Кенет Уилбър е плодовит писател, психолог и будист. В книгите

Кенет Уилбър е плодороден публицист, психолог и будист. В книгите си сполучливо съчетава логика на психиката, философия, мистицизъм, екология и духовна еволюция. Още с публикуването на първата си книга „ Спектърът на съзнанието “ през 1977 Уилбър се утвърждава като един от водещите живи теоретици на трансперсоналата логика на психиката. По-късно основава Интегрален Институт за интегрална логика на психиката, като постоянно се стреми включи и отдаде дължимото на всеки значим аспект от човешкото схващане.

(Rene Magritte, Decalcomanie, 1966)

Чудили ли сте се в миналото за какво животът е построен от противоположности? Защо всичко, което цените, е единствено едната от две противоложности? Защо всички решения се двоумят сред две полярни благоприятни условия? Защо всички стремежи се базират на противоположности?

Забележете, че всички пространствени измерения и направления се състоят от двойки противоположности: „ горе “ и „ долу “, „ вътрешно “ и „ външно “, „ високо “ и „ ниско “, „ дълго “ и „ късо “, „ север “ и „ юг “, „ огромно “ и „ малко “, „ тук “ и „ там “, „ връх “ и „ дъно “, „ ляво “ и „ дясно “. Забележете също, че всички неща, които считаме за съществени и значими, се явяват единият полюс на двойката противоположности: „ положително “ и „ зло “, „ живот “ и „ гибел “, „ наслаждение “ и „ болежка “, „ Бог “ и „ Сатана “, „ независимост “ и „ иго “.

Освен това нашите обществени и естетически полезности постоянно вървят по двойки: „ триумф “ и „ неуспех “, „ красиво “ и „ грозно “, „ мощен “ и „ слаб “, „ образован “ и „ малоумен “. Дори най-възвишените ни абстракции почиват на противоположности. Логиката да вземем за пример се занимава с „ истината “ като противоположна на „ лъжата “, епистемологията - с „ привидното “ като противоположно на „ действителното ", онтологията - с „ битието “ като противоположно на „ небитието “. Нашият свят май е една голяма сбирка от противоположности.

Този факт е толкоз добре прочут, че надали се нуждае от споменаване, само че колкото по-дълбоко се замисли човек над него, толкоз по-странен стартира да му наподобява той. И това е по този начин, тъй като природата очевидно нехае за този свят от противоположности, в който живеят хората. Природата не ражда „ същински “ или „ лъжливи “ жаби, нито „ морални “ или „ аморални “ дървета, а още по-малко пък „ верни “ или „ неправилни “ океани. В нея няма и помен от „ етични “ или „ неетични “ планини. Дори няма „ красиви “ и „ грозни “ биологични типове - най-малко не и за самата Природа, защото тя с най-голямо наслаждение основава всевъзможни. 

Както е споделил Торо, Природата в никакъв случай не се извинява - очевидно тъй като не борави с категории като „ вярно “ или „ погрешно “ и по тази причина не познава това, за което единствено хората могат да си въобразят, че е „ неточност “.

Естествено, това не значи, че някои неща, които назоваваме „ противоположности “, не съществуват и в природата. Има да вземем за пример огромни и дребни жаби, високи и ниски дървета, узрели и неузрели портокали. Ала това не е проблем за тях и не ги спохождат пароксизмите на угнетението. Дори е допустимо да има умни и глупави мечки, само че това надали ги тормози изключително. Така де, при мечките може да откриете какво ли не, само че не и комплекс за непълноценност.

В света на природата също има живот и гибел, само че тук още веднъж липсват тези ужасяващи измерения, които им се приписват в света на хората. Никой изнемощял котарак не тръпне от смут пред приближаващата гибел. Той просто ще иде най-спокойно в близката гора, ще се свие на кравай под някое дърво и ще си почине. Неизлечимо болната червеношийка ще се сгуши комфортно на някой клон и ще съзерцава залеза. А когато откри, че към този момент не може да вижда светлината, ще затвори очи и ще тупне тихичко на земята. Колко друго е всичко това от метода, по който индивидът посреща гибелта: Не си отивай добродушно в тъмнината! Вий, вий против гибелта на светлината!

