Макгахан накара света да плаче за Батак
Журналистът отразява обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход, участва на подписването на Санстефанския кротичък контракт Освободител на България, пишат на паметника му наши емигранти
На 9 юни се навършват 141 години от гибелта на един от най-големите другари на българския народ – Дженюариъс Макгахан. Американският публицист, предиздвикал целия свят да плаче за Батак.
Роден е в семейство на ирландски заселници на 12 юни 1944 година във плантация покрай град Ню Лексингтън в щата Охайо. Едва 7-годишен губи татко си и е заставен да работи по прилежащите ферми, с цел да оказва помощ за издръжката на фамилията си. По-късно работи като продавач и преподавател в Хънтигтън, Индиана.
Една среща трансформира вечно живота на 20-годишния Дженюариъс. Запознава се с героя от Гражданската война военачалник Филип Шеридан. Разговорите с него трансформират младежа в
поборник за независимост и цивилен права
Така през 1868 година Макгахан се открива в Европа с цел да учи право. След експлоадирането на Френско-пруската война през 1870 година от вестник „ Ню Йорк Хералд ” му оферират да стане боен сътрудник и да отразява хода на военните дейности. Той е един от първите задгранични репортери във френската столица, когато избухва Парижката комуна. Той я отразява, пишейки във дневника си: „ Относно комуната най-горчивите дописки против държавното управление на Тиер са мои. Аз взех решение да кажа истината като публицист, без значение какъв брой скъпо може да ми коства това ”. До края на живота си той не отстъпва на това си професионално кредо.
През 1873 година се оженва за съветската аристократка Варвара Елагина, от която се ражда сина му Пол. В края на същата година отпътува в Туркестан като боен сътрудник към съветската войска във войната против хаганата Хива. Тук се среща и с бъдещия воин от Руско-турската освободителна война, само че към момента подполковник – Михаил Скобелев.
През 1876 година след спор с издателя на вестника Макгахан напуща. Не след дълго приятелят му Юджийн Скайлър – американски консул в Цариград, го кани да проверяват зверствата на турската войска против цивилното население по време и след потушаване на Априлското възстание. Макгахан получава журналистическо предопределение от учредения от Чарлз Дикенс в Лондон демократичен вестник „ Дейли нюз ”. Едновременно е нает да предава репортажи и за съветския вестник „ Голос ”. Отпътува за България на 23 юли 1876 година и на 28-ми посещава Пловдив. От там написа: „ Боя се, че не съм към този момент неутрален, и с категоричност не мога да остана безразличен.
Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с студен разум
... Зверствата, признавани навсякъде от хора, доближени на турците, както и от самите турци, са задоволителни и повече от задоволителни. Не искам да прибавям от ден на ден и повече числа към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на следствието се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, огромна част от които дами и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите детайлности за най-безпомощните дечица, разсичани на части и набучвани на щиковете; и когато всичките тези детайлности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от другите консули във Филипополис, от немските чиновници по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и даже от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните следствия са безусловно непотребни. “
В първите дни на август Макгахан отива в Пещера и Пазарджик с концепцията да посети Батак. Турците му оферират да го съпроводи формален представител, само че той отхвърля предлагането. Властите не разрешават на българите да му дават коне за прехода до Батак, само че локалните не се преценяват. За пътуването му се разчува незабавно из близките села и десетки оживели съумяват да го намерят и да му опишат за претърпените ужаси. В този миг журналистът осъзнава близостта на съветския език, който към този момент знае, и българския езици и стартира елементарно схваща разказите без помощта на преводач. В репортажа си за баташката църква разказва: „ Това, което видяхме вътре, бе прекомерно ужасно, в случай че човек задържеше погледа си. Огромно количество отчасти обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели