Много лесна работа е да си слабоумен ♥ Джек ЛОНДОН
Когато светът е същинската лудница, слабоумните имат думата. Споделено от популярния Джек Лондон и откъс от неговия „ Разказ на слабоумния “, писан през 1916 г.
(Джек Лондон, 1903)
♥ Разказ на слабоумния
Аз ли? Аз не съм малоумен. Аз съм болногледач. Не знам какво биха правили без мен мис Джоунс и мис Келси. В това поделение има петдесет и пет ипбесили и по какъв начин щяха да съумяват да ги нахранят всичките, в случай че аз не се навъртах тука? Обичам да храня имбесилите. Не ти основават грижи. Не могат. Нещо не им е в ред с краката и ръцете, а и не могат да приказват. Те са от безнадеждните. Аз мога да вървя, да приказвам и да правя всякакви неща. Но би трябвало да внимаваш да не ги храниш доста бързо. Ще се задавят. Мис Джоунз споделя, че съм доста умел. Когато пристигна някоя нова сестра, аз й демонстрирам. Забавно е да гледаш по какъв начин новата сестра се мъчи да ги нахрани. Толкова е мудна и старателна, че до момента в който свърши да ги тъпче със закуската, идва време за вечеря. Тогава аз й демонстрирам, тъй като съм умел. Доктор Дилримпъл споделя, че съм умел, а той знае най-добре. Имбесилът може да яде два пъти по-бързо, стига да знаеш по какъв начин да го нахраниш.
Казвам се Том и съм на двадесет и една година. Всеки в института ме познава. Това е институт, както знаете. Той е на щата Калифорния и се устоя от щата. Зная, тъй като съм тук отдавна. Имат ми цялостно доверие. Когато не съм ангажиран с имбесилите, извършвам най-различни поръчки из целия институт! Обичам имбесилите. Карат ме да си мисля какъв брой съм благополучен, че и аз не съм имбесил.
Добре ми е тук в приюта. Не обичам да съм на открито. Зная от опит какво е, бил съм за малко време, бягал съм, осиновявали са ме. Най си обичам приюта, и изключително отделението за имбесили. Аз не наподобявам на малоумен, нали? Още като ме огледа човек, може да разбере разликата. Аз съм болногледач, умел болногледач. В тая работа един слаб може добре да напредне. Слаб ли? Ох, да, това значи малоумен. Мислех, че знаете. Тук всички сме слаби.
Но аз съм от леко слабите. Доктор Делримпъл споделя, че съм доста интелигентен, с цел да бъда в приюта, само че аз в никакъв случай не се издавам. Тука е едно отлично място. И също така аз не получавам припадъци като множеството слаби. Вижте това здание, ей там горе сред дърветата. Там живеят всички леки епилептици. Те се надуват, тъй като не са елементарни слабоумни. Наричат постройката си клуб и настояват, че са изцяло естествени като хората извън, единствено дето са заболели. Аз не ги обичам. Винаги ми се смеят, с изключение на когато не са заети с припадъците си. Но мен това не ме тревожи. И с изключение на туй в никакъв случай не се опасявам, че ще падна и ще си разбия главата. Понякога те тичат в близост в кръг и се мъчат да намерят място бързо да седнат, единствено че не съумяват. Тежките епилептици са отвратителни, а леките си придават значимост. Щастлив съм, че не съм епилептик. Те не съставляват нищо изключително, чисто и просто единствено се хвалят.
Мис Келси споделя, че доста приказвам. Но аз приказвам свястно, а другите слаби и това не могат. Доктор Делримпъл пък споделя, че имам подарък слово. И аз го зная. Трябва да ме чуете по какъв начин приказвам, когато съм самичък или когато приказвам на някой имбесил. Понякога си мисля, че бих желал да стана политик, единствено че е доста уморително. Те всички доста говорят; нали по този начин си пазят мястото?
В този институт няма луди. Всички са единствено слабоумни. Но чакайте да ви разправя нещо занимателно. Тук има десетина леко слаби девойки, които подреждат масите в огромната столова. Понякога, като си свършат по-рано работата, сядат на столове в кръг и беседват. Аз се прокрадвам до вратата да ги слухтя и по този начин си въздържам смеха, че едвам не се спуквам. Искате ли да знаете какво си приказват? Ето какво. Дълго време не продумват дума. После някоя споделя: „ Слава богу, че не съм слабоумна. “ А другите блажено поклащат глави. След това дълго време никоя не споделя нищо. После идващото момиче от кръга споделя: „ Слава богу, че не съм слабоумна. “ И всички още веднъж поклащат глави. Така се изреждат една по една и в никакъв случай не споделят нищо друго. Това са същински слабоумни, нали? Сами преценете. Аз не съм от този тип слабоумни, популярност богу.
Понякога си мисля, че въобще не съм малоумен. Свиря в оркестъра и чета ноти. Смята се, че всички в оркестъра сме слабоумни с изключение на диригента. Той е вманиачен. Ние знаем, само че в никакъв случай не приказваме за това намерено, а единствено между тях. Неговата работа е държавна и не желаеме да я загуби. Аз удрям барабана. Не могат да се оправят без мене в този институт. Веднъж се разболях, та зная. Чудно е по какъв начин отделението на имбесилите не се провали, до момента в който бях в болничното заведение.
Можех да се измъкна отсам, стига да желаех. Аз не съм толкоз малоумен, колкото някои си мислят. Но не се издавам. Тука ми е доста добре. Освен това всичко ще пропадне, в случай че си отида. Страхувам се някой път да не открият, че не съм малоумен и да ме пратят самичък да си изкарвам хляба на открито по света. Познавам света и не го обичам. В приюта ми е добре.
Нали виждате по какъв начин се хиля по някой път. Не мога да се удържа. Но мога и да симулирам. Иначе не съм противен. Оглеждам се в огледалото. Устата ми е смешна, зная, и увиснала надолу, а зъбите ми са грозни. Винаги можеш да разпознаеш един малоумен по устата и зъбите. Но това не потвърждава, че аз съм малоумен. Чисто и просто имам шанс, че наподобявам на подобен.
Много лесна работа е да си малоумен. Но вижте лекар Делримпъл. Има си грижи. Работата му зависи от държавната политика. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим политиката. Знаем всичко за нея, неприятно нещо е тя. Един подобен институт не трябва да се управлява от политиката. Вземете лекар Делримпъл. Той е тук към този момент две години и е научил доста. Но политиката ще го изгони и на негово място ще прати нов лекар, който нищо не схваща от слабоумни.
Избрано от: „ Разказ на слабоумния “, Джек Лондон (сборника „ Хиляда дузини “, изд. „ Христо Г. Данов “)
Снимка: London in 1903, en.wikipedia.org
