Какво е Трети март за поета |
Калин Терзийски
Трети март е. И мнозина ще кажат какво е 3-ти март. Мнозина ще чуят казаното и няма да се съгласят. За тях 3-ти март ще е нещо друго. Между хората в никакъв случай не може да има единодушие. Просто тъй като са хора.
Никога не съм се чувствал човек. На всичкото от горната страна съм уверен, че в наше време прекалено много хора се усещат като мен. Изпитват някакво необичайно и безнадеждно предпочитание да се приобщят примерно към типа на котките или към обществото на някои други благородни същества, само че да не се числят повече към човешкия жанр, който някак си се изложи. Всъщност – ще ни се да сме хора единствено когато желаеме да получим облагите и привилегиите, които Хората имат. Но не и когато би трябвало да носим човешките отговорности.
Край с тези разсъжденията. Сега стартирам с други разсъждения.
Тези, горните, които споделят „ Какво е 3-ти март ” вършат една сериозна неточност. Попадат във водовъртежите на „ обективното говорене ”. Без да си дадат сметка, че то е нелепост, присъща за децата и идиотите. Няма нищо обективно на този свят: наречете ме агностик, само че аз нямам доверие, че даже и да има „ справедлив свят ”, той да е различим за индивида.
„ Обективният свят ” евентуално си съществува, той е там някъде – само че ние изживяваме, живеем, плуваме, тъпчем, страдаме и пеем единствено в световете на нашите субективности. Аз мога да кажа не „ какво Има ей там ” – а мога да кажа единствено „ какво Аз Виждам ей там ”. Какво Виждам Аз. А не някой различен.
И в случай че се изричам за това „ какво е 3-ти март ” аз ще постъпя вярно единствено в случай че кажа „ какво е за Мен 3-ти март ”
А за какво написах „ какво е 3-ти март за Поета ”? Все едно аз съм Поета изобщо, единственият стихотворец? Не...
Просто аз съм поетът, който аз познавам. Друг стихотворец не познавам, за мислите на различен стихотворец не мога да давам отговор. Ще кажете: по какъв начин по този начин не познаваш? Това е или безочливост, или недомислица!
Но аз ще отговоря: никой не може да твърди, че познава другиго! Не си живял в непозната душа, дребосъче, не се изхвърляй – не си кадърен и една милиардна от това, което е Другият да познаваш! В Живота става по този начин: ние страхливо опознаваме ненапълно една дребна парченце от себе си. А след това мощно се надяваме и другите да са като нас. И когато забележим, че те по повърхностните си изяви в действителност наподобяват ненапълно на нас, ние напълно безконтролно започваме да твърдим, че „ познаваме Другите ”. Каква доверчивост. Добре, че животът е къс, та не можем да си дадем сметка за нейната Въпийущост.
И по този начин: Какво е за мен, Поета, 3-ти март?
О, първоначално беше обвързван с мека, остаряла шапчица. Ще речете: какви са тия врели-некипели?
М-да. Мека, къдрава, вълнеста, пожълтеличка, зеленодънеста, уютна, малко срамна шапчица. С малко по-тъмно жълто леке на мястото, където е имало лъвче.
Малко срамна? – ще попитате мнително. Да. Малко срамна. Защото единствено аз нямах нова, напълно беличка и ярка шапчица при приемането в редиците на детската организация Чавдарче. Децата имаха нови шапки-калпачета. Аз трябваше да се задоволя със остарялата, лишена от лъвчето си, само че пък – по-автентична, по-„ историческа ” шапка, останала от моя огромен брат.
Защо ли? Тогава някак се научих на небрежно-стоическия фасон на родителите си (основно на майка си) – той споделяше по този начин: Какви са тия нелепости в този момент, какви са тия еснафщини, в този момент и нова шапка ще вземем да купуваме, за какво, откакто има остаряла? Детето би трябвало да се научи на пренебрежение към движимостите, на пренебрежение към всичко, което може да го закачи със суетата си, със суетността си, с лъскавината си – детето би трябвало да знае, че работата не е в новата, искряща от новота шапка!
