Какво е истинското щастие?
Живот на село
Как историята на една 85-годишна жена може да промени визията ни за същинско благополучие? Това ви предлагаме да разберете, през днешния ден.
Здравейте всички. Казвам се Юлия, на 36 години. Баща ми беше моряк, тъй че имах жадност за завършения и пътешествия от ранна възраст. Дълго време не имах вяра, че фантазията ми в миналото ще се сбъдне, само че по волята на ориста въпреки всичко се случи.
Обичам да пътувам с колата си до дребни градчета и села. И постоянно вземам на стоп разнообразни хора. Именно от тях узнавам най-интересните обстоятелства за живота на локалните. Тези хора вършат пътуванията ми толкоз цветни и незабравими.
Днес желая да ви опиша за една от тези срещи.
Наскоро взех решение да отида в родния си край. Исках да посетя селото, където прекарах цялото си детство.
Няколко километра преди селото забелязах самотна бабичка, която постепенно вървеше по пътя. Тя се съгласи да ми прави компания. Оказа се, че нейното село е тъкмо до моето, тъй че даже не се наложи да променям посоката на маршрута си.
Когато бабата се настани на пътническата седалка, започнах да я подпитвам за живота и за какво върви сама пешком.
Тя сподели, че изкарва прехраната си с плетене. Два пъти месечно излизала на пазара. Днес преди малко продала 5 от най-хубавите си произведения. И вървяла пешком, защото нямало директни рейсове до селото. Така че трябвало да се прибера по някакъв метод.
Разказът беше толкоз многолюден и богат, че останах изумена. Бабата говореше за всички неудобства и ежедневни неприятности с усмивка, а от време на време даже избухваше в смях. Дори не забелязах по какъв начин мина времето.
При идването попитах моята съпътница по какъв начин съумява да резервира такова положително отношение макар всички компликации, с които би трябвало да се оправи. И се поинтересувах за какво не желае да се реалокира при внуците си, които непрекъснато я канят.
Вижте още: Пропилени млади години
На което бабата отговори: „ Обичам това село. Тук душата ми се усеща спокойна. А дребните компликации каляват тялото и духа. Тук ще доживея и до 100. Ако бях отишла в града, можеше и да не съм измежду живите към този момент. Седейки в бетонна кутия и не виждайки светлината на слънцето. Не, благодаря, нямам потребност от такова благополучие. ”
Дълго мислих за тази среща. Как в последна сметка човек се нуждае от малко, с цел да бъде благополучен – градина под прозореца и крепко тяло, с цел да се разхожда в нея.
Какво е същинското благополучие за вас?
