Нашите момичета: Деси Димова, любопитна към съставките на живота и към новото зад всеки ъгъл
Коя е Деси Димова тук и в този момент?
Коя съм? Много ме затруднихте с този въпрос. Аз знам коя съм, само че по какъв начин да го опиша? Всеки от нас е роман и имам вяра, че и аз съм. Най-първо съм човек. И след това от самото начало съм момиче. Заставам вечер сред стаите на двете деца и ми е малко чудно, че това момиче е и майка с цялата отговорност към тези две части месо и две дребни души. По-късно на същия ден съм и брачна половинка, а на идващия съм индустриална машина.
От какво е направена Деси?
От овладяна (вече) страст, здрав разсъдък, умерена емпатия...
Какво още ѝ липсва?
Лекота. Липсва ми лекост в мирогледа. Или повече лекота. Не приказвам за по-прост живот, а за по-лек взор върху живота. Ето един образец: когато аз бях дете, не бях нито от най-спокойните, нито от най-палавите. Ще рече, че ми се случваше да върша бели, да влизам в спорове и впрочем, само че по това време възрастните ни поглеждаха и споделяха “ех, детска му работа ”. Ето тази лекост на мирогледа ми липсва. Днес и аз, и всички към мен сме вманиачени патоанатоми на детските души – “ама за какво се е случило, по какъв начин се е случило, по кое време, кой е взел участие ”... И като се изключи че тревожим себе си, тревожим и децата си.
Ти по кое време разбра какво искаш?
За всеки интервал от живота ми – по друго време. За образованието, за фамилията, за децата, за работата. Доверявам се доста на себе си, когато си задам въпроса: “Това по този начин ли би трябвало да се случи? Носи ли ти успокоение това решение, или топка би се свила в стомаха ти от него? ”
Ако би трябвало да опишеш живота си в пет стъпки, какви биха били те?
Не мога да го опиша в цифрата 5. Много е малко това число. Имам добра памет и си припомням прекалено много на брой и прекомерно значими стъпки, с цел да подцени част от тях и да опиша единствено за петДа пишеш е едно. Да публикуваш – напълно друго. Да публикуваш е като да останеш гол пред непознати. А по-страшно от това е да останеш гол пред своите познати. Разкажи ни за раждането на най-хубавото в теб, апелирам!
Майка ми споделя, че съм била положително дете, което не е създавало грижи. По-скоро мога да опиша по какъв начин в годините на своето порастване се борех да удържам това положително у себе си. В компанията на разнообразни хора – било по работа, било в персонален живот – всички се поддаваме на непознати въздействия. През годините съм ставала по-категорична или по-бъбрива, или безсмислено откровена. Докато един ден моята другарка ми сподели: “Знаеш ли, в случай че не те познавах от вътрешната страна, щях да кажа, че се превръщаш в някого, който познаваш и не харесваш. Но тъй като те познавам, ще кажа единствено, че заприличваш на него. ”
Мисля, че след този диалог възродих най-хубавото у себе си. И се пробвам търпеливо да го вардя.
За какво не ти остава време? Има ли нещо, което още не си разрешаваш?
Всичко, което желая, си го разрешавам. Ежедневието ми беше цялостно с неща, които надвишаваха неведнъж 24-те часа на денонощието. Много работих върху това да синхронизирам листата с часовете. Сега имам време да мисля и след това да го запиша, имам време да чета, да виждам филми, да плевя градината, да карам колело, да пътувам. Сега имам време да спра. Сега не нося трохи от себе си вкъщи. Сега “у дома ” съм аз.
Коя е книгата, която си склонна да прочетеш още веднъж и още веднъж?
“451 градуса по Фаренхайт ” и “Вторници с Мори ”.
Как реши да станеш една от нас – Момиче от града? Какво ти оказа помощ, какво се опита да ти попречи?