Работата не е в лъскавите и хубави, нови движимости! Те развращават и отклоняват Духа! Работата е По-Дълбока!
С времето и аз възприех този фасон на мислене. Лъскавината на Шапките и на другите Неща ме радва, само че в това време провокира у мен леко, насмешливо пренебрежение. И по този начин. На 3-ти март 1977-ма, 100 години след началото на Руско-турската война, аз, Калин Терзийски от град София отидох на церемонията по приемането в организация Чавдарче със остарялата, баткова шапка, която нямаше лъвче, само че миришеше на история. И, между другото, приличаше много повече на шапка на същински опълченец от новите шапки на другите дечица. Помня: на 3-ти март ми беше неловко. Не единствено поради старината на шапката и освен за това, че нямаше лъвче. Беше ми генерално неловко от това, че съм друг от другите. Когато си друг от другите – започваш малко по малко да изграждаш особената „ горделивост на другия ”. И по този начин – аз започнах. Сега мога да видя фотография от тази „ гала ”. И да кимна с трогване – какви дечица – малко след бебешкия им интервал – само че към този момент с бели ризи и калпаци! Умилително. И единствено аз – като мрачно леке – със остарял калпак. Също умилително.
Бих предложил на цяла България да тръгне по тоя път – на насърчаване на гордостта на другия. Това е един умен път.
За мен с годините по-късно 3-ти март ставаше...сега ще опитвам и ще кажа по този начин: Саваше какво ли не! Ту беше неразбираема и непозната „ институционализирана ” дата. Ту беше извор на горделивост, една такава – леко кръчмарска, като след футболна победа горделивост – във времена на пиянство и бохемство – превъзходен мотив за поръчване на цели кани алено вино и радостно разсипничество! „ Дайте за нашата българска маса още пет кани от аленото и дано пеем! ” – и това – изревано с най-красив, ботевски глас – а румените бузи греят над дългата, бохемска брада и песните стартират и ехтят!
Най-често и в действителност – постоянно – 3-ти март е извиквал у мен облик. Образът на остарял опълченец. Може би оня от картината на Вешин. Но в моята ярка, напълно картинна визия опълченецът не е като в картината на Вешин (Самарското знаме) – там опълченецът (дядо Цеко Петков) е с черен калпак – моят опълченец е с бял. Всъщност – жълтеникав. И в случай че се замисля – напълно наподобява на този, с който аз бях на приемането си за чавдарче.
В други времена 3-ти март за мен беше мотив за яд. Съвсем типичния яд на към този момент немладия човек, който усеща, че животът му се изплъзва, малко по малко, а той още не е „ заживял същински ”.
Той...тоест – аз... поглеждам и виждам (както беше споделил президентът Стоянов, преди време) че паментикът ни е Руски монумент, огромните ни булеварди са съветски булеварди, наречени на съветски генерали и политици: Гурко, Дондуков, Скобелев, Столетов, Игнатиев...че най-забележителните ни черкви са Руската и кръстената на съветски княз – Александър Невски (който е бил васал на монголите-мюсюлмани)...И аз чувствам...и че някак не пребивавам в автентично-българска, автентично-своя, истински-истинска, самоосвободила се и самосъздала се – и поради това – горда страна.
В такива времена, мислейки по този начин, ми е ставало някак тежко. Но тогава се е обаждал в мен точно този небрежно-стоически фасон на мислене, наследан от моята мъдра майка. Който споделя: каква е тази дребнавост? Ти искаш да си имаш идеална, лъскава, суперготина, богата и „ напълно същинска своя страна ”?
Та това го желаят единствено запленените от движимостите, разните смешни, не-стоически, дребни души!
Те популяризират, генерализират персоналните си еснафства и вещомании в един общ, патриотично-национален мащаб. И както желаят лъскави шапки (колички, вилички, часовници-ролексчета и смартфони) по този начин желаят „ същинска нова, супер яка, мощна, мощна и така нататък лична страна ”. М-да. Характерно за детските вещоманчета, нали? Не, не споделям това с подигравка.
