Когато не си получил любов, няма какво да даваш, невротикът

„ Когато не си получил обич, няма какво да даваш, невротикът е празен откъм обич и остава единствено зависимостта или натрапчивият блян да управлява всичко. ”

„ Всички сме малко невротици ” - Статия на Дария РОШЧЕНЯ, Наталия СКУРАТОВСКА

Формирането на невротичната персона стартира в първите две-три години от живота. Дете, което не получава внимание и обич, не се усеща несъмнено.

То се усеща безпомощно, самотно и изоставено, а светът в близост му наподобява неприятелски. У такова дете се образува базална паника, която се популяризира върху целия свят, с който то влиза в прикосновение: „ Не съм необходим на никого “. Това чувство за тотална изоставеност, което не може да изрази с думи, детето придвижва през целия си живот. Невъзможно е да живееш с сходно чувство и по тази причина започваш да изграждаш защитни механизми. Опитваш си да намалиш тревогата, да се приспособиш към неподходящата среда в близост. Когато не можеш да общуваш с родителите си по този начин, както ти се желае, започваш да търсиш способи за другарство, на който те реагират най-добре. Едни реагират на рев, други като се увесиш върху тях, трети – в случай че започнеш да водиш война и да рушиш всичко подред. А в случай че не може с нищо да пробиеш родителите, остава единствено едно: да се изолираш, надявайки се, че по този начин най-малко ще ти извърнат внимание.

Невротичните защитни механизми се поддържат от самите родители – с помощта на тях детето въпреки всичко съумява да получи някаква форма на внимание. Главното изобретение, което прави детето, е следното: подобен, какъвто си – не си необходим на никого. Трябва да си някакъв различен – „ съвършен “.

И у детето стартира да се образува „ идеалният Аз “, подправената (измамната) персона, маската, скриваща го от целия свят за дълги години (най-малко до момента в който не бъде излекувана неврозата). „ Идеалният Аз “ разрешава на индивида да скрие чувството за отхвърленост на същинската му персона даже от самия себе си, той губи контакт със себе си същинския. Появява се невротична горделивост: той не просто се гордее с „ идеалния си Аз “, той се отъждествява с него, въпреки това да има доста малко общо със същинската му персона.

Три тактики на невротика – само че нито една не оказва помощ за победа

Ако детето се усеща самотно пред враждебния свят, не среща отклик и поддръжка на прочувствените си потребности, у него се образуват невротични защитни механизми. Те могат да имат три съществени вектора, а на напред във времето излиза оня, който „ работи “ най-добре и оказва помощ „ да се изпроси “ вниманието на близките.

Жертвена зависимост – това е подготвеност да угаждаш, да отговаряш на непознатите упования, с цел да получиш обич. Ако мама е похвалила съученичката ми Маша, значи би трябвало да стана като нея. Ако в учебно заведение съучениците ми се подиграят на прическата, значи би трябвало да се подстригвам като всички останали.

Агресивна враждебност – опит да получиш обич принудително. „ Те не могат да не ми извърнат внимание! “ – в случай че избере такава форма на взаимоотношения, детето се учи да влиза в спорове, даже му се коства, че побеждава.

Затваряне в себе си и високомерно отделяне – това е третият метод да се предпазиш от отменяне: „ Никой не ми би трябвало “. „ Аз съм най-умният, просто никой не ме схваща “. „ Близките ми просто не са от моя обществен кръг “.

Нито една от трите тактики не дава „ победа “. Всички те водят до задънена улица. Но най-тъжното е, че под „ идеалния Аз “ е заровен „ същинският Аз “ и на тази почва израства невротичната надменност – комбиниране от невротичната горделивост (гордея се със себе си „ идеалния “) и презрението към себе си същинския – непотребен и зарязан.

На този декор се появяват безапелационни и твърди условия към близките и към себе си. Такъв човек желае от другите да му се възхищават, да признаят неговото предимство, да му простят всички действия, да го поддържат във всичко. Формите на сходно самопризнание и удивление могат да бъдат разнообразни. Най-важното е, че човек в това положение не може да се научи да признава грешките си, защото и най-малката неточност заплашва от сриване цялата измислена структура – идеалните хора не грешат – и провокира под паника боязън.

Какво желае невротикът?

