Какво e да си хубава жена без предни зъби през

Какво e да си хубава жена без предни зъби през 50-те години на 19 век? Или да те изтезава мигрена в дните преди да има болкоуспокояващи? Как реагират викторианските ни предшественици, когато юрист на междинна възраст още веднъж се появи в офиса след къса отмора, но има наченки на брада?

В прекалено много случаи в никакъв случай няма да разберем. Историческите книги обичайно насочват цялото си внимание към литературните способности на своите субекти, техните подвизи в борбите или мрачните им любовни връзки. Но подценяват въпроса по какъв начин тези хора наподобяват, по какъв начин се движат, по какъв начин миришат или звучат. До края на даже най-подробната житейска история можем да не разберем дали очите на нашия воин (или злодей) са зелени или сини, или дали са употребявали дясната или лявата си ръка. Телата им са заличени от делата им.

През 19 век, поради характера на медицината и метода на живот тялото на човек може да има доста влияние върху здравето му, репутацията, кариерата и даже положението на мозъка му. Това важи и за най-известните хора от този интервал.

През 1866 година Чарлз Дарвин, който прекарва последните няколко години в провинцията, грижейки се за неприятното си здраве, се появява на соарето на Кралското общество (нещо, което рядко прави). Вече международно прочут като създател на „ Произходът на типовете “, Дарвин с почуда открива, че никой в ​​това изявено общество от учени няма визия кой е той. Всъщност се постанова да се показва с името си даже на стари приятели – смущение за подобен свенлив човек.

Дарвин твърди, че пуска брада поради брачната половинка си, Ема, която счита, че така може да се облекчи хроничната му екзема. Други писатели и интелектуалци също се причисляват към модата с тежкото окосмяване по лицето, с цел да скрият черти, с които не се гордеят. Поетът Тенисън, да вземем за пример, се смущава от подправените си зъби, до момента в който Чарлз Дикенс прикрива слабата си брадичка. Американският стихотворец Хенри Уадсуърт Лонгфелоу желае да скрие белезите, които получава, когато се пробва да избави жена си от пожар, а писателят Едуард Лир е уверен, че наподобява извънредно и просто желае да скрие лицето си.

Един ден през 40-те години на 19 век млада жена беседва със своя комшия във вила в покрайнините на Ковънтри. В един миг от диалога 20-годишната Мери Ан Евънс протяга дясната си ръка, с цел да показва какъв брой по-голяма е тя от лявата. Причината, изяснява тя с горделивост, е, че прекарwa тийнейджърските си години, правейки масло и сирене във фермата на татко си. Целият този процес развива мускулите на дясната й ръка, тъй че тя трайно става по-голяма.

Тази историята щеше да изчезне, в случай че не беше фактът, че Мери Ан Еванс става една от най-известните дами на 19 век. Под псевдонима „ Джордж Елиът “, тя написва типичен романи като „ Сайлъс Марнър “, „ Мидълмарч “ и „ Адам Бийд “, последният от които споделя историята на злощастната Хети, хубава работничка в мандра със загрубели от производството на масло ръце, която е съблазнена от млад джентълмен. Романът провокира сензация.

В ера без антибиотици и с много обикновена хирургия, доста викторианци живеят с леки увреждания. През 1842 година политикът Уилям Гладстон чупи показалеца на лявата си ръка по време на пукотевица в северен Уелс. Връщайки се вкъщи, пръстът на младия мъж е ампутиран от доктор Харисън от Честър. Така през останалата част от дългия си публичен живот, който включва четири служби като министър-председател, Гладстоун е длъжен да носи черна ръкавица или протеза, на мястото на изчезналия му показалец.

Викторианската епоха обаче изискваше нейните Велики мъже да наподобяват като герои. От политиците може към този момент да не се изисква да водят войските на страната в борба, само че всяка телесна уязвимост допуска накърнимост, която праща цялата нация в паника за здравето на водача й. По тази причина водещите илюстратори и фотографи по това време имат джентълменско съглашение, че няма да демонстрират изчезналия пръст на господин Гладстоун.

Дори политическите карикатуристи от епохата се съгласяват да не обръщат внимание на неговото увреждане. „ Ние в никакъв случай не целим да събираме публичност от деформациите на нашите субекти “, декларира карикатуристът Хари Фернис във връзка с липсвата на министър-председателя.