Журналистката от бТВ Кристина Баксанова – за Берлин, Германия и

Журналистката от бТВ Кристина Баксанова – за Берлин, Германия и българския преход към свободата. Точно 25 години след рухването на Берлинската стена и непосредствено от “Бернаурщрасе ” – улицата, разграничена в миналото от нея.

Защо те интересува рухването на стената?
Рухването на Берлинската стена е обвързвано с значими моменти от моя персонален живот. През есента на 1989 година бях призната в езиковата гимназия в Пазарджик, профил немски език. Тогава настъпиха историческите събития от 9 и 10 ноември. В учебно заведение имаше еуфория, само че и стъписване. Ние учехме по учебници, издадени в Германска демократична република, в които тематиките и новите думи по непознатия език бяха свързани със стила на говорене на тогавашната система. Уроците възхваляваха строя, работническата класа, петилетките, а западният свят бе зложелател. Учителите ни бяха комплицирани. А ние, учениците, използвахме това, с цел да отвоюваме по детски наивни “нови позиции ”. Спомням си, че един ден нашият клас взехме решение и влезнахме в час, облечени с “упадъчна западна мода ” – по дънки. След седмица цялото учебно заведение бе станало цветно – без тъмните униформи и сини престилки с бели якички. Тогава, през есента на 1989 година, научихме първите значими уроци – да бъдем единни и да имаме смелостта да създадем първата стъпка към една на тип дребна смяна.25 години без Берлинската стена – това е добър мотив да си спомним за смелостта, която води до смяна, само че и до отговорност.Точно преди 10 години – през октомври 2004 година – дойдох в Берлин на едногодишна специализация. Бе топъл есенен ден. Таксито мина през огромна централна улица. От едната й страна нямаше нищо, просто едно огромно празно пространство. Усещането бе необичайно и малко плашещо. Това беше “Бернаурщрасе ”. Моята квартира се оказа на пресечка на тази улица – тъкмо против нова модернистична черква. Още помня първата разходка и стъписването си – на “Бернаурщрасе ” имаше част от Берлинската стена и от “ивицата на гибелта ”. Така започнах да изследвам историята на тази улица. На 13 август 1961 година единият й тротоар остава в Западен Берлин, а другият – в Източен. На тази улица са направени най-вече опити за бягства на източногерманци. Прокопани са 13 тунела в търсене на свободата. На “Бернаурщрасе ” е минавала “ивицата на гибелта ” - най-строго охраняваната зона, поради която е взривена и черква. Новата черква, от която започваше моята улица в Берлин, е построена от останките на остарялата. Днес в нея още веднъж има служби и молебени.

Сега, през 2014 година “Бернаурщрасе ” наподобява друго – още веднъж е цяла, цветна и доста по-оживена от потока младежи и туристи, пристигнали да научат историята на тази улица, която е част от историята на Европа.

Какво не знаем за рухването на Берлинската стена?
Четвърт век след рухването на Берлинската стена към този момент се знае доста. Все още се спори дали тогава, в нощта на 9 ноември 1989 година, представителят на партията на Германска демократична република Гюнтер Шабовски прави лапсус или не. След тридневно съвещание на партията Шабовски прочита решение, че се позволяват пътуванията сред Източна и Западна Германия. А на въпрос на западен публицист: “Откога? ”, след малко съмнение и търсене в текста той дава отговор: “Отсега. ”

По време на престоя си в Германия имах шанса да се срещна с Шабовски. Бяхме дребна група публицисти. Попитахме го за нощта на 9 ноември, а той съобщи, че не е позволил неточност. По-важното за мен е какво от тези исторически събития през днешния ден се учи в учебно заведение. Какви са посланията, които остават за тези, родени след 1989 година.

Оценяваме ли цената на събитията в страната или не виждаме по-далеч от носа си?
Това всеки би трябвало да реши самичък. За мен е значимо да се приказва за тези исторически събития от 1989 години. За пътя от гражданските митинги в цяла Източна Европа до рухването на Стената и създаване на гражданските общества. Мисля си, че през последните години забравихме кои полезности са значими и приехме свободата за даденост.

Какъв е българският преход 25 години по-късно?
За мен това е едно порастване – с уроците и от триумфите, и от грешките. Едно търсене на идентичност, само че и на отговорност от това да бъдеш свободен. Дали сме израснали? Ако си задаваме този въпрос, мисля, че настина този развой се е случил.

Каква е българската публицистика през днешния ден? Какво й липсва и какво я държи?
Българската публицистика не може да бъде друга от процесите в обществото. През последните години в нея се позволиха неточности, както и в останалите сфери от живота ни, само че е значимо осъзнаването им, с цел да можем да ги изправим. Може би тази годишнина – 25 години без Берлинската стена, е добър мотив да си спомним за смелостта, която води до смяна, само че и до отговорност.

Какво те движи?
Казвала съм го и преди: детската откровеност. А постоянно и да чуя думите “това не може да стане ”, без да се намерения дали въпреки всичко не може и да стане.

Има ли нещо, което може да те спре?
Има. Възпитана съм в християнско семейство и имам правила, които биха ме спрели в дадена обстановка.

Разкажи една история….
Преди рухването на Берлинската стена един път в час по история учителят ни предаваше урок за човешката еволюция. Представи я като вълна. Един строй идва и си отива, следва различен... Така показа и социализма, а след него – комунизъм. Вдигнах ръка и попитах: “А какво идва по-късно? ” Учителят строго ми отговори, че подобен въпрос не се задава.Преди година група публицисти от Източна Европа се срещнахме с някогашния немски канцлер Хелмут Шмидт. Разговаряхме по интернационалните тематики, обсъдихме проблемите в Европейски Съюз. Когато дискутирахме актуалната социалдемокрация, остарелият канцлер съобщи, че на всичко идва краят.

Попитах го: “Какво ще пристигна по-късно? ” А той дръпна замислено от цигарата си и сподели: “Попитай баба ми – тя знае по-добре! ” И се засмя.