За личното и безличното |
Когато някой се пробва да отстрани следата от себе си в дейностите си, в писанията си, в делата си – аз изтръпвам. Повява в мен вътрешен студ. Не е положително това, казвам си. Това е примес от равни дози нелепост и неистина.
Чувал съм някои писатели да споделят: по този начин пиша, че личността ми да не участва, да не се усеща в написаното, да няма вмешателство на персоналното, субективното...
Ах, споделям си, като ги чуя – а къде отива тогава твоето „ персонално и субективно ”?
Когато за пръв път чух думите „ Всичко е персонално ” в някакъв филм за мафията, не ги разбрах напълно. Сториха ми се наперени, занимателни, тарикатски и нахакани, само че не и чак толкоз правилни. И си помислих, че това са си някакви присъщи за мафията неща. Та белким ние не споделяме постоянно „ извинявай, нищо персонално ”, когато желаеме да простим дейностите си против някого?! И по тази причина акцентираме „ обективността ”, обществените, общочовешките и така нататък аргументи за държанието си.
Действам от името на службата, на обществото, на партията, на Другите, само че не и от свое име – аз съм никой, просто съм проводник на Общата воля. Това споделяме ние, когато споделяме „ нищо персонално ”.
Всъщност изразът „ нищо персонално ” от дълго време е обраснал с пейоративни смисли, от дълго време е станал полуподигравателен, от дълго време значи „ майната ти, ще те оправя аз тебе, но другояче... нищо персонално ”.
А пък мафиотите: Всичко е персонално!
Хм. Явно, споделям си (вече поостарял и поосмислил повечко неща в живота), мафиотите просто имат куража да бъдат цинично почтени. И да признават пред всички, че в действителност в основата на Абсолютно Всяко човешко държание стои това, което можем да назовем „ персонални претекстове ”.
Когато Пол Уорфийлд Тибетс хвърля атомната бомба над Хирошима, той може би си е споделил мислено: Е, момчета, получете този подарък от Америка, ще ви изпържи хубаво... а другояче – нищо персонално!
Но той е бил офицер от Въоръжените сили на Съединени американски щати. Тоест съвсем всичко „ негово, персонално ” е било извънредно мощно обвързвано с това мятане на бомбата. Кариерата му е зависела от това. Парите му са зависели от това. Честта му е зависела от това. Славата му е зависела от това. Семейството му е зависело от това. А също така той е изпитвал и напълно персонална ненавист към „ японците ” (ние, горките жалки хора, сме дресирани по извънредно сръчен и лицемерен метод да ненавиждаме систематизирани и нереални неща, които изобщо не познаваме – примерно – македонския народ, германците, японците, комунистите, фашистите, империята на хуните и т.н.). Така че той е направил акт на напълно персонално, изпълнено с извънредно мощни персонални усеща (а могат ли възприятията да бъдат „ безлични ” или „ публични ”?) възмездие.
И по този начин. Смятам, че тези, които настояват, че едно човешко деяние може да „ не е персонално ”... писателят, който счита, че е единствено проводник на... Провидението или Твореца... или чиновникът, който работи от името на Системата... и всеки различен човек, който желае да маскира персоналното си користолюбие, правят акт на: или неосъзнатост (глупост), или измама.
Когато не осъзнаваш (или по-скоро не искаш да приемеш, отричаш на едно полуосъзнато ниво) персоналното си присъединяване, персоналното си отношение, персоналните си усеща и пристрастия в едно начинание, ти в действителност поставяш отпечатъка от „ персоналното си отношение ” също толкоз мощно, дори по-силно. Но – неосъзнато. Ти отново правиш нещата „ персонално ”, само че защото не осъзнаваш това – „ персоналното ” пробива толкоз мощно, необработено и сурово, дори – обратно, че си проличава отдалеко!
Сещате се всякакви „ представители ”, които приказват сякаш „ от името на народа ”, а в речта им по този начин щедро се излива персоналната им лакомия, бяс и завист, че чак ни се приисква да извърнем очи. Абе, човек, приисква ни се да кажем, кажи си, че това са твои, персонални пристрастия, злоби, влечения... ще те разберем и всичко ще е наред! Защо намесваш пустия народ в цялата тая работа?
