Не минаха и 9 дни от смъртта на баба, а мъжът ми вече искаше да се разпорежда с наследството
Съпругът ми Петър постоянно е бил доста непосредствен с родителите си. Отначало това ми се стори прелестно: значи, че почита, цени, обича фамилията си. Надявах се, че и и с мен ще се отнася по същия метод.
Петър има две деца от първия си брак: Димитър и Даниел. Разбирах се отлично с тях: ходехме в паркове, посещавахме кафенета и празнувахме дружно празниците.
Наистина се влюбих в тези момчета, тъй като аз самата не мога да имам деца заради здравословни проблеми. Затова взех решение да им дам любовта си. Дълбоко в себе си се надявах, че някой ден въпреки всичко ще мога да родя бебе.
Живеехме в къщата на родителите на Петър. Моите свекъри ме одобриха добре и ми дадоха втория етаж. Понякога обаче отправяха упреци:
– Защо си ми взела чашата? Купи си своя лична.
– Обувките не се оставят тук.
– Защо си приготвила мусака за вечеря, а не кюфтета по чирпански?
– Защо не си измила чиниите?
Не се усещах като стопанка на тази къща. Нещата се утежниха, когато започнахме да разделяме храната в разнообразни хладилници. Дори не ми беше разрешено да взема нещо „ непознато “.
Един ден намекнах на Петър, че е време да се изнесем и да отидем на квартира.
– Скъпа, нямаме толкоз пари. Знаеш, би трябвало да плащаме сметки. прехрана за децата и да ни остава с какво да живеем.
Изчаках търпеливо мъжа си самичък да реши да се преместим. На 30+ години да живееш с родителите си е подозрително наслаждение. Уж си възрастен, а като че ли си дете.
Преди месец умря баба ми Стефка. Тя беше тежко болна и лекарите не даваха вяра. С родителите ми организирахме погребението, платихме църквата и ковчега.
Отне ми три дни да се възстановя от загубата. Баба ми беше доста безценен човек за мен. Смъртта й остави празнина в сърцето ми.
Преди гибелта си баба ми трансферира жилището си на мен – дребен двустаен апартамент в спокоен регион. В непосредственост имаше комфортен превоз и огромен магазин, съседите бяха разбрани.
Реших още веднъж да приказвам с Петър за пренасяне. Надявах се, че в този момент ще ме поддържа.
– Вече имам апартамент, единствено би трябвало да направя дребен ремонт. Да купя легло, дрешник, може би даже пералня…
– Може би е по-добре да продадем този апартамент? – сподели ненадейно мъжът ми.
Въпросът му ме стъписа. Оказа се, че Петър към този момент бе направил своя проект.
– Защо да го продавам? Не искаш ли да се преместим там?
– Не. Защо ни е нов апартамент? По-добре да останем тук. Ще разделим парите от продажбата: една част ще похарчим за ремонт на кухнята и всекидневната, а другата ще вложим в банката против рента.
– В банката?
– Да. Даниел и Димитър, с цел да имат бъдеще.
Бях шокирана.
– Защо да мисля за твоите родители и деца?
– Защото си ми жена и живееш тук. Не мога да оставя родителите си.
Свекърите са здрави, работят, нямат потребност от нищо. За мен е мистерия за какво Петър реши да остане.
Реших да влагам парите си в ремонт на жилището си. Баща ми и чичо ми, опитни майстори, ми оказват помощ. Но всеки ден слушам едно и също нещо:
– Кога ще обявиш жилището за продажба?
Свекървата се включи в диалога. Буквално ме кълват като кълвачи. Невъзможно е даже кафе да се пие на мира – стартират да питат дали апартаментът към този момент се продава.
Вчера Петър ми сложи ултиматум:
– Или продавай жилището, или се развеждаме. Не разбираш ли, че това място има потребност от ремонт? Защо да живеем настрана?
Честно казано бях доста разочарована от държанието му. Сега желая да амбалирам нещата си и да се преместя в жилището незабавно щом завърши ремонтът.
Каквво ще ме посъветвате?
