Коалицията ПП-ДБ и нейните съставни части винаги са били в

Коалицията ПП-ДБ и нейните съставни елементи постоянно са били в комплицирани връзки с гласоподавателите. Това се дължи на обстоятелството, че и политиците на демократичната общественост, и гласоподавателите им имат високи и постоянно спорни упования и условия един към различен. Избирателите чакат от избраниците си освен да свършат работата, която са дали обещание, само че и да бъдат повсеместен образец за подражателство по модела на Кантовия категорически императив. Всичко по-малко води до разочарования, късания на ризи и вричане в обществените мрежи да не се гласоподава на идващите избори.

Между рационалност и преданост

Политиците от ПП-ДБ от своя страна желаят гласоподавателите им хем да са съвършено рационални и да избират най-хубавото в дадената обстановка (дори то да е надалеч от идеалното), хем да ги обичат и да са им лоялни повече или по-малко безусловно. И когато едното от двете – рационалността или лоялността – се окажат дефицитни измежду електората, случвало се е политици от демократичната общественост да му се поразсърдят и даже да му се поскарат.

Поради тези аргументи свадите сред политици и гласоподаватели в демократичната общественост са надалеч повече от свадите в същински скандални партии и обединения (а те у нас са в изобилие). И в актуалната обстановка зрее някакъв избирателен скандал в демократичната общественост, натрупа се неодобрение измежду гласоподавателите и недоумение и изненада измежду политическите представители. А в последна сметка има място за изненада, тъй като ПП-ДБ – без да е даже първа парламентарна мощ и без да има болшинство – съумява да реализира огромна част от задачите си и напредва по други стратегически цели: постоянен бюджет, еврозона, Шенген, помощ за Украйна, конституционна промяна и така нататък

Въпреки напредъка по тези стратегически цели, ръмженето и недоволството в електората на ПП-ДБ продължава. Причината може да е просто разочарованието от резултатите от парламентарните избори и нуждата от комплицирана и неприятна коалиция с ГЕРБ и Движение за права и свободи. Но има и една друга причина, която по-трудно се осъзнава. Тя е обвързвана с отношението сред рационални и прочувствени причини в политиката, което се трансформира в дълготраен проблем за демократичната общественост.

В България има положителни разказвачи на истории

По принцип, страстите в политиката са свързани с роман, който да хване въображението на хората. Емоцията води до относително по-голяма преданост на гласоподавателя, който е подготвен да елементарни доста недостатъци и ирационалности на политик, към който изпитва някакви положителни усеща. Българската политика е обитаема с положителни разказвачи на истории. Доскоро най-голямата приказка беше на Бойко Борисов и ГЕРБ – момчето, което се издига от филията с мехлем до върховете на властта и от охранител на проведени незаконни групи става герой с корупцията и държавен водач. Днес тази история е позагубила искра, само че нейните фенове още наблюдават всяка нейна серия с интерес, като главният въпрос наподобява е дали основният воин ще успее хитроумно да избегне възмездието на закона.

Подобна приказка споделя и „ Възраждане “ и другите национал-популисти, които акцентират водачите си като изключителни герои в неравна битка с нещо: нормално интернационалното състояние и превъзходството на Запада в него, само че може да бъдат и страшните и рискови „ джендъри “. Притчата за Давид и Голиат – която е структурният гръбнак на национал-популисткия разказ - е повода той да наподобява на въртене на прашки и хвърляне на камъни в безразборни направления, което наподобява освен възпалява възприятието за правдивост, само че носи и естетическа приятност на част от българската аудитория.

ПП-ДБ постоянно имат комплицирани връзки с гласоподавателите сиСнимка: BGNES

В последните години и лидерката на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова споделя тази история, само че нейният Давид става все по-малък електорално и в скоро време ще стартира да мята пясък вместо камъни. Щафетата в ляво към този момент поема президентът Радев, който е построил по-сложна история: композиция от Борисовото нормално, само че надарено момче, израснало до висшия държавен пилотаж, с геополитическия Давид на „ Възраждане “, който крепко е развъртял прашката в посока Европейски Съюз, НАТО и „ европейските полезности “.