И по този начин. Сега ще кажа няколко думи за Слави, за неговата изборна победа и всякакви други сходни. И напълно оголено, както съм привикнал, с оптималната (на която съм способен) степен на самокритичност и осъзнатост – ще кажа какви са точно персоналните ми усеща (тоест, мисли, тъй като възприятията, както знаем, постоянно са стъпили на някакви мисли).
Така и (защото ми омръзва от време на време да споделям „ И по този начин ”). Слави...
Хм, започнах да работя в " Хъшове " таман когато " Каналето " се разпадна на две елементи – и множеството артисти отидоха при Камен, а множеството сценаристи – при Слави. Аз бях млад доктор, това ще рече – прекомерно безпаричен, имах потребност от малко пари над заплатата, която, доколкото помня, стигаше за по един самун дневно и по едно пиле на седмица (и нищо друго).
Започнах като сценарист, като не помня дали по това време ми вървеше в писането на скечове, както и дали моите скечове влизаха постоянно в шоуто. Просто работех за хляба. А в края на първия месец, както си му е редът, се подредих за заплата. Там, на опашката, се срещнах с куп млади артисти, които също неотдавна бяха почнали работа. И сякаш на множеството това беше първата работа в живота. Сред тях бяха Албена Михова (доколкото помня) и Любо Нейков. Радваше ме компанията на такива приповдигнати, живи и ръкомахащи същества. Актьорите постоянно са ме привличали като захарен памук – в тях има нещо... постоянно... т.е. – напълно ясно се вижда под младите им кожи по какъв начин потръпва и пролазва тръпката на нещо многовековно, на самия... хм, може би – Театър. Това ги прави, коства ми се, по този начин привлекателни – тази безсмъртна съставна част. Та по този начин де – взехме си заплатките, бяха напълно приемливи (като се има поради, че аз работех единствено следобяд, откакто приключех с работата в психиатрията) и отидохме на редколегия.
Това беше първата редколегия, на която щях да участвам. Не бях виждал Слави от близко, т.е. – бях го виждал единствено като бродещо видение, минаващ бързо през офиса или показващ се на вратата, с цел да огледа за момент върви ли работата при сценаристите. Когато влезе, изпитах особеното чувство за нещо прекомерно огромно. Не тъкмо човек, камо ли пък момче на наша възраст. Аз бях към 28-годишен, той ще да е бил на 30-32. Трябваше доста пъти да си дублирам, че в действителност е на толкоз. И че ми е съвсем връстник. Изглеждаше повече като отдалечен рид, в сравнение с като връстник. Имаше и пъпка на носа или някъде там – по голямото, бръснато лице и това създаваше още по-тежко възприятие за безмерност. Все едно някакви непознати за малък човек като мен сили бъкаха и желаеха да излязат отдолу под тая розово-белезникава кожа, върху която дори микроскопичните белези от бръснене изглеждаха като следи от луноход. Усетих отдалеко миризмата му и си показах одеколона му – по какъв начин сега стои във варел от зеленикаво стъкло в баня с размерите на НДК. Той беше изсипал върху лицето си и върху другите елементи на своето севън майлс хай боди към един центнер.
А когато заприказва, повдигнах вежди и си споделих: Дали ще ми е прелестно да чувам това? Многократно? Не мога ли просто да си отида у дома и да си пущам оная плоча, с другите сигнали за въздушна заплаха, бедствия и повреди, която преди години отмъкнах от кабинета по начално военно образование?
А когато редколегията стартира и на някакъв предприемач, очевидно пристигнал да търси непосредственост (да си прави реклама, а може би и да спонсорства), му звънна телефонът – всички изтръпнахме. Защото от Слави бяхме чули, че тия нови неща - мобифоните (все отново още бяха деветдесетте), го нервират доста с непредвиденото си звънене. И че в случай че на някой по време на редколегия му звънне „ това нещо ”, ще стане ужасно. И когато нещастният мобифон на нещастния предприемач звънна, Слави се изправи в целия си растеж и сподели с ехтящ глас: Ей в този момент на този, дето му звънят, ще му го завра мобифона откъм гърба!
