Животът ни на тази планета е твърде кратък, а работата,

Какво ни е донесло насилието? Какво е създало то? | Речта на Робърт КЕНЕДИ

„ Животът ни на тази планета е прекомерно къс, а работата, която би трябвало да се свърши - прекалено много, с цел да оставим злото да вилнее по нашата земя. ”

1968-та e година на политически и обществен ужас в Америка. На 16 март сенатор Робърт Кенеди декларира присъединяване си в президентските избори. С предизборна платформа за мир и правдивост, 42-годишният сенатор от Ню Йорк се обрисува като единствения, който може да преодолее разликите сред расите и най-голямата вяра на нацията за доблестно отдръпване от войната.

Кои са известните и незнайни персони, участвали на последната тирада на претендента за президент Робърт Кенеди в Ambassador Hotel в Лос Анджелис вечерта на 5 юни 1968-ма? Какви безредици и страсти са разтърсвали персоналния им свят, преди дълго чаканата среща с индивида, трансформирал се в вяра за цялата нация? Обикновени, богати, остарели и млади, пришълци от небогати страни, хора с състояние – всички те са основни герои във кино лентата на Емилио Естевес „ Боби ”, който наблюдава последния ден от земния път на Робърт Кенеди, забелязан през живота на другите. Антъни Хопкинс е продуцент на лентата, в която и взе участие, партнирайки си с цяла плеяда именити артисти – Хари Белафонте, Хелън Хънт, Мартин Шийн, Крисчън Слейтър, Шарън Стоун, Деми Мур, Лорънс Фишбърн, Аштън Къчър, Ник Кенън, Шая Лебоф, Линдзи Лоън. Малко след среднощ на 5 юни 1968 година, след края на речта си в Ambassador Hotel, Кенеди е убит от 24-годишния палестинец Сирхан Сирхан. Умира в болничното заведение „ Добрите самаряни ” сутринта на 6 юни.

Основната ария във кино лентата „ Never Gonna Break My Faith " е дело на Браян Адамс и изпълнена от Aretha Franklin, Mary J. Blige и Boys Choir of Harlem. Филмът на Емилио Естевес печели премията на Венецианския кино фестивал през 2006 година за биографичен филм.

Това е речта, която Робърт Кенеди произнася ден след убийството на Мартин Лутър Кинг в Cleveland City Club на 5 април 1968 година Думите, с които приключва и кино лентата, отдаден на последния ден от живота му.

This June 5, 1968 file photo shows Sen. Robert F. Kennedy speaking at the Ambassador Hotel in Los Angeles, following his victory in the previous day’s California primary election. A moment later he turned into a hotel kitchen corridor and was critically wounded. His wife, Ethel, is just behind him. (AP Photo/Dick Strobel, File)

Речта на Робърт КЕНЕДИ

„ Това е време за позор и тъга. Това не е ден за политика. Запазих си тази опция, последната ми изява за през днешния ден, с цел да приказвам намерено за безсмисленото принуждение в Америка, което още веднъж омърси нашата земя и живота на всеки от нас.

Жертвите на принуждение са черни и бели, небогати и богати, остарели и млади, известни и непознати. Но те са най-много човешки същества, които други човешки същества са обичали и от които са се нуждаели.

Никой, без значение къде живее или с какво се занимава, не би трябвало да бъде идващият потърпевш от следващия неправилен акт на клане. А те не престават един след различен в нашата страна.

Защо? Какво ни е донесло насилието? Какво е основало то?

Всеки път, когато американски живот бива отнеман излишно от различен американец, без значение от повода – в името на закона или заради неуважение на закона, от един човек или тайфа, невъзмутимо или от пристрастеност, при нахлуване или самоотбрана – всякога, когато прекъснем нишката на живота, която някой с доста мъчения и ограничения е тъкал за себе си и своите деца, цялата ни нация деградира.

Изглежда ние толерираме възходящото принуждение, което пренебрегва елементарната човещина и изказванията ни за цивилизованост.

Твърде постоянно почитаме арогантните, нападателните и служещите си със мощ. Твърде постоянно оправдаваме тези, които градят живота си за сметка на погазените фантазии на останалите.

Едно е ясно: насилието ражда принуждение, натискът ражда възмездие, и единствено с пречистването на цялото ни общество можем да изкореним тази болест от душите си.

Когато човек е теоретичен да ненавижда и да се опасява от своя брат, когато е теоретичен, че е по-нисш, поради цвета или убежденията си, или политиката, която следва, когато си теоретичен, че другите от теб заплашват свободата или работата ти, или дома и фамилията ти, тогава се научаваш да се държиш с останалите не като със сънародници, а като с врагове. Не да ги подкрепяш, а да ги завладяваш, да подчиняваш и надделяваш.

Най-накрая се научаваме да гледаме на братята си като на пришълци. Пришълци, с които разделяме града, само че не и общността. Хора, с които споделяме общия дом, само че не и общите старания. Научени сме да споделяме единствено общия боязън, единствено общото предпочитание да се разделяме един от различен - единствено вродения подтик да посрещаме неподчинението със мощ.

Животът ни на тази планета е прекомерно къс, а работата, която би трябвало да се свърши - прекалено много, с цел да оставим злото да вилнее по нашата земя.

Разбира се, не можем да го прогоним с стратегия, нито пък с резолюция.

Но вероятно можем да си напомним най-малко за момент, че живеещите с нас са наши братя, и че те споделят с нас същия къс момент от живота, че те търсят тъкмо като нас, опция да изживеят живота си умишлено и щастливо, удовлетворени от това, което са постигнали.

Със сигурност тази връзка от всеобща виновност, тази връзка на всеобща цел, може да ни научи на нещо. Със сигурност можем най-малко да се научим да погледнем на хората, които ни заобикалят, като на другари. Със сигурност можем да се постараем да излекуваме раните посред ни и в сърцата си още веднъж да станем братя и сънародници.