Трябваха ми време и храброст. Да пишеш е едно. Да публикуваш – напълно друго. Да публикуваш е като да останеш гол пред непознати. А по-страшно даже от това е да останеш гол пред своите познати. Ако е имало някакъв, даже най-малък, ентусиазъм на суетност след натискане на бутона “Enter ” към основния редактор, той от дълго време е липсващ. Много пъти съм се питала за какво хората пишат и за какво разгласяват? Моят отговор е по Хемингуей: “Човекът не е остров, вътре в себе си затворен. Човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго. ” А също и по Селинджър: “Ти ще се зарадваш и насърчиш, като схванеш, че напълно не си единственият. Много, безчет доста хора са се вълнували като теб за морални и духовни проблеми. За благополучие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш, в случай че поискаш. ”
Какво значи да си Момиче от града?
Означава да си майка, мацка, работничка, слугиня, графиня, създател... Означава още себеуважение и динамичност.
За какво още не си подготвена през днешния ден?
Да пиша по всички тематики, които ме вълнуват. Но не го намирам за неприятно. В тази липса на подготвеност има в действителност доста почитание към възприятията на близки за мен хора. Така че по-добре да депозирам мислите “за в миналото, когато му пристигна времето, в случай че му пристигна времето ”.
Кой е най-трудният урок в живота ти?
Урокът за доверието. Доверието е драгоценност. То не се построява на маса и не се полива с вино, а със сълзи. Звучи трагично, само че е тъкмо по този начин. Много би трябвало да внимаваш на кого го даваш, както и от кого го взимаш. Защото при неправилна приложимост води до огромни разочарования. А един отчаян човек никога не става по-добър.
Започнала съм да чета и други уроци, само че съм по средата. Не съм ги научила още.
А кой е урокът, който би желала да можеш да предадеш нататък?
Че има единствено едно съдбовно нещо. За всичко друго първо е въпросът: “Какви са вероятните решения? ” Това е урок по оптимизъм и откривателство. Много одобрявам “великобританците ” (както споделя Пипи) – те я имат тази композиция в кръвта си. А както споделяме ние, “шило в торба не стои ”. А аз бих допълнила: “И не трябва. ”
Кое е най-трудното в това да бъдеш майка?
Да демонстрирам самообладание непрекъснато. Трудното е в “постоянно ”.Аз съм и сол, и пипер, и шоколад, от време на време канела, различен път розмарин. Гледам да не се застоявам дълго в един и същи буркан. А вярна на себе си, отдадена брачна половинка и любяща майка по едно и също време?
Шумът. Когато се роди синът ми, разбрах, че с едно дете е като да си без дете. С две сме цяла навалица. И там има всичко. Но най-много е по този начин шумно, че колкото и да си мултифункционален, от време на време е невероятно да чуеш даже мислите си. Но имам вяра, че с годините шумът понижава и тогава е въпрос на ръководство на времето.
Къде е “у дома ”? Колко постоянно се прибираш там?
Моето “у дома ” се състои от шест имена. Те биха говорили доста на хората, които ги познават, и нищо на всички останали. Всички имаме тези шест (+/-) имена. С тях аз постоянно съм вкъщи. Където и да е това.
На кого дължиш най-вече?
На Светата Троица – родители, брачен партньор, деца.Не желая да прозвучи пренебрежително или тривиално и по тази причина ще кажа, че имам огромен шанс тези хора да са в моя живот. Но какво значи “дължа ”? Когато някой те обича и ти го обичаш, не става дума за длъжници, а за любов, грижа и чуваемост.
А на кого още не си споделила цялото благодаря, което заслужава?
“Цяло ” благодаря можеш да кажеш “накрая ”. Аз не спестявам своето благодаря. Не че го разпределям под път и над път, само че когато усетя, че е значимо, не го замлъквам.
Какво те движи?
Любопитството към съставките на живота и вярата, че зад всеки ъгъл се крие нещо ново. Постоянно имам чувството, че животът е подготвил нещо още по-хубаво от това, което се случва в този момент. Преди време близки мои другари претърпяха здравословен стрес. И тогава споделиха, че се случва животът да те ощипе понякога. Така че макар ощипванията, все чакам, че колкото беше хубаво до момента, също толкоз ще е и в бъдеще.
Какво може да те спре?
