), няма доста общо с младия експерт, работещ за международна корпорация в региона на осведомителните технологии и поръчващ си корейска храна по телефона, до момента в който бабата пече чушки върху нажежена ламарина в двора, сходно на някоя скитска баба от 3-ти век преди Христа...А все са българи, все сме българи, все нещо ни свързва. Вероятно мобилните телефони. Би могло да се каже, че в този момент ние (Светът!) представляваме една международна Култура на силициевите апарати.

Между другото – нищо ново – както нашите хипер-чипове са силициеви, по този начин и стомните на майсторите от Андроновската просвета са от силикати. Омесени с малко карбонати. Живеем и тъпчем все на едно място, в една, по този начин да се каже – Менделеева таблица. Лувъра също е голям куп от силикати и карбонати.

Но за просвета би трябвало общество от споделящи тази просвета хора. Това за чиповете и силициевите апарати беше по-скоро една хаплива, сардонична алюзия – когато ние изчезнем и след 10 000 години някакви смели и проницателни археолози заровят из останките ни – те ще откриват тъкмо всякакви отпечатъци от чипове и както ние назоваваме, да речем, една антична просвета „ Култура на шнуровата керамика ” – по този начин и нас ще нарекат „ Култура на силициевите апаратчета ”. Но по-вероятно – „ Култура на найлоновите торбички ”.

И по този начин. В момента – Панаир на книгата в НДК.

А, забравих да кажа: Ернст Ренан е споделил: Нацията е един непрестанен плебисцит. Непрекъснато изразена воля да се продължи общото живеене.

Ние живеем общо и дружно, най-често тъй като не ни се прави изпитание да се разкараме. Тези, на които им се прави изпитание – към този момент са се разкарали. Зловещо звучи, само че по този начин е било в цялата човешка кратковременна Вечност. Човешката орис е била едно постоянно Преселение на народите.

И по този начин – сега – Панаир на книгата в НДК!

А то, от една страна – пандемия. От друга страна – документи. От трета страна – виж какво е студено и хлъзгаво. От четвърта страна – кой ти чете книги в този момент, не виждаш ли...какво е! От пета страна – е – то повече станаха писателите от читателите, всеки написа, айде апелирам ви се, вместо да вземат да свършат някаква потребна работа! От шеста страна – то човек може да си ги поръчва нещата (в смисъл – книгите или както там се споделяше Това) и по интернет. Какво ще им се разигравам? Има ли нещо като Фуудпанда, само че за книги? А – естествено, че има! Аз си ги поръчвам по Спиди. Няма време за четене. Може и да се кара и да се слуша книга – има си аудиокниги, пък и по-практично, някак! Аз виждам телевизия – исторически канали. Те ми задоволяват потребностите от информация. Тия панаири и тия събирания изобщо – това си е извор на болест – тъй че – без мене!

И по този начин нататък. Безброй неповторими (смея се с омерзение, когато чуя още веднъж и още веднъж тази дума) отзиви по въпроса „ Защо не би трябвало да вървим на панаир на книгата ”. В НДК.

Културата е акт на единство и на взаимно единодушие...че би трябвало да я има.

И произлизащите от този акт безчет доста актове на производство на просвета. Рисуване на картини. Пеене на джаз песни. Правене на стомни. Отливане на бронзови мечове (реплики, за музея в Първомай). Ходене на панаира на книгата в НДК.
Отказът от единно деяние в посока Култура – е пътят към изгубването на тази просвета.

Ясно е, че ние няма да бъдем наречени „ Култура на хартиените, изписани с буквички книги ”. Ние сме „ Култура на полиетиленовите торбички и тъчскрийните ”. Бабата, тъчаща към момента рогозка на стан (тя я тъче обаче от нарязани китайски парцали, които са тъкани преди този момент от машина-робот работеща по стратегия, основана от китайски програмист), също, когато спре да тъче, се обажда на внука си по своя смарт телефон. Обажда му се и пита: Как е времето в Сиатъл, Минчо? А Минчо споделя: В Сиатъл все вали, бабо!

А духът на Джими Хендрикс (роден в Сиатъл) броди по улиците и се среща с духа на предците на Минчо, който е роден в Първомай и носи своята първомайска просвета и своите духове на предшественици дружно със себе си – и в Сиатъл и на всички места.
За да устои нашата просвета, въпреки всичко, би трябвало да се отиде в НДК.

Както споделих: На панаир на книгата. Там може да има и нещо от Културата на шнуровата керамика. Или някой бронзов меч от Андроново. Ще забележим.