Клетият собственик на мобифон по този начин се сепна, че ръцете му заподскачаха като на болен от хорото на свети Вит. Той заподмята насам и натам мобифона – изпускаше го и непохватно го ловеше във въздуха в старанието си да заглуши звъна му. Накрая мобифона се изплъзна напълно от ръцете му и трясна на земята. Клетият предприемач (от де да знам, в действителност дали е бил несретен, ето това е нещастието на писача – той несъзнателно се плъзга в използването на клишета) събра частите от мобифона си и отиде да си ги сглабя на открито. А Слави изгледа по този начин ужасно цялата навалица от артисти, режисьори и сценаристи, че някак всичко стана ясно.
Или най-малко на мен ми стана. Дръпнах настрани моя остарял другар лекар Йотовски, с който бяхме почнали тази работа дружно, и му споделих: " Така няма да я караме. Я да вървим при Камен. Той най-малко не може да вдигне над 100 и петдесет децибела с гласа си и няма да ни се постанова да си вършим пластични интервенции на тъпанчетата. " Речено – сторено. Отидохме при Камен. Воденичаров. И там карахме къде-къде по-спокойно години наред. Чувахме, естествено, че при Слави се заплаща по-добре, че нещата са по-„ постоянни ”.
И в действителност след години самичък усети- какво значи тъкмо това „ постоянни ”. Работейки за радиопредаване в " Дарик ", под фактическата „ шапка ” на Слави, въпреки че изпълнителен продуцент беше различен, аз получих за близо две години работа... към четири или пет месечни заплати. Нищо повече. Въпреки ужасните разправии, макар демонстративното овакантяване от страна на другите сценаристи. Но аз не можех да напусна. Бях заложил прекалено много – бях напуснал работата си на психиатър и извънредно доста разчитах на тази, дадена ми (фактически) от компанията на Слави, работа. Работех и чаках пари. Не ги получавах – месец след месец. Не единствено аз. Всеки, който попаднеше в този капан. Работехме и чакахме. Обикновено – на вятъра. Може би сме били глупави? Да, постоянно се случва по този начин – в България назовават малоумен (тоест – и виновен) този, който са излъгали брутално.
Вярно, Слави се грижеше за своите хора – даже предаването в " Дарик " беше основано, тъй като той беше изпъден от всички малките екрани, бяха времената на Костов и за него беше тежко. Но аз – евентуално тъй като не бях от „ неговите хора ”, както и всички сценаристи, които се трудехме за това радиопредаване – получавахме пари от дъжд на вятър. И освен това – от тоя тип дъждове, които валят в Сахара и от тоя тип ветрове, които духат в смъртоносно безветреното Саргасово море. Ходех, припомням си, тогава при Слави, оплаквах се от „ продуцента ”, който му беше в действителност непосредствен другар, артист, пробвах се да оправя нещата с хронично неплащаните пари – само че не. Слави стоеше като „ дългоух ” от остров Пасха и не обръщаше изключително внимание. Пъпката на носа му беше завехнала, само че се беше появила друга – на адамовата ябълка. Вероятно – нездрава кожа – споделях си и си тръгвах наскърбен и подтиснат от това възприятие за безцеремонна безмерност. В главата ми витаеше визията за градеж от времето на социализма – някакъв нов корпус на АЕЦ – гордо и безсрамно вирнал нос към бъдещето и необръщащ внимание на пълзящите по него служащи.
Минаха доста години и аз, естествено, във времето, а честният човек постоянно си признава своята променливост и своята променчивост – променях доста пъти отношението си към Слави. Имало е времена, в които блясъкът на актьорите му – изключително на Любо, Виктор и Краси Радков – успяваше да освети и самия него; и аз започвах да изпитвам едно изключително отношение на... бих споделил – снизходително утвърждение. Казвах си: Абе всичко може да е – и е чалгаджия, и маниерите му са просташки, и хуморът му е прекомерно просташки за усета ми, и е демагог, и някак прекомерно безочливо пропагандира селящината, само че не може да му се отрекат гениите.
Но в един интервал някак напълно нямаше по какъв начин да не изпитам персонална неприязън.
И то, някак към този момент... не тъкмо към него, не към самия Слави (към личността в най-тесния смисъл на думата), а да изпитам неприязън точно от този тип, на които той се радва сега (всъщност, сега той се радва и на благосклонност, и на неприязън от този вид), а точно неприязън към „ систематизирания облик Слави ”. Антипатия към явлението, към феномена... към някаква обособена част от обществото, също по този начин.
