Сайпан – забравената битка между Япония и САЩ
Краят на Втората Световна война приключва с експлоадирането на атомните слънца – цели две на брой, които и до през днешния ден оставят отражение върху Япония. Бомбата в никакъв случай не пада над Токио, тъй като би трябвало да има жив император, който да договаря мирните условия. Преди това обаче не би трябвало да забравяме и един необикновен грях на американските пехотинци. Това е територията на Марианските острови. На близо 2500 километра от главната територия на Япония. На този стадий от войната, те са по-ценни от злато и са част от Япония от 1919 година, когато ОН ги предава. Преди това са били част от Испанската империя – 1565 година, а малко по-късно са част от Германия – 1889 година
Най-големият остров от веригата на север е Сайпан и в края на Втората Световна война, тъкмо той се счита за доста скъпа дестинация, въпреки и по повърхност да е извънредно непретенциозен – към 20 километра на дължина и тук-там до 3 километра широчина. На Сайпан живеят към 30 000 души, множеството цивилни. До 1944 година преселниците са най-вече японци. Столицата Гарапан скоро се назовава „ Токио на Южните морета “. На 15 юни 1944 година американците стартират нашествието, до момента в който японския министър-председател Хидеко Тоджо е сигурен, че островът е ненарушим.
Смели думи, само че когато сражението стартира, версията бързо се пропуква. Флотата не стопира да изсипва бомби, до момента в който самолетите не остават по-назад. Японските бранители са оставени напълно на милостта на своя съперник, а на този стадий не срещат такава. Амфибиите също не закъсняват и не придвижват багра по земя. В този смут, никой не мисли за цивилните и те се озовават на двете страни на барикадата. Истината обаче е, че измежду японците има и локално население, което никой не е питал от коя страна на войната застава. Онези, които бързат да се предадат, са убити, останалите са въвличани в борбата, без значение дали желаят или не. Нека не забравяме, че Съединени американски щати и Англия в никакъв случай не са мислили за цивилно население – задоволително е да обърнете внимание на зверствата над София.
Това е гениалната концепция на Чърчил, който вярвал, че когато популацията бъде притиснати, може да упражни въздействие върху ръководството. В Сампай не се случва нищо по-различно, а и до през днешния ден историята на Виктория Акияма е една от най-често срещаните. Нейният татко умира в сраженията, тъй като е Японец, когато бомбите заваляват, тя придвижва своите близки в къщата на чичо си, вярвайки, че той ще знае какво да се прави. При един от по-близките гърмежи умира сестра ѝ. Доведената ѝ майка, както и баба, са ранени от гърмежа. Брат ѝ е бебе, само че когато Виктория го открива в руините, дребният му череп е необятно отворен.
11-годишното момиче е имало опция да извлачи живите на безвредно разстояние – единствено толкоз. По време на протичащото се, двама японски боеца я виждат и бързо я завличат в един от окопите. Там съумява да види братовчед си, който умира от кръвозагуба – не му е трябвало доста време. Мислите си, че с това завършват нейните проблеми, само че грешите. Скоро идват американците и употребяват огнехвъргачки, с цел да възпламенят окопите и да изкарат съперника. Изгорена, само че към момента жива, Виктория съумява да излезе и може да се каже, че прави това на време, с цел да бъде изпратена в плен покрай езерото Сусупе.
От 10 деца на нейната улица, единствено тя и още едно съумяват да оцелеят. Фелипе Руак е на 12 години, когато излиза наяве, че сражението е неизбежно, фамилията се крие в пещера с вярата, че няма да се наложи да вижда извращенията. Една заран не осъзнават по какъв начин борбата е стигнала до самите тях, което е още по-страшно. Докато един от членовете на фамилията единствено надниква, с цел да види какво се случва, японски боец хвърля граната в пещерата. Части от тялото на грешника политат на открито, до момента в който други остават като обръщение за цивилните вътре. Шрапнелите, които политат във вътрешността, съумяват да се забият в сестрата на Фелипе – Русиана и нейният 3-годишен наследник. Малко след детонацията, по-голямата сестра умира, нейното дете се бори за живот още една седмица. Осъзнавайки, че няма избавление, множеството хора вземат решение, че може би е редно просто да се самоубият. Много от локалните вземат решение да скочат от скалите и така да намерят своя край. Опитите за бягство приключват с плен.
Журналистката Мари Кастро си спомня по какъв начин е разкрила две девойки – едното на 4 години, а другото на 8 години. В чисти и спретнати кимона, децата вървели по пътя, тъй като били инструктирани да създадат тъкмо това. Да вървят, до момента в който не намерят на кого да се предадат, в джобовете им има и пари. Според един от американските бойци, най-вероятно родителите са се самоубили. Колкото повече напредва борбата, толкоз по-бързо се изчерпват ресурсите. Питейната вода се изчерпва с изключителна скорост, а единствено някои от най-добре скритите в джунглата съумяват да намерят глътка вода и да имат достъп до потоците.
Тайки Лий си спомня, че когато фамилията му се пробва да се съобщи, четирима души са били убити, преди да спре престрелката. Виктория си спомня, че когато е изпратен в лагера, локалните поданици не я харесвали, тъй като била на половина японка, само че това не пречило на всичко да се сплотяват и пазят от американците, които постоянно идвали да търсят млади дами. Според изчисленията по-късно, от 30 000 души на острова, към 8000 губят живота си по време на борбата и всеобщите самоубийства.
Сираците са изпратени след войната в Япония, с цел да бъдат осиновени, като не всички имат този триумф. Целият призрачен сън продължава към 3 седмици, а през днешния ден тази територия е присъединена към Съединени американски щати – щафетата просто се предава, само че не би трябвало да забравяме, че и до през днешния ден мнозина не могат, а и не желаят да не помнят осъществените зверства. Мнозина не съумяват в никакъв случай повече да открият роднините си. За амнистия или търсенето на такава просто не се приказва.