Без лична митична история

На този прочувствено кондензиран декор обединението ПП-ДБ няма лична митична история. Нещо повече, каквато и история да се опита да се появи, нейните лични гласоподаватели с най-голямо усърдие и старание я развенчават. Примерите с „ харвардците “ и Васил Терзиев са показателни. В естествен подтекст достиженията на тези момчета би трябвало да будят по-голямо почитание и благосклонност от тази към герои със комплицирана корупционна известност или такива, които вършат всичко допустимо, с цел да отклонят България от европейския ѝ път. Уважавани водачи и специалисти като Христо Иванов пък, сякаш сами заобикалят да описват свои „ героични “ истории (с едно краткотрайно изключение - събитията към Догановата резиденция в парк „ Росенец “).

Въпросът за какво прочувствена обвързаност въз основата благосклонност към герои не може да се случи в демократичната общественост не е въпрос за липса на героично наличие спрямо останалите партии. Дори Васил Терзиев да имаше елементарен работническо-селски генезис, даже в рода му до девето коляно да нямаше нито един от Държавна сигурност, той нямаше да се трансформира в прочувствено обвързващ воин за цялата демократична общественост.

И това е по този начин не заради личностните характерности на един или различен политик, а заради структурни особености на самата демократична общественост. Най-вече поради нейния вътрешен плурализъм, отвореността ѝ към разнообразни обществени групи и настройки. И в действителност, в демократичната общественост влизат както последователи на демократичните сили от 1990-те, по този начин и по-млади генерации, които желаят да видят България като естествена европейска страна – без шуробаджанащина и корупция. Тези групи имат голям брой съвпадащи цели – като еврозоната, поддръжката за Украйна, Шенген, оправянето с бедността и така нататък Но те може да имат и разминавания по тематики като правата на половите малцинства или пък ролята на родовата история за индивида.

Фактическата разнородност сама по себе си не изяснява отличителността на демократичната общественост – и гласоподавателите на другите партии са задоволително разнородни при по-внимателен прочит. Отличителното при демократите е тяхната нормативна разнородност – настояването, че е добре да си друг, отворен към другите. Съвременното общество не е хомогенна група, която може да бъде сплотена и обединена към един разказ и една олицетворяваща го персона – това е нормативната основа, на която демократичната общественост стъпва.

Даниел СмиловСнимка: BGNES

Не единствено у нас, само че и по света актуалният популизъм печели посредством прочувствени мобилизации към елементарни истории, въплътени в харизматични персони. Тръмп е индикативен за това по какъв начин даже одобрена народна власт може да се привърже към една история за израстване на (лошото) момче до върха на страната. Същевременно – заради присъщия им в действителност и най-много нормативен плурализъм и разнородност – демократичните и одобрени партии и сили по света като че ли нямат сходни „ вдъхновяващи “ истории, които да водят до огромна прочувствена обвързаност към водачите им. Често ще чуете изказванието, че Европа и демокрациите страдат от „ липса на водачи “, като образците за водачество нормално са Тръмп, Борис Джонсън, Фараж, а даже и Ердоган и Путин.

Може ли да бъде открит съвършеният водач?

Какво да се прави в тази обстановка? Едно може да се каже: търсенето на съвършен водач би трябвало или да престане, или да бъде мощно лимитирано. Поради гореизброените аргументи, намирането на съвършен водач ще се окаже или невероятно, или в действителност ще бъде краят на демократичната общественост у нас, а и в други страни, в които има сходни процеси. Демократичните общности, доколкото ги има, би трябвало да си останат вътрешно нормативно разнородни, отворени към хора с разнообразни възгледи за света. Ако те се сведат до простата история на едно или друго момче или момиче, на някой Давид или Голиат, може да се окаже, че демократичната общественост се е хомогенизирала и е престанала да бъде себе си.

От тази позиция, страданието по неналичието на лидер и водач би трябвало да бъде темперирано: сходни усеща би трябвало да се възпитават и да не им се разрешава да обсебят хората. Същевременно, политиката не може без истории, разкази и страсти – просто хората би трябвало да се примирят с това, че страстите и историите им съвсем в никакъв случай няма да се споделят от цялата демократична общественост. Това не е чак подобен проблем, за какъвто се пробват да го показват съперниците ѝ. Защото демокрацията в последна сметка стъпва най-много на процедури и институции, а не разчита на водачи с вълшебен качества.

Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.