Това се случи в интервала, в който аз, който години наред се бях справял образцово с хроничния си алкохолизъм, за моя ужасна тъга още веднъж започнах, за интервал от към година, да пия. Това беше някъде към 2016-а. Преживявах така наречения „ рецидив ”. Омръзнало ми е да дублирам непрестанно, само че знам, че това е значимо и по тази причина ще повторя отново: алкохолизмът е едно от най-труднолечимите и най-смъртоносни болести на човечеството. То не зависи от желанието на болния, носи му ужасяващи премеждия и най-често го убива.
Та точно в същото време – аз – извънредно болен, само че на всичкото от горната страна – и към този момент много прочут като публицист, бях подложен на невъобразимо грозни медийни нападки. Цялото журналистическо войнство – проявявайки забележителна безкритичност – се подсмихваше и продължаваше да насипва сол в раните ми. И по този начин - освен че умирах, само че и на всички места обществено ми се подиграваха. Дори и „ най-умните ” измежду публицистите и така нататък можеха да стигнат най-вече до забележителната с безцеремонността си констатация „ не съм му наливал в устата аз ”. И продължаваха да злословят, усещайки миризмата на гибел и потривайки ръце.
И тогава в шоуто на Слави се появиха поредност изключително плоски, несмешни, глуповати скечове, в които „ пияният Терзийски ” излизаше и говореше нелепости – както е особено (според обичайното схващане) за всеки пийнал човек. Скечовете не бяха остроумни или поучителни, а просто бяха обидни, тъповати и грозновати. Някой ще каже – това е „ персоналното ти мнение ”, а в действителност си бяха доста смешни. Да, ще отговоря аз, само че аз се пробвах да ги виждам и „ с очите ” на дълготраен сценарист. Наистина – не бяха положителни. Вероятно дразнеха и самия Слави.
Гледах ги и си споделях: евентуално някъде надълбоко в огромната му глава се върти някаква състрадателна мисъл, примерно: " Абе тоя човек е болен, не прекаляваме ли с тия злобни насмешки?! "
Но най-вероятно и той, воден, сходно на всички хора в медиите, от ужасното ускоряване на „ въртележката ”, е приемал и е взел участие в тия скечове. Просто няма време... няма време да вършим нещата по-изпипано, по-внимателно... по-... хм, може би – по-морално... няма време! Това е шоу – репликите се споделят и всичко отминава... - по този начин, мисля си, си е казвал Слави, по този начин са си казвали и неговите хора.
Един ден, инцидентно, години откакто бях се оправил, бях здрав и жизнен и по тази причина – податлив към всеопростителност – видях Краси Радков. Клетият артист. Дойде при мене и стартира да кърши ръце. „ Не съм го измислил аз това, нали разбираш, братче, ние играем каквото ни кажат. Моля ти се, не се сърди, но нали разбираш – шоу. Правим каквото ни кажат ”. При това – не той играеше в скечовете за „ пияния Терзийски ”. Той, благият, се извиняваше от името на всички, някак искаше да оправдае най-малко себе си поради косвеното си присъединяване в едно толкоз нараняващо нещо. Аз му се усмихнах и му споделих: " Виж, брат ми, единственото неприятно беше, че скечовете бяха доста слаби. " А той отново се усмихна извинително и сподели: " Ами, пишат ги, какво да създадем... "
И минаваха дни и месеци и аз – естествено – забравях някои неща, други оставаха някъде скрити в прашните ъгълчета на сърцето. Но мъчителното, мъчително възприятие за неправда си оставаше. Някак, струваше ми се, че не аз съм засегнат – а е направено нещо против самата човечност: не може, не е редно да се подиграваш на болен, на трагичен, на обречен на смърт човек!
И по този начин. Нататък.
Не мога да не окажа достойнството си на благия Едмунд Хусерл. Той въпреки всичко е таткото на всички тия гении – Хайдегер, Сартр, Камю, Ясперс, Левинас. А неговата феноменология желае да трансформира философията в същинска просвета... както споделя самичък той: като извади отвън скоби това, което назоваваме „ справедлив свят ” и се насочи към това, което в действителност можем да опознаем и да опишем същински задълбочено... а точно – ЛИЧНИТЕ СИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ. Така че – всичко е персонално, майн фройнд Слави.