Наистина – в по-зрелите си години открих, че патриотизмът е в действителност тип детска неосъзнатост, генерализиран и оправдан нарцисизъм: когато те е позор да кажеш напряко: „ желая да е Моето, а не Твоето ”, казваш: желая да се слави
Моята Държава, а не Вашата!
И по този начин. Сега...
...Сега за мен 3-ти март е това, което е споделил в края на една чудесна книга („ Кандид ” на Волтер) благият Кандид.
Той е споделил:„ И въпреки всичко всеки би трябвало да обработва своята градина ”
Учителят Панглос му споделя: Ако не се бе случило това, и това, и това...и изброява куп инциденти, през които Кандид и приятелите му минават... та – в случай че не се бяха случили всичките тези неща – нямаше да сме в това състояние, в което сме в този момент! Добро или неприятно – то се дължи на това, което е било.
Учителят Панглос държи на прозрението на Лайбниц, че „ живеем в най-хубавия от всички вероятни светове ”. Това, което Е - е най-съвършено – единствено по себе си. Защото Е.
Ние претърпяваме единствено този живот. И можем безпределно да проклинаме този живот – само че единствено него ще живеем. И можем да копнеем постоянно (всъщност – много кратко) за „ някакъв различен по-истински и по-хубав живот ”...но по този начин – пренебрегвайки своя и копнеейки за различен – ще пропиляваме дадените ни минути и дни...
Та най-после на повестта Кандид споделя: И въпреки всичко – всеки би трябвало да обработва своята лична градина.
И аз съм благополучен към този момент да мисля по този начин. Каквото е – такова е. Хващайте лопатите, кирките, търнокопите (защото има доста тръни) и да почваме – да оправяме личната си градина. Защото, за наше благополучие, ще ни се постанова да живеем единствено в нея, единствено този живот. И нищо друго.
И по този начин - Напред!
Трети март е. И мнозина ще кажат какво е 3-ти март. Мнозина ще чуят казаното и няма да се съгласят. За тях 3-ти март ще е нещо друго. Между хората в никакъв случай не може да има единодушие. Просто тъй като са хора.
Никога не съм се чувствал човек. На всичкото от горната страна съм уверен, че в наше време прекалено много хора се усещат като мен. Изпитват някакво необичайно и безнадеждно предпочитание да се приобщят примерно към типа на котките или към обществото на някои други благородни същества, само че да не се числят повече към човешкия жанр, който някак си се изложи. Всъщност – ще ни се да сме хора единствено когато желаеме да получим облагите и привилегиите, които Хората имат. Но не и когато би трябвало да носим човешките отговорности.
Край с тези разсъжденията. Сега стартирам с други разсъждения.
Тези, горните, които споделят „ Какво е 3-ти март ” вършат една сериозна неточност. Попадат във водовъртежите на „ обективното говорене ”. Без да си дадат сметка, че то е нелепост, присъща за децата и идиотите. Няма нищо обективно на този свят: наречете ме агностик, само че аз нямам доверие, че даже и да има „ справедлив свят ”, той да е различим за индивида.
„ Обективният свят ” евентуално си съществува, той е там някъде – само че ние изживяваме, живеем, плуваме, тъпчем, страдаме и пеем единствено в световете на нашите субективности. Аз мога да кажа не „ какво Има ей там ” – а мога да кажа единствено „ какво Аз Виждам ей там ”. Какво Виждам Аз. А не някой различен.
И в случай че се изричам за това „ какво е 3-ти март ” аз ще постъпя вярно единствено в случай че кажа „ какво е за Мен 3-ти март ”
А за какво написах „ какво е 3-ти март за Поета ”? Все едно аз съм Поета изобщо, единственият стихотворец? Не...