Наличието на болежка и наслаждение в света на природата също не е мотив за непотребни терзания. Когато изпита болежка, кучето изквичава. Ала когато му няма нищо, то не се тормози дали отново няма да го заболи. Не се ужасява от бъдещите болки, нито пък се самосъжалява поради тези, които към този момент е изпитало. За него това са си напълно елементарни и естествени неща.

Най-често си споделяме, че всичко това е правилно, само че за какво? Защото Природата е изцяло лишена от разсъдък. Само че това пояснение сякаш издиша. Ние едвам в този момент започваме да разбираме, че Природата е доста по-умна, в сравнение с сме си мислели. Големият биохимик Албърт Сент-Дьорд дава и един много съобразителен образец: „ Постъпих в Принстънския институт с вярата, че като се поотъркам в ония ми ти велики атомни физици и математици, ще понауча нещичко за живата материя. Но щом открих, че в която и да било жива система има повече от два електрона, физиците към този момент не желаеха да ми приказват. При всичките им компютри те не можеха да кажат каква е функционалността на третия електрон. Но най-забележителното бе, че той самият знаеше чудесно какво би трябвало да прави. Така че мъничкият електрон знаеше това, което никой от ония всезнайковци в Принстън не знаеше, а то можеше да бъде единствено нещо напълно просто. Страхувам се, че Природата е освен по-умна, в сравнение с си мислим, само че и доста по-умна, в сравнение с можем да допуснем. Освен всичко останало, Природата е основала и човешкия мозък, който не без фукане дефинираме като един от най-интелигентните принадлежности в космоса. А би ли могъл, запитвам аз, един цялостен глупак да сътвори същински шедьовър? “

Съгласно книгата Битие една от първите задания, предоставени на Адам, била да даде имена на всички животни и растения, съществуващи в природата. Това е по този начин, тъй като естественото не се появява към този момент несъмнено и с съответно залепен етикет, по тази причина най-удобното в тази ситуация би било, в случай че ние самите класифицираме и назоваваме имената на всички аспекти на естествения свят. Адам бил претрупан със задачата да сортира всички тези най-разнообразни естествени форми и да избере наименование за всяка от тях. „ Ето тези да вземем за пример си наподобяват между тях, но въобще не наподобяват на тези там, по тази причина ще нарека първите лъвове, а другите -мечки. Я в този момент да забележим какво ще ги вършим пък тези... Аха, едните стават за ястие, другите- не. Значи първата група ще се назовава плодове, а другата - камъни. "

Само че същинският проблем на Адам надали се е състоял в измислянето на имена за животните и растенията, колкото и комплицирано, и трудоемко да е било това. Много по-съществено е нещо друго - че преди този момент е трябвало да дефинира по какъв начин ще протече самият развой (на назоваване). При състояние, че имало единствено по едно от всички животни (колкото и неправдоподобно да звучи това), той трябвало да групира дружно сходните между тях животни и да се научи по какъв начин да ги разграничава въображаемо от тези, които не са им сходни. Първо трябвало да се научи да прокарва въображаема разграничителна линия сред другите групи животни, тъй като единствено тогава можел да опознае изцяло и в резултат на това да даде имена на обособените зверове и зверчета. С други думи, великото начинание, с което се заел Адам, било прокарването на въображаеми или алегорични разграничителни линии. Адам е бил първият, който класифицирал природата, т. е. въображаемо я разделил на обособени елементи, обозначил ги и ги категоризирал съгласно техните признаци. Да, Адам е бил първият картограф. Прокарал е първите граници.

Това първо систематизиране на природата е било толкоз сполучливо, че от този момент насам, та до ден сегашен нашият живот протича най-много под знака на рестриктивните мерки. Всяко решение, което взимаме, всяко наше деяние и слово се базират на разграничаването и опълчването, без значение дали умишлено или неумишлено. В случая нямам поради просто границата на самоидентификацията - колкото и значима да е тя, - а въобще всяка граница в най-широкия смисъл на думата. 