Чувал съм някои писатели да споделят: по този начин пиша, че личността ми да не участва, да не се усеща в написаното, да няма вмешателство на персоналното, субективното...
Ах, споделям си, като ги чуя – а къде отива тогава твоето „ персонално и субективно ”?
Когато за пръв път чух думите „ Всичко е персонално ” в някакъв филм за мафията, не ги разбрах напълно. Сториха ми се наперени, занимателни, тарикатски и нахакани, само че не и чак толкоз правилни. И си помислих, че това са си някакви присъщи за мафията неща. Та белким ние не споделяме постоянно „ извинявай, нищо персонално ”, когато желаеме да простим дейностите си против някого?! И по тази причина акцентираме „ обективността ”, обществените, общочовешките и така нататък аргументи за държанието си.
Действам от името на службата, на обществото, на партията, на Другите, само че не и от свое име – аз съм никой, просто съм проводник на Общата воля. Това споделяме ние, когато споделяме „ нищо персонално ”.
Всъщност изразът „ нищо персонално ” от дълго време е обраснал с пейоративни смисли, от дълго време е станал полуподигравателен, от дълго време значи „ майната ти, ще те оправя аз тебе, но другояче... нищо персонално ”.
А пък мафиотите: Всичко е персонално!
Хм. Явно, споделям си (вече поостарял и поосмислил повечко неща в живота), мафиотите просто имат куража да бъдат цинично почтени. И да признават пред всички, че в действителност в основата на Абсолютно Всяко човешко държание стои това, което можем да назовем „ персонални претекстове ”.
Когато Пол Уорфийлд Тибетс хвърля атомната бомба над Хирошима, той може би си е споделил мислено: Е, момчета, получете този подарък от Америка, ще ви изпържи хубаво... а другояче – нищо персонално!
Но той е бил офицер от Въоръжените сили на Съединени американски щати. Тоест съвсем всичко „ негово, персонално ” е било извънредно мощно обвързвано с това мятане на бомбата. Кариерата му е зависела от това. Парите му са зависели от това. Честта му е зависела от това. Славата му е зависела от това. Семейството му е зависело от това. А също така той е изпитвал и напълно персонална ненавист към „ японците ” (ние, горките жалки хора, сме дресирани по извънредно сръчен и лицемерен метод да ненавиждаме систематизирани и нереални неща, които изобщо не познаваме – примерно – македонския народ, германците, японците, комунистите, фашистите, империята на хуните и т.н.). Така че той е направил акт на напълно персонално, изпълнено с извънредно мощни персонални усеща (а могат ли възприятията да бъдат „ безлични ” или „ публични ”?) възмездие.
И по този начин. Смятам, че тези, които настояват, че едно човешко деяние може да „ не е персонално ”... писателят, който счита, че е единствено проводник на... Провидението или Твореца... или чиновникът, който работи от името на Системата... и всеки различен човек, който желае да маскира персоналното си користолюбие, правят акт на: или неосъзнатост (глупост), или измама.
Когато не осъзнаваш (или по-скоро не искаш да приемеш, отричаш на едно полуосъзнато ниво) персоналното си присъединяване, персоналното си отношение, персоналните си усеща и пристрастия в едно начинание, ти в действителност поставяш отпечатъка от „ персоналното си отношение ” също толкоз мощно, дори по-силно. Но – неосъзнато. Ти отново правиш нещата „ персонално ”, само че защото не осъзнаваш това – „ персоналното ” пробива толкоз мощно, необработено и сурово, дори – обратно, че си проличава отдалеко!
Сещате се всякакви „ представители ”, които приказват сякаш „ от името на народа ”, а в речта им по този начин щедро се излива персоналната им лакомия, бяс и завист, че чак ни се приисква да извърнем очи. Абе, човек, приисква ни се да кажем, кажи си, че това са твои, персонални пристрастия, злоби, влечения... ще те разберем и всичко ще е наред! Защо намесваш пустия народ в цялата тая работа?
