Колко ли е трудно да бъдеш учтив? Много! За някои

Колко ли е мъчно да бъдеш вежлив? Много! За някои е невероятно, за други е безсмислено, а трети пък обичат да поучават близките по какъв начин да го реализиран. Напрежението в обществените пространства е директен израз на напрежението в нас, напрежението в обществото ни - вървим изнервени, палим се от нищо, избухваме пред непознати, грубостта и безхаберието владеят нашия дребен, разграден двор. Културата е освен това от това да не изсипваме фасовете през прозореца на колата и да не обръщаме кошчетата по детските площадки, да целим котките с пиратки. Културата е и сред нас, хората.

Доколко сме хора с индивидите, това е белег на предпочитание за обикновена вежливост и съгласие и резултат от положителни обноски. Начинът, по който се отнасяме един с различен в всекидневието, с непознатите, по улиците и публичните места, е израз на нашето образование, само че и на просветеност, да го кажем напряко - на добрина.

“Защо да сме учтиви? ”

Защото нищо не ни коства. Едно две фрази допълнително за „ Благодаря Ви! ”, една минутка забавяне за арестувана врата – това няма да накърни самолюбието и да изгуби времето ни.

Защото по този начин са ни учили от дребни. Да използван всичко, което са ни учили като деца, е естествено и не изисква старания. Навиците на „ вълшебните думички ”, ставането на възрастен в публичния превоз, в действителност следват уроци като миенето вечер на зъбите и казването на „ Лека нощ ” – табиет от детинство.

Защото ще създадем хората щастливи. Няма нищо по- вдъхновяващо и окриляващо от учтивостта на чужд по отношение на нас. Не може да не усъвършенства деня ни, да ни усмихне и за миг за забравим паниките.

Защото по този начин предаваме нататък. Знаем за правилото „ предай нататък ”, тази геометрична градация на положителното. Ако ние сме учтиви към най-малко двама непознати за деня, след нас ще бъдат още четирима. И не щеш ли вечерта ще виждаме малко по- щастливи лица, в сравнение с са били сутринта.

Защото даваме образец. Тези актове на положително са прегледен образец по какъв начин действа то, изключително за тези, които не имат вяра в това – нормално това е „ младото потомство ", циниците и грубияните.

Елементарната вежливост в всекидневието ни

Вълшебните думички. Градският превоз, 5 часа следобяд, цялостно е от изнервени чиновници, премислящи заплатата, вечерята, децата. Минава контролата безмълвно и взима пари против билетчета. Няма " благодаря ", няма " заповядайте ", няма " апелирам ". Щом не ти го споделят, за какво да го казваш ти – та ще заприличаш на простак. Ако първи кажем " заповядайте ", може контролата да е толкоз сюрпризирана, че даже да не реагира с " благодаря ", само че може и да се усмихне и да го чуе от идващия пасажер. Така е с всички хора, с които разменяме неща, думи и погледи по всевъзможни мотиви и на всевъзможни места. „ Ако обичате, бихте ли... ” и „ Бяхте доста общителен, благодаря ” са за напреднали и даже и да не срещаме отговор - възприятието да си общителен в действителност е прелестно.

„ ” е тематика необятна. Вярно е, че улиците в огромната си степен са непроходими, само че и ние даваме своя принос, правейки тапи. За да дадеш умишлено път някому, то би трябвало да се поогледаш, а това сме не запомнили да вършим – да се оглеждаме, вместо да вървим като роботи от точка А до точка В. Ако вървиш постепенно, да вървиш отвътре, да не заставаме по средата на коридори, да се заприказваме на входа на институцията, на края на стълбите, да не стопираме ненадейно - това са привички, които вършат съжителстването ни в градска среда хармонично.

Да задържиш вратата. Пак по този начин – в придвижването от точка до точка, умислено пикираме пред институции и администрация, сложни завои се дефинират от летящи порти, които от време на време заобикаляме с риск от контузии. Да спрем малко, да задържим вратата освен за себе си, а и за този след нас. Земята няма да спре хода си, нито ние ще изпаднем от орбита. Но някой ще е избегнал преден удар с летяща врата и даже ще благодари. Излизайки, оглеждаме ли се, дали някой върви след нас, ще побързаме ли да отворим за някой, чиито ръце не са свободни? Тази дребна помощ в действителност ни прави по-добри хора.

Ще ползвате ли асансьора? Влизате във входа и чувате след себе си комшия или различен човек. Защо да не изчакаме малко и да не го попитаме, дали ще се качва с вас. Ако не страдаме от някакво стеснение съдбовно да бъдем натясно с чужд, нищо не пречи да проявим тази вежливост и да споделим 2-3 минути с него. На касата стоим с цялостна количка, а след нас е човек с една минерална вода - можем да му отстъпим реда си. На теглилката за зеленчуци виждаме, че старата жена се затруднява - да й покажем бутона.

" Вие ", " госпожо " или " ало ", " опа ". Колко е мъчно да намериш учтиво послание - това е тъкмо израз на нашата просвета. Да се отнасяме и обръщаме към другите по този начин, както желаеме да се обръщат към нас. Учтиво, с обикновено почитание, тъй като не коства нищо, в действителност и по този начин вършим един първичен комплимент - считаме индивида насреща за значим и забавен. Фамилиарченето може би идва и от неналичието на правила в интернет общуването, само че е също толкоз неприемлива, колкото е грубостта. " Тая ", вместо " тази госпожа ", " ало ", вместо " господине ", " опа ", вместо " извинете ". А когато сме с деца, чуваме ли се: " тази леля/чичко " ли е по-добре или " тази госпожа/господин "?

Безброй дребни образци срещаме всеки ден, безчет мотиви да бъдем положителни, съпричастни и да се усещаме като част от едно хармонично цяло. Дори това още да не е нашата реалност, това е методът някой ден да стане по-добро и ведро място.