Да вземеш решение значи да прокараш граница сред тези двете - кое да избереш и кое не. Да желаеш нещо значи, че преди този момент си прокарал граница сред прелестно и мъчително и си се ориентирал към първото. Да поддържаш дадена концепция значи, че си прокарал граница сред това, което смяташ за правилно, и това, което преценяваш като погрешно. Да си получил обучение значи, че си се научил къде и по какъв начин да прокарваш граници, а след това - какво да правиш с тези разграничени дялове и аспекти. Да поддържаш правова система значи, че си прокарал граница сред това, което се вписва в общоприетото, в законите на обществото, и това, което не се вписва. Да водиш война значи, че си прокарал граница сред тези, които са с нас, и тези, които са срещу нас. Да спазваш етиката значи да си прокарал граница сред положителното и злото. 

Но светът на противополжностите е и свят на спорове, нещо, в което самият Адам доста скоро се убедил. Той би трябвало да е бил очарован от предоставената му власт, дължаща се на самия факт, че слага разграничители и измисля съответните имена. Само си представете: едно простичко звукосъчетание като небе можело да отбелязя цялата тази необятна лазурна простор, която - по силата на така наречен разграничители - към този момент се схващала като друга от земята, водата, огъня и т. н. Така че вместо да хваща, манипулира и един тип жонглира с действителните обекти, Адам можел мислено да жонглира с тези вълшебен имена, които несмущаемо замествали самите обекти. 

Например преди изобретяването на границите и имената, в случай че Адам желал да каже на Ева, че е упорита като магаре, трябвало да я нарами и да хукне да дири магаре, а когато намирал въпросното четириного, посочвал първо него, а по-късно и самата си половинка, като от самото начало скачал по всички страни, хвърлял къчове, ревял и правел всякакви тъпи физиономии. Но в този момент към този момент, опознал магията на словото, Адам можел просто да я изгледа и да каже: „ Ей, но и ти си една, упорита като магаре. “ Ева, която междувпрочем била къде-къде по-умна от Адам, нормално си замълчавала. Тоест тя просто отказвала да прибегне към същата словесна магия, защото надълбоко в себе си знаела, че думите имат резултата на бумеранг и този, който бумеранг вади, най-често от бумеранг умира.

Междувременно резултатите от Адамовите инициативи се оказали толкоз ефектни, внушителни и въобще едни такива магични, че той напълно разбираемо почнал и малко да се възгордява. Започнал да слага граници - и по този метод да ги опознава - и тук-там, където било по-добре въобще да не се вясва. Това самоуверено държане достигнало кулминационната точка си в епизода с Дървото на познанието, което в действителност било дървото на противоположностите „ положително “ и „ зло “. И когато Адам схванал разликата сред тях, т. е. когато положил и този съдбовен разграничител, неговият свят просто се разпаднал... Когато съгрешил, целият този свят от противоположности, за чието основаване той персонално много спомогнал, се обърнал против самия него и се заел да го унищожи. 

Болка и наслаждение, положително и зло, живот и гибел, труд и забавление - целият този товар от спорове се сгромолясъл върху човечеството.

Най-обезпокоителното, което научил Адам, било, че всяка гранична линия е и евентуална фронтова линия, тъй че да прокараш граница значи да се готвиш за спор. И по-специално спорът, наименуван битка на противоположностите - обезверената битка сред живота и гибелта, удоволствието и болката, положителното и злото. Онова, което Адам научил - но го научил прекомерно късно - е, че въпросът „ Къде да начертая линията “ в действителност значи „ Къде ще се организира борбата “.

Простата истина е, че ние живеем в свят на спорове и противоположности, тъй като живеем в свят, формиран от граници. Щом всяка гранична линия е и фронтова линия, ето в какво значи се състои и нашата човешка участ: колкото по-рязко обрисуваме своите граници, толкоз по-ожесточени ще са и нашите борби. Колкото повече се стремя към удоволствието, толкоз повече ще се багра от болката.

Колкото повече се стремя да последвам положителното, толкоз повече ще съм захласнат от мисълта за злото. Колкото повече копнея триумфа, толкоз повече ще се потресвам от неуспеха. Колкото по-здраво се впивам в живота, толкоз по-мъчителна ще бъде гибелта. Колкото повече оценявам нещо, толкоз повече ще се тормозя да не го изгубя. С други думи, множеството ни проблеми произтичат от самите граници и споровете, които те пораждат.