Съвсем неотдавна слушах лекция на Исабел Алиенде за остаряването. Там тя споделя, че без значение по какъв начин я виждаме ние на 71 години, тя е същото буйно момиче, което е била на 17. Само в случай че си болен или безпаричен, сподели тя, нямаш избор, само че във всички останали случаи нямаш опрощение. Предполагам, това са нещата, които биха ме спрели...
Как преборваш страха, когато се промъкне тихомълком?
Преди броях. Сега не прави работа. Моята най-хубава и единствена по рода си другарка от детинство ми даде напълно друга вероятност на времето, прекарано със себе си. Защо, сподели тя, всички се втурват към кабинета на психолога, когато се появи даже най-малък проблем? Защо не останеш със себе си, не си спомниш кой си, не анализираш до каква степен си го докарал? Така че това върша, когато страхът се промъкне, нормално нощем – вземам решение умишлено да остана будна в тъмното и стартирам да си припомням. Да мисля по кое време, по какъв начин и за какво се е появил този боязън. Да си припомням какво е било преди него; в кой тъкмо миг ме е пречупил и е прескочил дувара. След това стартира описът с решения. Не ми зададохте въпроса какво не одобрявам у себе си. Но аз ще ви отговоря тук: не одобрявам прекомерната си деловитост, въпреки тъкмо във връзка с страховете това да е моят максимален съдружник. Невинаги съумявам. Но доста се старая.
А по какъв начин празнуваш насладата и триумфа?
Задължително. Така ги чествам. Не си разрешавам пропуск. Като цяло това е житейска идея – да го празнуваш самия живот. Моят живот, твоят живот – това са сълзи на бузата на времето (беше споделил някой), толкоз нежни, къси, бързи... Днес са вода, на следващия ден пара.Доверието е драгоценност. То не се построява на маса и не се полива с вино, а със сълзи.Моят жанр е огромен, а също и този на брачна половинка ми. И си представете в този момент тези огромни български родове дружно. Ами едно събитие, само че със мемоари като за цялостен един живот. Видим патриархат, прикрит матриархат, шумотевица, четири генерации дружно. Бебета, деца, баби; руси, черни, гологлави.
Аз обаче обичам да чествам и сама. И постоянно чествам първо сама. Подарявам си малко време – пия кафе, претърпявам всеки подробност, всяка дума на насладата или успеха; безмълвно, само че вътре в мен е гърмеж. Аз нуждая се от това преодоляване на насладата, от премислянето й. Имам потребност да привикна да пребивавам с нея. След това ще я полея с вино от Монталчино и в компания.
В “Мелинда и Мелинда ” на Уди Алън споделяха: “Да пием за положителните времена, били те комични или трагични. Най-важното е да се радваш на живота, до момента в който можеш, тъй като имаме право единствено на един опит. А когато той свърши, това е вечно. ”
Разкажи ни обичаната си приказка, апелирам.
Моя другарка ни предложения преди време на честването на 50-ата си годишнина и ми хрумна, че можем да й подарим 50 обичани наши истории. Рожденият ден отмина, само че аз продължих да пиша тези истории, да ги групирам, прибавям, помня, плагиатствам и вардя. Те стартират с фрагмент от “Нощен полет ” на Екзюпери, минават през цитати с анонимни създатели, редят думите на Йовковата Албена, смеят се с “Изток-Запад ” на Момо Капор; от Йейтс до Христо Фотев, от “Синята брада ” до “Името на розата ”, от суфитска алегория до “Яков се бори с ангела ” на Дьолакроа в парижката черква “Сен Сюлпиз ”.
Не мога да посоча единствено една приказка. Би било тъжно да имаме единствено една приказка, само че ще ви кажа нещо изключително значимо за всеки от нас с думите на Кристиане Турн-Валзасина (също част от 50-те истории): “Често поканвам децата на приключение; изучавам ги безусловно да нападат родителите си с въпроси. Това е съдбовно, самостоятелно, житейско благосъстояние – кои са моите родители, кои са техните родители, баби и прабаби, дядовци и прадядовци. Практически това е таман онази приказка, която децата слушат с най-голямо наслаждение, тъй като това е тяхната приказка. ”Ние всички сме нечии деца и това би трябвало да е обичаната ни приказка.
