Коментар от Даниел Смилов:Митрополит Климент - или Васил Друмев, автор

Коментар от Даниел Смилов:

Митрополит Климент - или Васил Друмев, създател на " Иванку - килърът на Асеня ", два пъти министър-председател на България и неприкрит русофил - умира през 1901 година. Тогава вестникът на стамболовистите " Нов ден "  отбелязва: " Дядо Климент починал. Бог да го елементарни! Голям изменник беше. ".

Трите казуса

В този откъс са вплетени три казуса за граници: на свободата на словото, на измяната и на простотията. Първо, в една свободна страна жителите могат да се показват по този начин, както желаят - такава страна България се е опитвала да бъде през 1901, опитва се и в този момент, с надалеч по-голям триумф. Второ, дядо Климент в действителност е бил огромен изменник - той ревниво е защитавал съветските ползи, даже когато поради тях конституцията на България е била суспендирана или когато съветската империя се е опитвала да се меси непосредствено в ръководството на още нежната българска страна. Дядо Климент е обаче сборен облик - в българската история такива като него са мнозина. Има ги по ниски и високи постове и в този момент.

Накрая, написаното от " Нов ден "  по мотив гибелта на дядо Климент е огромна дивотия, откъдето и да се огледа. Всеки човек заслужава и в гибелта му базово почитание към неговото достолепие в живота. Българската публицистика от началото на предишния век не е достигнала до това просветление и по-скоро е следвала Байганьовската максима: " Че огромен майсторлък ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. "

Простотията и в наши дни се оказа печеливш бизнес модел в публицистиката и политиката. Цели медии и партии се изхранват от като цяло умишлено генерирана дивотия в общественото пространство. В някои случаи бозата прелива и поданството се потриса от нещата, които могат да излязат от устата на обществени лица. Такъв бе казусът с Вежди Рашидов, който (за следващ път) стъписа публичността с откровенията си. И най-накрая подаде оставка от политиката като цяло, което е окуражителен, въпреки и позакъснял ход.

Всъщност и до през днешния ден се борим с проблематика, с която прохождащата българска народна власт след Освобождението не се е справила добре. Коя е границата на измяната, която благосклонността към една непозната страна не трябва да минава? Коя е границата на простотията, която не трябва да се позволява в обществената сфера и в народен ефир?

" Другата позиция "

Популярната през днешния ден теза за " другата гледна точка " е илюстрация на двата въпроса. Според тази теза дори в медиите да се разисква тематика като канибалството например, би трябвало да се даде уравновесено време на канибали и неканибали да вземат участие в полемиката. Очевидно даването на опция на всяка " друга "  гледна точка да бъде чута и обговорена е добре пристигнало както за измяната, по този начин и за простотията. И двете стават нещо обикновено, даже мейнстрийм - нещо одобрено, което стартира да се приема за даденост.

По конституция България е парламентарна народна власт, която зачита човешките права. Страната - с безусловно демократично взети решения - е станала и член на Европейски Съюз и НАТО. Въпреки това обаче има мнозина, които в публичността желаят да пазят " другата позиция "  по тези въпроси.

Каква е тази " другост ", в случай че не отказване на конституционната народна власт и отбраняване на излизането на България от Европейски Съюз и НАТО? В стамболовите времена такова разминаване с формалната политика на страната би било задоволително съображение за репресии срещу инакомислещите. Дядо Климент например е бил наказан за засегнатост на монарха и други измислени закононарушения, поради които е заточен " до живот "  в Гложенския манастир. Петко Каравелов пък е наказан на затвор в Черната джамия за съучастничество в опит за нападение против Стамболов, тъй като като чул гърмежите, отишъл у дома до прозореца, с цел да разбере какво става на открито.

Явно е, че стамболовщината не е отговорът на политическото различие, даже когато то в действителност касае изменничество на ползите на страната и отбрана на ползите на друга страна - традиционно Русия. Съвременна България не може и не трябва да си разрешава репресии против политически съперници, колкото и съмнителни да са техните дейности и хрумвания.

Същото важи и за свободата на словото - не може просто да запушите устата на публицисти, даже когато те са трансформирали националния ефир в съветска радио точка. Стамболовистите, а по-късно и наследниците им, са приемали много фрапантни закони, ограничаващи словото, като упоменатото към този момент законодателство за " засегнатост на княжеската/царската персона ", от която си изпатил дядо Климент, само че надалеч освен той. Ясно е, че това не е актуалното решение на казуса.

" Всеки самичък си преценява "

Но и през днешния ден сме позагубили положителния баланс. Разбира се, наказателна принуда против публицисти е неприемлива, само че това не значи, че на простотията и измяната би трябвало да им се дава субсидиран ефир в държавните медии. Затова има регулатори като Съвет за електронни медии, които да се произнесат по въпроса с границите на допустимостта на тези два плевела в българската политика. За страдание обаче сегашната председателка на Съвет за електронни медии, дружно с двама други членове на този орган, образуват болшинство, което е доста laissez faire: съгласно това болшинство " всеки самичък си преценява "  и " другата позиция "  трябва да е оптимално обгрижена, както по въпросите на измяната, по този начин и на простотията. Тоест, националното радио ще звучи като " гаварит Масква ", до момента в който салдото в Съвет за електронни медии не се промени.

Конституционната народна власт работи посредством закони, правила и институции. Затова всички се стремят да реформират институционалната рамка - от конституцията, през Съвет за електронни медии и така нататък Но демокрацията не е построена от официални правила. В последна сметка не е допустимо - без да изпаднете в стамболовщина - да напишете закон против предателите на ползите на страната или пък против простотията в общественото пространство.

Затова демократичните общества са развили личен парламентарен етос - неформални правила и правила, съгласно които, когато дивотия или изменничество се появят, обществото реагира мощно отрицателно.

Българското общество към този момент е интернализирало и развило някои такива правила. Например чувствителността към корупцията е към този момент доста висока и хората се разделят даже с любимци, когато те прегрешат. Борисов например може и да се радва, че е " изпран "  заради присъединяване в управническата коалиция, само че в действителност всички имат едно мислено и петната остават в публичното схващане. Дали тази сензитивност е задоволителна? Най-вероятно не е, само че сама по себе си тя е плюс за обществото ни.

Сходна сензитивност наблюдавахме и по въпроса с насилието против дами, както и по въпроса с непремерените приказки на господин Рашидов. Тези неофициални правила, които работят като имунна система на обществото, са основни за удържане на демократичния ред. Да, от време на време те могат да станат прекомерно взискателни и да се трансфорат в " политическа уместност ", която задушава дебатите. Но България не страда от свръх-развитост на тези неофициални правила, а от противоположното - недоразвитост. Все отново да кажете, че господин Рашидов е жертва на " политическа уместност ", е комично: той просто прегази базови неофициални правила, които съществуват във всяко от малко малко цивилизовано общество.

Повече чувствителност към измяната и простотията

Накратко: България има доста работа, която не може да бъде свършена с " пипването "  на един или различен закон. Примерът с дефиницията на " интимна връзка ", която стартира след 60-ия ден и е единствено сред мъж и жена, е индикативен за това, че " пипването "  набързо на законите може да докара и до чиста нелепост (а и дискриминация). Развиването на неофициалните правила и на чувствителността към измяната и простотията е дълготрайна задача за партии, законодатели, регулатори, медии, университети, учители и така нататък

Българската свободна народна власт ще бъде истински защитена чак тогава, когато обществото реагира на измяната и простотията по този начин, както реагира на насилието с макетно ножче.

*****

Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.