А нормалният метод, по който се опитваме да разгадаем тези проблеми, е следният: опитваме се в действителност да заличим едната диаметралност. Подхождаме към казуса за положителното и злото, като се стремим да унищожим злото. Смятаме, че сме се справили с казуса за живота и гибелта, като прикриваме гибелта под някакви си там алегорични безсмъртия. 

Самото разбиране „ парадайс “ е почнало да значи не превъзмогването на всички противоположности, а просто място, на което са събрани всички позитивни половинки от двойките противоположности, по същия метод, както „ пъкълът “ е място, където са струпани всички негативни половинки: болежка, страдалчество, мъчение, огорчение...

Тази концепция за разделянето на противоположностите и съответния блян към позитивните половинки очевидно е отличителна линия на прогресивната западна цивилизация - на нейната вяра, просвета, медицина и индустрия. В последна сметка се оказва, че напредъкът е чисто и просто напредване към позитивното и оттегляне от отрицателното. И въпреки всичко, макар очевидните преимущества на развитата медицина и земеделие, няма въобще никакви доказателства, с цел да считаме, че след толкоз епохи на ударение върху позитивното и опити да се отстрани отрицателното човечеството е по-щастливо, задоволено или помирено със самото себе си. Всъщност наличните доказателства сочат таман противоположното: през днешния ден се намираме в „ ерата на угнетението " и „ шока от бъдещето “. Фрустрацията и отчуждението са взели епидемиологични размери, благосъстоянието поражда досада, а изобилието - безсмислие.

Явно „ напредъкът “ и нещастието са просто двете страни на една неуморно въртяща се монета. Тъй като самото предпочитание за напредък допуска неодобрение от настоящето положение на нещата, колкото повече се стремя към напредъка, толкоз по-остра неутоленост ще изпитвам. В своята сляпа гонитба на напредъка нашата цивилизация на процедура е институционализирала фрустрацията. В устрема си да подчертаваме върху позитивното и да отстраняваме отрицателното ние изцяло забравяме, че едното може да бъде несъмнено единствено при съществуването на другото. 

Истината е, че ние сме по този начин надълбоко омаяни от границите и някак зашеметени от проклятието на Адамовия грях, че изцяло сме не запомнили от какво естество в действителност са въпросните разграничителни линии. Всички тези граници в никакъв случай няма да бъдат открити в действителния свят, а единствено във въображението на „ картографите “. Нека уточним: в естествения свят има колкото щете линии, да вземем за пример бреговата линия, ситуирана сред континента и обкръжаващия го океан. Наистина е по този начин, там има всевъзможни линии и повърхности: очертанията на листото и кожата на животното, линията на хоризонта и шарките по дървото, има светли и тъмни повърхности, водни и земни, както има линии, открояващи обекта на фона на околната среда, и т. н. Очевидно тези линии и повърхности фактически съществуват, само че бреговата линия напълно не отбелязва делението на суша и вода, както нормално считаме. Алън Уотс обичаше да споделя, че тази сякаш „ разграничителна линия " в същото време отбелязва и мястото, където сушата и водата се съединяват. Тоест тя събира и сплотява по този начин, както разделя и разграничава. С други думи, тя не е никаква граница! Както виждате, има голяма разлика сред линия и граница.

И по този начин, линията съединява противоположностите, само че и ги разединява. Именно в това се състои същността и функционалността на всяка действителна линия и повърхнина в природата. Те експлицитно разединяват някакви противоположности и в същото време имплицитно ги сплотяват. Хайде да нарисуваме хлътналост. Предполагам, ще се съгласите, че линията, представяща вдлъбнатината, може на същото съображение да се одобри и като подутина. Това има поради мъдрият Лаодзъ, когато споделя, че всички противоположности пораждат по едно и също време и взаимно. 

Нещо повече, не можем да кажем, че линията разделя вдлъбнатината от издутината, тъй като тя е единствено една и се споделя в идентична степен и от двете. Линията освен не ги разделя, само че с помощта на нея става безусловно невероятно едното да съществува без другото. Само с една-единствена линия, без значение по какъв начин сме нарисували въпросната хлътналост, ние също по този начин сме нарисували и подутина, тъй като външните контури на едната са и вътрешните контури на другата. Ето за какво в никакъв случай няма да срещнете хлътналост без подутина, тъй като тези двете, сходно на всички противоположности, са орисани во веки веков да се обгръщат една друга.