Коя съм? Много ме затруднихте с този въпрос. Аз знам коя съм, само че по какъв начин да го опиша? Всеки от нас е роман и имам вяра, че и аз съм. Най-първо съм човек. И след това от самото начало съм момиче. Заставам вечер сред стаите на двете деца и ми е малко чудно, че това момиче е и майка с цялата отговорност към тези две части месо и две дребни души. По-късно на същия ден съм и брачна половинка, а на идващия съм индустриална машина.
От какво е направена Деси?
От овладяна (вече) страст, здрав разсъдък, умерена емпатия...
Какво още ѝ липсва?
Лекота. Липсва ми лекост в мирогледа. Или повече лекота. Не приказвам за по-прост живот, а за по-лек взор върху живота. Ето един образец: когато аз бях дете, не бях нито от най-спокойните, нито от най-палавите. Ще рече, че ми се случваше да върша бели, да влизам в спорове и впрочем, само че по това време възрастните ни поглеждаха и споделяха “ех, детска му работа ”. Ето тази лекост на мирогледа ми липсва. Днес и аз, и всички към мен сме вманиачени патоанатоми на детските души – “ама за какво се е случило, по какъв начин се е случило, по кое време, кой е взел участие ”... И като се изключи че тревожим себе си, тревожим и децата си.
Ти по кое време разбра какво искаш?
За всеки интервал от живота ми – по друго време. За образованието, за фамилията, за децата, за работата. Доверявам се доста на себе си, когато си задам въпроса: “Това по този начин ли би трябвало да се случи? Носи ли ти успокоение това решение, или топка би се свила в стомаха ти от него? ”
Ако би трябвало да опишеш живота си в пет стъпки, какви биха били те?
Не мога да го опиша в цифрата 5. Много е малко това число. Имам добра памет и си припомням прекалено много на брой и прекомерно значими стъпки, с цел да подцени част от тях и да опиша единствено за петДа пишеш е едно. Да публикуваш – напълно друго. Да публикуваш е като да останеш гол пред непознати. А по-страшно от това е да останеш гол пред своите познати. Разкажи ни за раждането на най-хубавото в теб, апелирам!
Майка ми споделя, че съм била положително дете, което не е създавало грижи. По-скоро мога да опиша по какъв начин в годините на своето порастване се борех да удържам това положително у себе си. В компанията на разнообразни хора – било по работа, било в персонален живот – всички се поддаваме на непознати въздействия. През годините съм ставала по-категорична или по-бъбрива, или безсмислено откровена. Докато един ден моята другарка ми сподели: “Знаеш ли, в случай че не те познавах от вътрешната страна, щях да кажа, че се превръщаш в някого, който познаваш и не харесваш. Но тъй като те познавам, ще кажа единствено, че заприличваш на него. ”
Мисля, че след този диалог възродих най-хубавото у себе си. И се пробвам търпеливо да го вардя.
За какво не ти остава време? Има ли нещо, което още не си разрешаваш?
Всичко, което желая, си го разрешавам. Ежедневието ми беше цялостно с неща, които надвишаваха неведнъж 24-те часа на денонощието. Много работих върху това да синхронизирам листата с часовете. Сега имам време да мисля и след това да го запиша, имам време да чета, да виждам филми, да плевя градината, да карам колело, да пътувам. Сега имам време да спра. Сега не нося трохи от себе си вкъщи. Сега “у дома ” съм аз.
Коя е книгата, която си склонна да прочетеш още веднъж и още веднъж?
“451 градуса по Фаренхайт ” и “Вторници с Мори ”.
Как реши да станеш една от нас – Момиче от града? Какво ти оказа помощ, какво се опита да ти попречи?
