Големият ми син не е моя кръв, но въпреки това се смятам за негова истинска майка
Живеем в малко село, популацията е малко, всички се познават. Както във всички сходни села, тук на практика няма работа, хората се устоят кой както откри.
Нашето семейство не прави изключение. Имаме зеленчукова градина от половин хектар и 20 декара земя и в случай че работим както би трябвало елементарно може да се изхраним и да си осигурим приходи. Като прибавим и риболовът на брачна половинка ми, както и домашните птици, то може да се живее умерено, само че би трябвало да свикнете с този темп на живот и да го приемете.
Затова от ранна детска възраст учехме децата си да работят, всеки имаше свои лични отговорности: един да храни кокошките, различен да плеви тревата и така нататък
Близо до нас живееше Наталия. Цялото село се чудеше на нейната плодовитост; тя като че ли раждаше всяка година. Доколкото си припомням, имаше повече от пет деца.
В същото време нито Наталия, нито брачният партньор й се стремяха да обезпечат на децата най-малко храна. Макар да имаха същите площи земя като нас, тя беше в занемарено положение. Понякога някой им оферираше да им наеме земята, само че бързо се отхвърляше, защото „ притежателите ” желаеха прекомерно огромна сума.
Наталия и брачният партньор й Николай се занимаваха най-вече с милостиня, съседите не отказваха – кой с кофа картофи, кой с месо, кой с плодове. Никой не се изненада, когато децата на Наталия идваха на „ посещаване “ и предлагаха да донесат вода, да създадат нещо в двора, с вярата, че ще бъдат нахранени.
И аз не бях сюрпризирана.
Най-често при нас идваше Сашко. Той старателно изпълняваше предоставената му работа и, несъмнено, не го оставяхме гладен.
Един ден бащата на това огромно семейство някак си хвана шапката и изостави жена си и децата си. Тогава Наталия спря да се интересува от тях, а кметът се обади на службата за протекция на децата и децата бяха отведени в дом за сираци.
Отведоха и Сашко. Вече се бяхме привързали към това момче, по тази причина когато той си потегли, разбрах къде е домът и започнах да го навестявам няколко пъти в месеца.
Впоследствие, след диалог със брачна половинка ми, взехме решение да поемем попечителството над Сашко и да го вземем в фамилията си.
Той ни познаваше, ние него, Сашко също се разбираше добре с нашите деца, тъй че осиновяването и приемането му в дома ни мина без проблеми.
Сашко стана наш същински асистент във всичко. Той беше най-големият, само че в никакъв случай не се концентрира върху това и не се опитваше да се откроява, а постоянно поддържаше и помагаше на другите деца.
Дори не си припомням някакви запаметяващи се неприятни истории; всички деца пораснаха, приключиха учебно заведение, по-късно някои отидоха в колеж, други отидоха в университет, сътвориха свои фамилии и се реалокираха в разнообразни градове из страната.
Сашко също напусна, откакто приключи университет.
Днес той към този момент е над петдесет, има прелестно семейство, две деца, ние ги считаме за наши внуци, също както считаме Сашко за наш наследник.
Той постоянно излъчва някаква специфична топлота и признателност за нашите грижи за него и аз доста се веселя, че преди време го приютих в дома ни.