остатъци, насъбрани до половината от дистанцията до тъмния таван, правейки го да наподобява още по невисок и тъмен, защото лежащите в развой на изгниване тела бяха прекомерно страшни за гледане. Човек не би могъл да си показа чак подобен смут. Всички отвърнахме взор отвратени и замаяни и се заклатушкахме на открито от тази къща на страшната злина, щастливи да се озовем още веднъж на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо още веднъж и още веднъж над 100 пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях облекла и към момента висяща плът, гниещи дружно, глави на дами, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни на всички места. ” Журналистическите му материали оповестени в „ Дейли нюз ” са препечатвани и от други вестници и провокират социална
вълна от възмущение
против Османската империя и против политиката на английското държавно управление на Бенджамин Дизраели в поддръжка на Турция. В резултат либералът Уилям Гладстон издава брошурата „ Уроци по кръвопролитие или държанието на Турското държавно управление във и към България. Българските ужаси и Източния въпрос. ” Следствие репортажите му може да се причислят и дипломатическите дейности на Великите сили, довели до свикването на Посланическата конференция на Великите сили в Цариград. Работата на конференцията не се увенчава с триумф с помощта на нежеланието на турската страна да извърши решенията й и в последна сметка държавите-участнички отзовават посланиците си от Цариград. Отказът на Високата врата да извърши решенията на конференцията поставя завършек на мирните опити за решаването на Източния въпрос и дава коз в ръцете на Русия за оповестяването на Руско-турската война.
С началото на войната Макгахан е назначен за специфичен боен сътрудник на „ Дейли нюз ” към щаба на Руската войска. Благодарение на
остарялата си дружба с военачалник Скобелев
Макгахан съпровожда съветските елементи при десанта им през река Дунав. Отразява всички значими сражения, в това число обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход. Присъства и на подписването на Санстефанския кротичък контракт. След края на войната се готви да отпътува за Берлин, с цел да отрази мирната конференция сред победената Турция и Великите сили, само че се разболява от тиф и на 9 юни 1878 година умира в Цариград и е заровен в гръцкото гробище. През 1884 г.- тленните му остатъци са пренесени в Съединените щати и препогребани в Ню Лексингтън, Охайо.
Над гроба му има монумент подложен от български емигранти на който написа „ Макгахан – избавител на България ”.
На 9 юни се навършват 141 години от гибелта на един от най-големите другари на българския народ – Дженюариъс Макгахан. Американският публицист, предиздвикал целия свят да плаче за Батак.
Роден е в семейство на ирландски заселници на 12 юни 1944 година във плантация покрай град Ню Лексингтън в щата Охайо. Едва 7-годишен губи татко си и е заставен да работи по прилежащите ферми, с цел да оказва помощ за издръжката на фамилията си. По-късно работи като продавач и преподавател в Хънтигтън, Индиана.
Една среща трансформира вечно живота на 20-годишния Дженюариъс. Запознава се с героя от Гражданската война военачалник Филип Шеридан. Разговорите с него трансформират младежа в
поборник за независимост и цивилен права
Така през 1868 година Макгахан се открива в Европа с цел да учи право. След експлоадирането на Френско-пруската война през 1870 година от вестник „ Ню Йорк Хералд ” му оферират да стане боен сътрудник и да отразява хода на военните дейности. Той е един от първите задгранични репортери във френската столица, когато избухва Парижката комуна. Той я отразява, пишейки във дневника си: „ Относно комуната най-горчивите дописки против държавното управление на Тиер са мои. Аз взех решение да кажа истината като публицист, без значение какъв брой скъпо може да ми коства това ”. До края на живота си той не отстъпва на това си професионално кредо.
През 1873 година се оженва за съветската аристократка Варвара Елагина, от която се ражда сина му Пол. В края на същата година отпътува в Туркестан като боен сътрудник към съветската войска във войната против хаганата Хива. Тук се среща и с бъдещия воин от Руско-турската освободителна война, само че към момента подполковник – Михаил Скобелев.