Трябваха ми време и храброст. Да пишеш е едно. Да публикуваш – напълно друго. Да публикуваш е като да останеш гол пред непознати. А по-страшно даже от това е да останеш гол пред своите познати. Ако е имало някакъв, даже най-малък, ентусиазъм на суетност след натискане на бутона “Enter ” към основния редактор, той от дълго време е липсващ. Много пъти съм се питала за какво хората пишат и за какво разгласяват? Моят отговор е по Хемингуей: “Човекът не е остров, вътре в себе си затворен. Човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго. ” А също и по Селинджър: “Ти ще се зарадваш и насърчиш, като схванеш, че напълно не си единственият. Много, безчет доста хора са се вълнували като теб за морални и духовни проблеми. За благополучие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш, в случай че поискаш. ”
Какво значи да си Момиче от града?
Означава да си майка, мацка, работничка, слугиня, графиня, създател... Означава още себеуважение и динамичност.
За какво още не си подготвена през днешния ден?
Да пиша по всички тематики, които ме вълнуват. Но не го намирам за неприятно. В тази липса на подготвеност има в действителност доста почитание към възприятията на близки за мен хора. Така че по-добре да депозирам мислите “за в миналото, когато му пристигна времето, в случай че му пристигна времето ”.
Кой е най-трудният урок в живота ти?
Урокът за доверието. Доверието е драгоценност. То не се построява на маса и не се полива с вино, а със сълзи. Звучи трагично, само че е тъкмо по този начин. Много би трябвало да внимаваш на кого го даваш, както и от кого го взимаш. Защото при неправилна приложимост води до огромни разочарования. А един отчаян човек никога не става по-добър.
Започнала съм да чета и други уроци, само че съм по средата. Не съм ги научила още.
А кой е урокът, който би желала да можеш да предадеш нататък?
Че има единствено едно съдбовно нещо. За всичко друго първо е въпросът: “Какви са вероятните решения? ” Това е урок по оптимизъм и откривателство. Много одобрявам “великобританците ” (както споделя Пипи) – те я имат тази композиция в кръвта си. А както споделяме ние, “шило в торба не стои ”. А аз бих допълнила: “И не трябва. ”
Кое е най-трудното в това да бъдеш майка?
Да демонстрирам самообладание непрекъснато. Трудното е в “постоянно ”.Аз съм и сол, и пипер, и шоколад, от време на време канела, различен път розмарин. Гледам да не се застоявам дълго в един и същи буркан. А вярна на себе си, отдадена брачна половинка и любяща майка по едно и също време?
Шумът. Когато се роди синът ми, разбрах, че с едно дете е като да си без дете. С две сме цяла навалица. И там има всичко. Но най-много е по този начин шумно, че колкото и да си мултифункционален, от време на време е невероятно да чуеш даже мислите си. Но имам вяра, че с годините шумът понижава и тогава е въпрос на ръководство на времето.
Къде е “у дома ”? Колко постоянно се прибираш там?
Моето “у дома ” се състои от шест имена. Те биха говорили доста на хората, които ги познават, и нищо на всички останали. Всички имаме тези шест (+/-) имена. С тях аз постоянно съм вкъщи. Където и да е това.
На кого дължиш най-вече?
На Светата Троица – родители, брачен партньор, деца.Не желая да прозвучи пренебрежително или тривиално и по тази причина ще кажа, че имам огромен шанс тези хора да са в моя живот. Но какво значи “дължа ”? Когато някой те обича и ти го обичаш, не става дума за длъжници, а за любов, грижа и чуваемост.
А на кого още не си споделила цялото благодаря, което заслужава?
“Цяло ” благодаря можеш да кажеш “накрая ”. Аз не спестявам своето благодаря. Не че го разпределям под път и над път, само че когато усетя, че е значимо, не го замлъквам.
Какво те движи?
Любопитството към съставките на живота и вярата, че зад всеки ъгъл се крие нещо ново. Постоянно имам чувството, че животът е подготвил нещо още по-хубаво от това, което се случва в този момент. Преди време близки мои другари претърпяха здравословен стрес. И тогава споделиха, че се случва животът да те ощипе понякога. Така че макар ощипванията, все чакам, че колкото беше хубаво до момента, също толкоз ще е и в бъдеще.
Какво може да те спре?