От това следва, че всички линии, които откриваме в природата, а дори и сами да ги сътворяваме, освен разделят другите противоположности, само че и ги свързват в едно неотлъчно цяло. Пак дублирам, линията не е граница. Това е по този начин, тъй като линията, била тя въображаема, естествена или логическа, освен разделя и обособява - тя също по този начин свързва и сплотява. От друга страна, границите са чисто и просто илюзии: те единствено се преструват, че разделят това, което в действителност е неделимо. В този смисъл действителният свят съдържа линии, само че не и действителни граници.

Реалната линия става илюзорна граница, когато си въобразим, че двете й страни са изолирани и несвързани, т. е. когато отчитаме външните разлики за сметка на вътрешното единение. Линията става граница, когато забравим, че вътрешното съществува взаимно с външното. Линията става граница, когато си въобразим, че тя единствено разделя и в никакъв случай не събира. Няма нищо неприятно в това да чертаеш линии при изискване, че не ги смяташ за граници. Добре е да правиш разлика сред наслаждение и болежка, само че е невероятно да ги разделиш.

И по този начин, ние попадаме в плен на личните си илюзии за граници по безусловно същия метод, както Адам преди време - казано е, че греховете на бащите минават върху техните синове и дъщери. В началото следваме линиите в природата - бреговата и тази на хоризонта, очертанията на планините, повърхността на кожата и т. н., с цел да стартираме в един миг да прокарваме сходни линии и в личните си мисли (наричани хрумвания и понятия). Чрез този развой сортираме и класифицираме аспектите на нашия свят. Така се научаваме да разграничаваме нещата, попадащи е дадена категория, от тези, които са отвън нея: сред камъка и това, което не е камък, сред удоволствието и това, което не е наслаждение, сред високото и това, което не е високо, сред положителното и това, което не е положително...

Повечето ни „ житейски проблеми “ се основават на илюзията, че противоположностите могат и би трябвало да се разделят и изолират една от друга. Но защото всички противоположности са в действителност аспекти на същата действителност, това е все едно да се опитваш да разделиш двата края на ластик. Колкото повече го опъваш, толкоз по-вероятно е да те плесне мъчително през ръката.

По този метод ще можем да разберем за какво във всички мистични обичаи по света се споделя, че оня, който вижда през булото на илюзията, е постигнал „ освобождението ". Тъй като се е „ освободил от двойствеността “, т. е. двойките противоположности, той се е избавил в този живот от тези изцяло безсмислени проблеми и спорове, намиращи своя израз в битката на противоположностите. Той към този момент не ги манипулира и не ги опълчва една на друга в устрема си към покой, а ги трансцендира. Не се стреми към положителното като противоположно на злото, а се стреми да бъде оттатък положителното и злото. Който приема нещата такива, каквито са, и е преодолял двойствеността, спасен от користни намерения и от мисълта за триумф и крах, към този момент е отхвърлил завинаги оковите. Наистина освободен е този, що не изпитва ни злоба, ни блян, отърсил се напълно от двойствеността...

Но, питаме, какво ще стане с нашия ентусиазъм към напредъка, в случай че стартираме да гледаме на всички противоположности като на едно цяло? Е, с малко повече шанс този ентусиазъм ще секне - а с него и това характерно незадоволство, дължащо се на илюзията, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата. 

Аз нямам поради, че ще престанем да жънем триумфи в региона на медицината, земеделието или технологията. Просто ще престанем да робуваме на илюзията, че щастието ни зависи точно от тях. Защото стартираме ли да виждаме през булото на илюзиите, т. е. оттатък границите, ще съзрем - тук и в този момент - цялата Вселена, такава, каквато Адам я е съзерцавал преди Грехопадението: Вселената като органично единение, естетика на противоположности, мелодия от положителни и отрицателни тонове, едно безпределно обаяние от играта на нашето вибриращо съществувание. Щом бъде открито единството на противоположностите, раздорът ще се разсее в единодушието, борбите ще се трансфорат в танци, а старите врагове ще се възлюбят един другиго. Тогава ще можем да се сприятелим с цялата си Вселена, а освен с едната от двете й половини.

От Кен Уилбър: „ Без граници “, изд. Лик
Картина: Rene Magritte, Decalcomanie, 1966