Във всички вероизповедания броят на невротиците е почти еднакъв, защото невротикът избира онази форма на набожност, която счита за одобрявана измежду най-значимото за него обграждане. Какво чака обаче той от Църквата? Каквото и от хората като цяло – угаждане на личните си невротични потребности. Той очаква любов и одобрение – едно като че ли изцяло обикновено предпочитание, присъщо на всеки. Невротикът обаче чака любовта да се показва в липса на подозрения в неговата справедливост, на рецензия на неговите действия, мисли, държание, във удивление от неговия идеализиран облик – и най-малкият намек за отменяне се възприема като опасност за личното битие. Но този недостиг на утвърждение не може да се запълни, както и всички останали потребности на невротиците – колкото повече се удовлетворяват те, толкоз нарастват потребностите и толкоз по-силна надлежно е неудовлетвореността.

Невротикът се нуждае от ръководещ партньор. Във всеки от нас битува визията, че същинските родители няма да ни изоставят, с тях няма да бъдем самотни. Невротикът се стреми към взаимозависимост от другия, страхувайки се от самотата, и си остава дете в прочувствено отношение. В Църквата той не просто търси родители, а положителни родители (не като неговите), от които е подготвен да зависи и с които може да показа отговорността си за постъпките, думите и делата си. Често в тази роля се оказват свещениците, защото „ Господ по този начин заповяда “ да се върви при отците и да те „ осиновяват “. Именно поради това е значимо в духовното управление свещениците да не влизат в връзки на съ-зависимост, към които такива чада несъзнателно биха ги тласнали.

Невротикът, чийто боязън е несъизмерим и припомня повече на суматоха, се нуждае от предсказуема среда и ясни ограничавания. Затова той се стреми да се подчини на открития ред и твърдите правила, като ги включва към личната си система от невротични условия.

Невротикът се нуждае от власт и опция да експлоатира другите. Но не тъй като е изверг, а тъй като възприема другите хора като опасност и техните усеща и стремежи за него са абстракция. Той употребява другите за свои цели, като се притеснява да не бъде употребен той самият, постанова власт, с цел да заглуши възприятието за личното си безличие, презирайки и обезценявайки другите.

За него е значимо освен публичното самопризнание, належащо му е да бъде обект на удивление от страна на другите. Това е надалеч по-надеждно, в сравнение с признанието единствено на един човек. Статутът в обществото дефинира неговата самокритика, а потребността от удивление води до такава степен, че на невротика е угодно всяко хвалебствие.

Невротиците се боят от наказание, тъкмо тъй като е значимо за тях да останат самостоятелни, да не поемат отговорност за нещо, да не основават никакви връзки, с изключение на стоково-парични или манипулативни.

И поражда парадоксална обстановка: външно може да наподобява като че ли един подобен мирянин или духовник е непретенциозен човек, скромен, подготвен да се подчини, единствено и единствено да не желаят от него някаква спонтанна интензивност, а в действителност в основата на неговото държание е желанието да господства и да управлява. Тих и угаждащ, вътре в себе си той, уви, презира „ слабите “. Освен това той употребява най-много операцията, с цел да получи от близките мечтаното, просто тъй като не е теоретичен да поддържа връзка на различен език.

За какво на такива хора им е нужна Църквата

Преди всичко, с цел да се усещат в сигурност. Да се живее е ужасно. Църквата е място, където те канят: „ Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени “, Църквата е възприемана като спокоен кей, в действителност несъмнено място. Но сигурността тук поражда освен поради спазването на разпоредбите, които предлага Църквата, само че и поради принадлежността към „ вярната “ Църква, с която можеш да се идентифицираш, с цел да усетиш предимство над „ неправилните “ и най-накрая в Църквата постоянно може да прехвърлиш отговорността за личния си живот на духовника и другите „ старши “.

В Църквата подобен човек разчита да откри освен утвърждение и приемане, само че и опрощение. Последното е скъпо с това, че зад Църквата стои престижът на Бога и той „ получава документ за своята полезност “ все едно от самия Бог.

Но невротикът също по този начин осъществя и останалите си потребности. Присламчвайки се към престижа на Църквата, той може да получи инструмент за въздействие, надзор и операция на другите (да си спомним прословутите „ зли бабички “; православните деятели, които громят музеи, или тези, които защищават òтчетата от хората, като пресичат „ достъпа до тялото “).

Също по този начин Църквата им оказва помощ да намерят смисъл в страданието, само че този смисъл с се основава и на убедеността, че положителното отношение би трябвало да бъде „ справедливо “. Има една известна формула: „ Колкото повече се мъчиш в земния живот, толкоз по-добре ще бъде в Царството Небесно “. И в действителност, има такива, които не съумяват да почувстват своето предимство, опитите да шлифоват своя „ съвършен Аз “ претърпяват крах и на напред във времето в живота излиза презрението към себе си, тягата към самоизтребление, един тип психическо самоубийство. Точно такива хора намират в Църквата смисъл за своето страдалчество, освен това – стартират да страдат на драго сърце и възторг. И постоянно сходна позиция е одобрявана с позоваване на наследството на св. отци – възприятието „ аз съм най-лошият от всички “. 