Съвсем неотдавна слушах лекция на Исабел Алиенде за остаряването. Там тя споделя, че без значение по какъв начин я виждаме ние на 71 години, тя е същото буйно момиче, което е била на 17. Само в случай че си болен или безпаричен, сподели тя, нямаш избор, само че във всички останали случаи нямаш опрощение. Предполагам, това са нещата, които биха ме спрели...
Как преборваш страха, когато се промъкне тихомълком?
Преди броях. Сега не прави работа. Моята най-хубава и единствена по рода си другарка от детинство ми даде напълно друга вероятност на времето, прекарано със себе си. Защо, сподели тя, всички се втурват към кабинета на психолога, когато се появи даже най-малък проблем? Защо не останеш със себе си, не си спомниш кой си, не анализираш до каква степен си го докарал? Така че това върша, когато страхът се промъкне, нормално нощем – вземам решение умишлено да остана будна в тъмното и стартирам да си припомням. Да мисля по кое време, по какъв начин и за какво се е появил този боязън. Да си припомням какво е било преди него; в кой тъкмо миг ме е пречупил и е прескочил дувара. След това стартира описът с решения. Не ми зададохте въпроса какво не одобрявам у себе си. Но аз ще ви отговоря тук: не одобрявам прекомерната си деловитост, въпреки тъкмо във връзка с страховете това да е моят максимален съдружник. Невинаги съумявам. Но доста се старая.
А по какъв начин празнуваш насладата и триумфа?
Задължително. Така ги чествам. Не си разрешавам пропуск. Като цяло това е житейска идея – да го празнуваш самия живот. Моят живот, твоят живот – това са сълзи на бузата на времето (беше споделил някой), толкоз нежни, къси, бързи... Днес са вода, на следващия ден пара.Доверието е драгоценност. То не се построява на маса и не се полива с вино, а със сълзи.Моят жанр е огромен, а също и този на брачна половинка ми. И си представете в този момент тези огромни български родове дружно. Ами едно събитие, само че със мемоари като за цялостен един живот. Видим патриархат, прикрит матриархат, шумотевица, четири генерации дружно. Бебета, деца, баби; руси, черни, гологлави.
Аз обаче обичам да чествам и сама. И постоянно чествам първо сама. Подарявам си малко време – пия кафе, претърпявам всеки подробност, всяка дума на насладата или успеха; безмълвно, само че вътре в мен е гърмеж. Аз нуждая се от това преодоляване на насладата, от премислянето й. Имам потребност да привикна да пребивавам с нея. След това ще я полея с вино от Монталчино и в компания.
В “Мелинда и Мелинда ” на Уди Алън споделяха: “Да пием за положителните времена, били те комични или трагични. Най-важното е да се радваш на живота, до момента в който можеш, тъй като имаме право единствено на един опит. А когато той свърши, това е вечно. ”
Разкажи ни обичаната си приказка, апелирам.
Моя другарка ни предложения преди време на честването на 50-ата си годишнина и ми хрумна, че можем да й подарим 50 обичани наши истории. Рожденият ден отмина, само че аз продължих да пиша тези истории, да ги групирам, прибавям, помня, плагиатствам и вардя. Те стартират с фрагмент от “Нощен полет ” на Екзюпери, минават през цитати с анонимни създатели, редят думите на Йовковата Албена, смеят се с “Изток-Запад ” на Момо Капор; от Йейтс до Христо Фотев, от “Синята брада ” до “Името на розата ”, от суфитска алегория до “Яков се бори с ангела ” на Дьолакроа в парижката черква “Сен Сюлпиз ”.
Не мога да посоча единствено една приказка. Би било тъжно да имаме единствено една приказка, само че ще ви кажа нещо изключително значимо за всеки от нас с думите на Кристиане Турн-Валзасина (също част от 50-те истории): “Често поканвам децата на приключение; изучавам ги безусловно да нападат родителите си с въпроси. Това е съдбовно, самостоятелно, житейско благосъстояние – кои са моите родители, кои са техните родители, баби и прабаби, дядовци и прадядовци. Практически това е таман онази приказка, която децата слушат с най-голямо наслаждение, тъй като това е тяхната приказка. ”Ние всички сме нечии деца и това би трябвало да е обичаната ни приказка.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