И по този начин. Сега ще кажа няколко думи за Слави, за неговата изборна победа и всякакви други сходни. И напълно оголено, както съм привикнал, с оптималната (на която съм способен) степен на самокритичност и осъзнатост – ще кажа какви са точно персоналните ми усеща (тоест, мисли, тъй като възприятията, както знаем, постоянно са стъпили на някакви мисли).
Така и (защото ми омръзва от време на време да споделям „ И по този начин ”). Слави...
Хм, започнах да работя в " Хъшове " таман когато " Каналето " се разпадна на две елементи – и множеството артисти отидоха при Камен, а множеството сценаристи – при Слави. Аз бях млад доктор, това ще рече – прекомерно безпаричен, имах потребност от малко пари над заплатата, която, доколкото помня, стигаше за по един самун дневно и по едно пиле на седмица (и нищо друго).
Започнах като сценарист, като не помня дали по това време ми вървеше в писането на скечове, както и дали моите скечове влизаха постоянно в шоуто. Просто работех за хляба. А в края на първия месец, както си му е редът, се подредих за заплата. Там, на опашката, се срещнах с куп млади артисти, които също неотдавна бяха почнали работа. И сякаш на множеството това беше първата работа в живота. Сред тях бяха Албена Михова (доколкото помня) и Любо Нейков. Радваше ме компанията на такива приповдигнати, живи и ръкомахащи същества. Актьорите постоянно са ме привличали като захарен памук – в тях има нещо... постоянно... т.е. – напълно ясно се вижда под младите им кожи по какъв начин потръпва и пролазва тръпката на нещо многовековно, на самия... хм, може би – Театър. Това ги прави, коства ми се, по този начин привлекателни – тази безсмъртна съставна част. Та по този начин де – взехме си заплатките, бяха напълно приемливи (като се има поради, че аз работех единствено следобяд, откакто приключех с работата в психиатрията) и отидохме на редколегия.
Това беше първата редколегия, на която щях да участвам. Не бях виждал Слави от близко, т.е. – бях го виждал единствено като бродещо видение, минаващ бързо през офиса или показващ се на вратата, с цел да огледа за момент върви ли работата при сценаристите. Когато влезе, изпитах особеното чувство за нещо прекомерно огромно. Не тъкмо човек, камо ли пък момче на наша възраст. Аз бях към 28-годишен, той ще да е бил на 30-32. Трябваше доста пъти да си дублирам, че в действителност е на толкоз. И че ми е съвсем връстник. Изглеждаше повече като отдалечен рид, в сравнение с като връстник. Имаше и пъпка на носа или някъде там – по голямото, бръснато лице и това създаваше още по-тежко възприятие за безмерност. Все едно някакви непознати за малък човек като мен сили бъкаха и желаеха да излязат отдолу под тая розово-белезникава кожа, върху която дори микроскопичните белези от бръснене изглеждаха като следи от луноход. Усетих отдалеко миризмата му и си показах одеколона му – по какъв начин сега стои във варел от зеленикаво стъкло в баня с размерите на НДК. Той беше изсипал върху лицето си и върху другите елементи на своето севън майлс хай боди към един центнер.
А когато заприказва, повдигнах вежди и си споделих: Дали ще ми е прелестно да чувам това? Многократно? Не мога ли просто да си отида у дома и да си пущам оная плоча, с другите сигнали за въздушна заплаха, бедствия и повреди, която преди години отмъкнах от кабинета по начално военно образование?
А когато редколегията стартира и на някакъв предприемач, очевидно пристигнал да търси непосредственост (да си прави реклама, а може би и да спонсорства), му звънна телефонът – всички изтръпнахме. Защото от Слави бяхме чули, че тия нови неща - мобифоните (все отново още бяха деветдесетте), го нервират доста с непредвиденото си звънене. И че в случай че на някой по време на редколегия му звънне „ това нещо ”, ще стане ужасно. И когато нещастният мобифон на нещастния предприемач звънна, Слави се изправи в целия си растеж и сподели с ехтящ глас: Ей в този момент на този, дето му звънят, ще му го завра мобифона откъм гърба!