Просто аз съм поетът, който аз познавам. Друг стихотворец не познавам, за мислите на различен стихотворец не мога да давам отговор. Ще кажете: по какъв начин по този начин не познаваш? Това е или безочливост, или недомислица!
Но аз ще отговоря: никой не може да твърди, че познава другиго! Не си живял в непозната душа, дребосъче, не се изхвърляй – не си кадърен и една милиардна от това, което е Другият да познаваш! В Живота става по този начин: ние страхливо опознаваме ненапълно една дребна парченце от себе си. А след това мощно се надяваме и другите да са като нас. И когато забележим, че те по повърхностните си изяви в действителност наподобяват ненапълно на нас, ние напълно безконтролно започваме да твърдим, че „ познаваме Другите ”. Каква доверчивост. Добре, че животът е къс, та не можем да си дадем сметка за нейната Въпийущост.
И по този начин: Какво е за мен, Поета, 3-ти март?
О, първоначално беше обвързван с мека, остаряла шапчица. Ще речете: какви са тия врели-некипели?
М-да. Мека, къдрава, вълнеста, пожълтеличка, зеленодънеста, уютна, малко срамна шапчица. С малко по-тъмно жълто леке на мястото, където е имало лъвче.
Малко срамна? – ще попитате мнително. Да. Малко срамна. Защото единствено аз нямах нова, напълно беличка и ярка шапчица при приемането в редиците на детската организация Чавдарче. Децата имаха нови шапки-калпачета. Аз трябваше да се задоволя със остарялата, лишена от лъвчето си, само че пък – по-автентична, по-„ историческа ” шапка, останала от моя огромен брат.
Защо ли? Тогава някак се научих на небрежно-стоическия фасон на родителите си (основно на майка си) – той споделяше по този начин: Какви са тия нелепости в този момент, какви са тия еснафщини, в този момент и нова шапка ще вземем да купуваме, за какво, откакто има остаряла? Детето би трябвало да се научи на пренебрежение към движимостите, на пренебрежение към всичко, което може да го закачи със суетата си, със суетността си, с лъскавината си – детето би трябвало да знае, че работата не е в новата, искряща от новота шапка!
Работата не е в лъскавите и хубави, нови движимости! Те развращават и отклоняват Духа! Работата е По-Дълбока!
С времето и аз възприех този фасон на мислене. Лъскавината на Шапките и на другите Неща ме радва, само че в това време провокира у мен леко, насмешливо пренебрежение. И по този начин. На 3-ти март 1977-ма, 100 години след началото на Руско-турската война, аз, Калин Терзийски от град София отидох на церемонията по приемането в организация Чавдарче със остарялата, баткова шапка, която нямаше лъвче, само че миришеше на история. И, между другото, приличаше много повече на шапка на същински опълченец от новите шапки на другите дечица. Помня: на 3-ти март ми беше неловко. Не единствено поради старината на шапката и освен за това, че нямаше лъвче. Беше ми генерално неловко от това, че съм друг от другите. Когато си друг от другите – започваш малко по малко да изграждаш особената „ горделивост на другия ”. И по този начин – аз започнах. Сега мога да видя фотография от тази „ гала ”. И да кимна с трогване – какви дечица – малко след бебешкия им интервал – само че към този момент с бели ризи и калпаци! Умилително. И единствено аз – като мрачно леке – със остарял калпак. Също умилително.
Бих предложил на цяла България да тръгне по тоя път – на насърчаване на гордостта на другия. Това е един умен път.
За мен с годините по-късно 3-ти март ставаше...сега ще опитвам и ще кажа по този начин: Саваше какво ли не! Ту беше неразбираема и непозната „ институционализирана ” дата. Ту беше извор на горделивост, една такава – леко кръчмарска, като след футболна победа горделивост – във времена на пиянство и бохемство – превъзходен мотив за поръчване на цели кани алено вино и радостно разсипничество! „ Дайте за нашата българска маса още пет кани от аленото и дано пеем! ” – и това – изревано с най-красив, ботевски глас – а румените бузи греят над дългата, бохемска брада и песните стартират и ехтят!