А невротикът надълбоко в душата усеща себе си като тотална неточност на Бога, неуместна за битие на земята – в миналото родителите му са го привикнали да мисли по този начин. За него страданието е късмет да заслужи състрадание и „ условно предварително освобождение “ от този непосилен живот. Такъв човек стартира да се занимава с нещо, което в доста от случаите е неприятно, с цел да може Бог да оцени старанията му.

Невротикът не е изверг, той е дете, което желае всичко да се позволи от единствено себе си, по знамение. Именно поради това за някои хора Църквата се трансформира в място, където може да „ помагьосничиш “ и ще стане по този начин, както го искаш. Често мисленето на невротиците е магично и те не се съмняват, че са почтени за чудеса.

Да получи утвърждение, да бъде признат, да откри смисъл в страданието, да бъде дисциплиниран и скромен, да има нравствен началник – наподобява като идеалния мирянин, християнин. Всъщност човек не трябва да ненавижда себе си и да изпада в обезсърчение. Аскетичната традиция повелява друго – ненавиждай прегрешението, само че бит грешника, в случай че си паднал, стани и продължавай нататък, покай се и не се връщай към прегрешението. За невротика това не е по този начин: в случай че си направил грях – това е край, отменяне от Бога и хората, и по тази причина се включва защитното отричане, което прави индивида некадърен за същинско смирение.

Още по-голям е страхът на невротика да не бъде отритнат и погубен, и по тази причина той идва в Църквата, с цел да се скрие от заплахите на външния свят, да угажда на всички, с цел да не го санкционират. „ Ако глезя на чудовището, може да ме изядат финален “. За невротика е мъчно да повярва в любовта или самият той да обича. Когато не си получил обич, няма какво да даваш, невротикът е празен откъм обич и остава единствено зависимостта или натрапчивият блян да управлява всичко. В тази религия няма място за Бог, няма място и за богообщение – Бог плаши със Своята непредсказуемост и неуязвимост, по тази причина неговото място в съзнанието на невротизирания набожен се заема от „ ръкотворния Бог “, конструиран в сходство със личните невротични желания, като надълбоко в душата може да има и предпочитание да няма Бог или Той да не се намесва в нашия живот.

И с цел да помогнем на подобен човек да се промени, би трябвало да му додадем това, което не са му дали родителите. Да помогнем „ още веднъж да премине “ началото на виталния път. Да получи в лицето на психолога или свещеника един важен възрастен, да му се помогне да преодолее страховете си. Докато няма убеденост, че страховете могат да бъдат победени (а за това е нужно да победим най-малко един-два дружно и търпеливо), той няма да се изправи пред честния въпрос „ за какво не съм обичан “. И значи няма да стартира да търси отговор на този въпрос и няма да може да промени взаимоотношението с другите.

Важно е да помогнем на невротика да възвърне контакта със личните си усеща и стремежи. Това е една от най-трудните елементи на лечебната работа в набожен подтекст, а в православната просвета е публикувано мнението, че би трябвало да се отхвърляме от своите стремежи. И към този момент посредством това да помогнем на индивида да се освободи от тиранията на „ би трябвало “, „ би трябвало да бъда най-хубавия “, „ би трябвало да бъда преклонен “. Само на тази почва може да се появи сериозното мислене и отношение към себе си, през което се ражда и приемането на самия себе си и личната полезност.

Нямаме потребност от непрекъснатото утвърждение на другите, с цел да осъзнаем личната си полезност. Можем да бъдем „ положителни “ и без да изпросваме утвърждение, удивление, да пренебрегваме рецензията. Признанието на личната персона е път към превъзмогване на рецесията, умеенето да не мислиш, че си изгубил, а да преживееш страданието, да се изправиш и да продължиш нататък. Страданието не ни прави инвалиди. За благополучие неврозите са обратими, значимо е психологът и свещеникът да внушат у индивида вяра за Божията благосклонност и любовта и да са подготвени, когато се заемат да оказват помощ на такива хора, да проявят самообладание, резистентност и обич.

Превод: Анна Георгиева
Споделено със съкращения от: dveri.bg, източник: Правмир
Картини: Francis Bacon (28 October 1909 ~ 28 April 1992)