Клетият собственик на мобифон по този начин се сепна, че ръцете му заподскачаха като на болен от хорото на свети Вит. Той заподмята насам и натам мобифона – изпускаше го и непохватно го ловеше във въздуха в старанието си да заглуши звъна му. Накрая мобифона се изплъзна напълно от ръцете му и трясна на земята. Клетият предприемач (от де да знам, в действителност дали е бил несретен, ето това е нещастието на писача – той несъзнателно се плъзга в използването на клишета) събра частите от мобифона си и отиде да си ги сглабя на открито. А Слави изгледа по този начин ужасно цялата навалица от артисти, режисьори и сценаристи, че някак всичко стана ясно.
Или най-малко на мен ми стана. Дръпнах настрани моя остарял другар лекар Йотовски, с който бяхме почнали тази работа дружно, и му споделих: " Така няма да я караме. Я да вървим при Камен. Той най-малко не може да вдигне над 100 и петдесет децибела с гласа си и няма да ни се постанова да си вършим пластични интервенции на тъпанчетата. " Речено – сторено. Отидохме при Камен. Воденичаров. И там карахме къде-къде по-спокойно години наред. Чувахме, естествено, че при Слави се заплаща по-добре, че нещата са по-„ постоянни ”.
И в действителност след години самичък усети- какво значи тъкмо това „ постоянни ”. Работейки за радиопредаване в " Дарик ", под фактическата „ шапка ” на Слави, въпреки че изпълнителен продуцент беше различен, аз получих за близо две години работа... към четири или пет месечни заплати. Нищо повече. Въпреки ужасните разправии, макар демонстративното овакантяване от страна на другите сценаристи. Но аз не можех да напусна. Бях заложил прекалено много – бях напуснал работата си на психиатър и извънредно доста разчитах на тази, дадена ми (фактически) от компанията на Слави, работа. Работех и чаках пари. Не ги получавах – месец след месец. Не единствено аз. Всеки, който попаднеше в този капан. Работехме и чакахме. Обикновено – на вятъра. Може би сме били глупави? Да, постоянно се случва по този начин – в България назовават малоумен (тоест – и виновен) този, който са излъгали брутално.
Вярно, Слави се грижеше за своите хора – даже предаването в " Дарик " беше основано, тъй като той беше изпъден от всички малките екрани, бяха времената на Костов и за него беше тежко. Но аз – евентуално тъй като не бях от „ неговите хора ”, както и всички сценаристи, които се трудехме за това радиопредаване – получавахме пари от дъжд на вятър. И освен това – от тоя тип дъждове, които валят в Сахара и от тоя тип ветрове, които духат в смъртоносно безветреното Саргасово море. Ходех, припомням си, тогава при Слави, оплаквах се от „ продуцента ”, който му беше в действителност непосредствен другар, артист, пробвах се да оправя нещата с хронично неплащаните пари – само че не. Слави стоеше като „ дългоух ” от остров Пасха и не обръщаше изключително внимание. Пъпката на носа му беше завехнала, само че се беше появила друга – на адамовата ябълка. Вероятно – нездрава кожа – споделях си и си тръгвах наскърбен и подтиснат от това възприятие за безцеремонна безмерност. В главата ми витаеше визията за градеж от времето на социализма – някакъв нов корпус на АЕЦ – гордо и безсрамно вирнал нос към бъдещето и необръщащ внимание на пълзящите по него служащи.
Минаха доста години и аз, естествено, във времето, а честният човек постоянно си признава своята променливост и своята променчивост – променях доста пъти отношението си към Слави. Имало е времена, в които блясъкът на актьорите му – изключително на Любо, Виктор и Краси Радков – успяваше да освети и самия него; и аз започвах да изпитвам едно изключително отношение на... бих споделил – снизходително утвърждение. Казвах си: Абе всичко може да е – и е чалгаджия, и маниерите му са просташки, и хуморът му е прекомерно просташки за усета ми, и е демагог, и някак прекомерно безочливо пропагандира селящината, само че не може да му се отрекат гениите.
Но в един интервал някак напълно нямаше по какъв начин да не изпитам персонална неприязън.
И то, някак към този момент... не тъкмо към него, не към самия Слави (към личността в най-тесния смисъл на думата), а да изпитам неприязън точно от този тип, на които той се радва сега (всъщност, сега той се радва и на благосклонност, и на неприязън от този вид), а точно неприязън към „ систематизирания облик Слави ”. Антипатия към явлението, към феномена... към някаква обособена част от обществото, също по този начин.