Най-често и в действителност – постоянно – 3-ти март е извиквал у мен облик. Образът на остарял опълченец. Може би оня от картината на Вешин. Но в моята ярка, напълно картинна визия опълченецът не е като в картината на Вешин (Самарското знаме) – там опълченецът (дядо Цеко Петков) е с черен калпак – моят опълченец е с бял. Всъщност – жълтеникав. И в случай че се замисля – напълно наподобява на този, с който аз бях на приемането си за чавдарче.
В други времена 3-ти март за мен беше мотив за яд. Съвсем типичния яд на към този момент немладия човек, който усеща, че животът му се изплъзва, малко по малко, а той още не е „ заживял същински ”.
Той...тоест – аз... поглеждам и виждам (както беше споделил президентът Стоянов, преди време) че паментикът ни е Руски монумент, огромните ни булеварди са съветски булеварди, наречени на съветски генерали и политици: Гурко, Дондуков, Скобелев, Столетов, Игнатиев...че най-забележителните ни черкви са Руската и кръстената на съветски княз – Александър Невски (който е бил васал на монголите-мюсюлмани)...И аз чувствам...и че някак не пребивавам в автентично-българска, автентично-своя, истински-истинска, самоосвободила се и самосъздала се – и поради това – горда страна.
В такива времена, мислейки по този начин, ми е ставало някак тежко. Но тогава се е обаждал в мен точно този небрежно-стоически фасон на мислене, наследан от моята мъдра майка. Който споделя: каква е тази дребнавост? Ти искаш да си имаш идеална, лъскава, суперготина, богата и „ напълно същинска своя страна ”?
Та това го желаят единствено запленените от движимостите, разните смешни, не-стоически, дребни души!
Те популяризират, генерализират персоналните си еснафства и вещомании в един общ, патриотично-национален мащаб. И както желаят лъскави шапки (колички, вилички, часовници-ролексчета и смартфони) по този начин желаят „ същинска нова, супер яка, мощна, мощна и така нататък лична страна ”. М-да. Характерно за детските вещоманчета, нали? Не, не споделям това с подигравка.
Наистина – в по-зрелите си години открих, че патриотизмът е в действителност тип детска неосъзнатост, генерализиран и оправдан нарцисизъм: когато те е позор да кажеш напряко: „ желая да е Моето, а не Твоето ”, казваш: желая да се слави
Моята Държава, а не Вашата!
И по този начин. Сега...
...Сега за мен 3-ти март е това, което е споделил в края на една чудесна книга („ Кандид ” на Волтер) благият Кандид.
Той е споделил:„ И въпреки всичко всеки би трябвало да обработва своята градина ”
Учителят Панглос му споделя: Ако не се бе случило това, и това, и това...и изброява куп инциденти, през които Кандид и приятелите му минават... та – в случай че не се бяха случили всичките тези неща – нямаше да сме в това състояние, в което сме в този момент! Добро или неприятно – то се дължи на това, което е било.
Учителят Панглос държи на прозрението на Лайбниц, че „ живеем в най-хубавия от всички вероятни светове ”. Това, което Е - е най-съвършено – единствено по себе си. Защото Е.
Ние претърпяваме единствено този живот. И можем безпределно да проклинаме този живот – само че единствено него ще живеем. И можем да копнеем постоянно (всъщност – много кратко) за „ някакъв различен по-истински и по-хубав живот ”...но по този начин – пренебрегвайки своя и копнеейки за различен – ще пропиляваме дадените ни минути и дни...
Та най-после на повестта Кандид споделя: И въпреки всичко – всеки би трябвало да обработва своята лична градина.
И аз съм благополучен към този момент да мисля по този начин. Каквото е – такова е. Хващайте лопатите, кирките, търнокопите (защото има доста тръни) и да почваме – да оправяме личната си градина. Защото, за наше благополучие, ще ни се постанова да живеем единствено в нея, единствено този живот. И нищо друго.
И по този начин - Напред!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