През 1876 година след спор с издателя на вестника Макгахан напуща. Не след дълго приятелят му Юджийн Скайлър – американски консул в Цариград, го кани да проверяват зверствата на турската войска против цивилното население по време и след потушаване на Априлското възстание. Макгахан получава журналистическо предопределение от учредения от Чарлз Дикенс в Лондон демократичен вестник „ Дейли нюз ”. Едновременно е нает да предава репортажи и за съветския вестник „ Голос ”. Отпътува за България на 23 юли 1876 година и на 28-ми посещава Пловдив. От там написа: „ Боя се, че не съм към този момент неутрален, и с категоричност не мога да остана безразличен.
Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с студен разум
... Зверствата, признавани навсякъде от хора, доближени на турците, както и от самите турци, са задоволителни и повече от задоволителни. Не искам да прибавям от ден на ден и повече числа към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на следствието се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, огромна част от които дами и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите детайлности за най-безпомощните дечица, разсичани на части и набучвани на щиковете; и когато всичките тези детайлности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от другите консули във Филипополис, от немските чиновници по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и даже от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните следствия са безусловно непотребни. “
В първите дни на август Макгахан отива в Пещера и Пазарджик с концепцията да посети Батак. Турците му оферират да го съпроводи формален представител, само че той отхвърля предлагането. Властите не разрешават на българите да му дават коне за прехода до Батак, само че локалните не се преценяват. За пътуването му се разчува незабавно из близките села и десетки оживели съумяват да го намерят и да му опишат за претърпените ужаси. В този миг журналистът осъзнава близостта на съветския език, който към този момент знае, и българския езици и стартира елементарно схваща разказите без помощта на преводач. В репортажа си за баташката църква разказва: „ Това, което видяхме вътре, бе прекомерно ужасно, в случай че човек задържеше погледа си. Огромно количество отчасти обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели остатъци, насъбрани до половината от дистанцията до тъмния таван, правейки го да наподобява още по невисок и тъмен, защото лежащите в развой на изгниване тела бяха прекомерно страшни за гледане. Човек не би могъл да си показа чак подобен смут. Всички отвърнахме взор отвратени и замаяни и се заклатушкахме на открито от тази къща на страшната злина, щастливи да се озовем още веднъж на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо още веднъж и още веднъж над 100 пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях облекла и към момента висяща плът, гниещи дружно, глави на дами, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни на всички места. ” Журналистическите му материали оповестени в „ Дейли нюз ” са препечатвани и от други вестници и провокират социална
вълна от възмущение
против Османската империя и против политиката на английското държавно управление на Бенджамин Дизраели в поддръжка на Турция. В резултат либералът Уилям Гладстон издава брошурата „ Уроци по кръвопролитие или държанието на Турското държавно управление във и към България. Българските ужаси и Източния въпрос. ” Следствие репортажите му може да се причислят и дипломатическите дейности на Великите сили, довели до свикването на Посланическата конференция на Великите сили в Цариград. Работата на конференцията не се увенчава с триумф с помощта на нежеланието на турската страна да извърши решенията й и в последна сметка държавите-участнички отзовават посланиците си от Цариград. Отказът на Високата врата да извърши решенията на конференцията поставя завършек на мирните опити за решаването на Източния въпрос и дава коз в ръцете на Русия за оповестяването на Руско-турската война.
С началото на войната Макгахан е назначен за специфичен боен сътрудник на „ Дейли нюз ” към щаба на Руската войска. Благодарение на
остарялата си дружба с военачалник Скобелев
Макгахан съпровожда съветските елементи при десанта им през река Дунав. Отразява всички значими сражения, в това число обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход. Присъства и на подписването на Санстефанския кротичък контракт. След края на войната се готви да отпътува за Берлин, с цел да отрази мирната конференция сред победената Турция и Великите сили, само че се разболява от тиф и на 9 юни 1878 година умира в Цариград и е заровен в гръцкото гробище. През 1884 г.- тленните му остатъци са пренесени в Съединените щати и препогребани в Ню Лексингтън, Охайо.
Над гроба му има монумент подложен от български емигранти на който написа „ Макгахан – избавител на България ”.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