Това се случи в интервала, в който аз, който години наред се бях справял образцово с хроничния си алкохолизъм, за моя ужасна тъга още веднъж започнах, за интервал от към година, да пия. Това беше някъде към 2016-а. Преживявах така наречения „ рецидив ”. Омръзнало ми е да дублирам непрестанно, само че знам, че това е значимо и по тази причина ще повторя отново: алкохолизмът е едно от най-труднолечимите и най-смъртоносни болести на човечеството. То не зависи от желанието на болния, носи му ужасяващи премеждия и най-често го убива.
Та точно в същото време – аз – извънредно болен, само че на всичкото от горната страна – и към този момент много прочут като публицист, бях подложен на невъобразимо грозни медийни нападки. Цялото журналистическо войнство – проявявайки забележителна безкритичност – се подсмихваше и продължаваше да насипва сол в раните ми. И по този начин - освен че умирах, само че и на всички места обществено ми се подиграваха. Дори и „ най-умните ” измежду публицистите и така нататък можеха да стигнат най-вече до забележителната с безцеремонността си констатация „ не съм му наливал в устата аз ”. И продължаваха да злословят, усещайки миризмата на гибел и потривайки ръце.
И тогава в шоуто на Слави се появиха поредност изключително плоски, несмешни, глуповати скечове, в които „ пияният Терзийски ” излизаше и говореше нелепости – както е особено (според обичайното схващане) за всеки пийнал човек. Скечовете не бяха остроумни или поучителни, а просто бяха обидни, тъповати и грозновати. Някой ще каже – това е „ персоналното ти мнение ”, а в действителност си бяха доста смешни. Да, ще отговоря аз, само че аз се пробвах да ги виждам и „ с очите ” на дълготраен сценарист. Наистина – не бяха положителни. Вероятно дразнеха и самия Слави.
Гледах ги и си споделях: евентуално някъде надълбоко в огромната му глава се върти някаква състрадателна мисъл, примерно: " Абе тоя човек е болен, не прекаляваме ли с тия злобни насмешки?! "
Но най-вероятно и той, воден, сходно на всички хора в медиите, от ужасното ускоряване на „ въртележката ”, е приемал и е взел участие в тия скечове. Просто няма време... няма време да вършим нещата по-изпипано, по-внимателно... по-... хм, може би – по-морално... няма време! Това е шоу – репликите се споделят и всичко отминава... - по този начин, мисля си, си е казвал Слави, по този начин са си казвали и неговите хора.
Един ден, инцидентно, години откакто бях се оправил, бях здрав и жизнен и по тази причина – податлив към всеопростителност – видях Краси Радков. Клетият артист. Дойде при мене и стартира да кърши ръце. „ Не съм го измислил аз това, нали разбираш, братче, ние играем каквото ни кажат. Моля ти се, не се сърди, но нали разбираш – шоу. Правим каквото ни кажат ”. При това – не той играеше в скечовете за „ пияния Терзийски ”. Той, благият, се извиняваше от името на всички, някак искаше да оправдае най-малко себе си поради косвеното си присъединяване в едно толкоз нараняващо нещо. Аз му се усмихнах и му споделих: " Виж, брат ми, единственото неприятно беше, че скечовете бяха доста слаби. " А той отново се усмихна извинително и сподели: " Ами, пишат ги, какво да създадем... "
И минаваха дни и месеци и аз – естествено – забравях някои неща, други оставаха някъде скрити в прашните ъгълчета на сърцето. Но мъчителното, мъчително възприятие за неправда си оставаше. Някак, струваше ми се, че не аз съм засегнат – а е направено нещо против самата човечност: не може, не е редно да се подиграваш на болен, на трагичен, на обречен на смърт човек!
И по този начин. Нататък.
Не мога да не окажа достойнството си на благия Едмунд Хусерл. Той въпреки всичко е таткото на всички тия гении – Хайдегер, Сартр, Камю, Ясперс, Левинас. А неговата феноменология желае да трансформира философията в същинска просвета... както споделя самичък той: като извади отвън скоби това, което назоваваме „ справедлив свят ” и се насочи към това, което в действителност можем да опознаем и да опишем същински задълбочено... а точно – ЛИЧНИТЕ СИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ. Така че – всичко е персонално, майн фройнд Слави.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