Който съкращава пътя от мисълта до думата, удължава пътя на

Който редуцира пътя от мисълта до думата, удължава пътя на страданието.

Прекаленото доверяване е незаконно, тъй като има неща, които са единствено на индивида и на никой различен – и те не би трябвало да излизат от него. Човек не би трябвало да приказва за всичко, което мисли. Макар властта над езика да е доста мъчна, тя би трябвало да е мощна и същинска, тъй като другояче страданията са неизбежни. 

Думите не могат да се произнасят безнаказано и един път изречено, словото придобива независима мощ ненапълно самостоятелна от силата на оня, който го е произнесъл. Защото в думата, а не в ръката е господството и всевиждането!

Причините пораждат следствия и от следствията се появяват нови аргументи, само че не постоянно от положителното произлиза положително, а от злото зло. Доброто и злото се сменят, стесняват или изместват едно друго, положителното твори зло и злото положително и никой не е толкоз всесилен, че да постанова своята предумишленост и да господства над това, което идва от самата същина на живота. И още. Никой не е единствено добър или единствено злобен, единствено обективен или единствено неправдив, моралните превратности обгръщат и безкрайната душа на единния човек.

В един по-различен и по-широк, галактически смисъл няма отговорни и няма почтени, всички са отговорни и всички са почтени и всеки носи част от виновността и невинността на света. Но това не значи, че на всеки обособен субект се въздава еднообразно. Но и в това се демонстрира своебразието на една галактическа нравствена мъдрост. Светът не е организиран по този начин, че тъкмо да отдава всекиму заслуженото, безспорната правдивост е отвън опциите на индивида – и освен тъй като тя е и естествено задължена. Затова едно събитие не може да се прави оценка единствено по себе си, нито пък една постъпка единствено предвид на претекстовете й, за делото би трябвало да се съди съгласно резултата.

Светът има доста среди, по една за всяко създание, и всяко създание е в собствен личен кръг. Ти седиш единствено на половин метър от мен, само че към теб има един кръг на света, чиято среда не съм аз, а ти. Аз обаче съм средата на моя кръг. Затова и двата са истинни, както се споделя, всеки за себе си… Затова където се намираш, там е светът – един стеснен кръг за живот, знание и деяние, а останалото е мъгливост!

Азът е и едно единично-особено, посредством което се реализират формата и традицията – с това те носят печата на божествения разсъдък. Защото азът е от бога и е духът, който е свободен!

Животът на индивида повтаря живота на предходните инидвиди, а и в живота на самия субект повторяемостта е закон. Дълбочината на предишното на нашия личен живот е оскъдна спрямо дълбочината на времето на света. Затова нашият живот в никакъв случай не е началото на живота, а единствено негово продължение.

Каквото и единение с рода, земята, религията и цялото да се намира, човек работи със своята характерност, каквото и предназначение да му виси, като орган на бъдещето той би трябвало самичък да го приготви със силата и силата си.

Не можем да се задоволим с ситуацията на индивида като безпомощен и неволен инструмент на родово-колективистичното. Човек не е заложник на ориста си, неин плебей и васал, а принадлежи на своята орис толкоз, колкото и ориста му принадлежи. Човек и орис са едно цяло, а виталното занятие – произведение от безличния случай и персоналните качества. Тук се кръстосват свързаността на събитията с качествата на индивида, които му дават опция да употребява удобните условия, да заобикаля и преодолява неподходящите и по този начин да се възмогва по пътищата на живота, да реализира ориста си. Колкото и ориста на човек да е предопределена, толкоз и той самичък прави своята орис.

Не бива да проклинаме пристрастеностите, които правят всичко; тъй като без виновност и без пристрастеност нищо нямаше да се придвижва напред.

Завистта, извечната злоба съпровожда възвишението на индивида и индивидът може да върви по своите пътища единствено в случай че се окаже по-силен от нея. Завистта на другите е орис на надарените, благословените, определените и по тази причина мнозина от тях са окайвали ориста си.

Както всеки човек желае да бъде обичан и хвален, по този начин и другите желаят да бъдат обичани и хвалени, заради идентичния блян на хората към любов и хвалба те постоянно се изправят един против различен и стартират да се ненавиждат.

От становище житейско и във връзка с възхода или на падението на индивида, на всичко това, което съставлява „ случая “ в ориста на личността, любовта и омразата нямат еднообразно значение. Омразата е по-дейна от любовта и от време на време омразата на един е по-значима от любовта ина 10 или 100. Любовта нормално си служи с признатото, допустимото, а омразата – с признатото и неприетото, с допустимото и неприемливото – присвоените от нея благоприятни условия са по-големи. И още по-големи, в случай че се съчетават с властта и силата. Омразата по-лесно минава в действия, в зли действия, до момента в който любовта може да работи с вулканична сила, само че може да остава и единствено „ положение “ – пасивно, мечтателно, разнежено и в подобен смисъл индиферентно за живота.

Страшна и опустошителна е тази ненавист на първичните натури, която е пристигнала от любовта, тъй като е натурален артикул, презрян артикул, от спазмите на душата. Пред нея бледнее другата, появилата се на „ чисто място “, тъй като колкото по-голяма е първичната обич, толкоз е по-силна е сменилата я ненавист, която се храни от топлата кръв на тогавашната обич.

Смешен е индивидът, който употребява силата единствено тъй като я има, срещу правото и разсъдъка. И в случай че подобен човек през днешния ден още не е станал комичен, в бъдеще той ще бъде комичен, а ние държим за бъдещето! Всяко нещо съществува за своето време и за времето, което ще пристигна след него.

създател: Исак Паси