— Сине, ела при мен в събота, трябва да поговорим

— Сине, ела при мен в събота, би трябвало да поговорим – сподели Васил с толкоз печален глас, че Иван незабавно се втурна към родното си село рано сутринта.

—  Татко, какво има? Болен ли си? Не изглеждаш добре – синът се приближи и видя по какъв начин в очите на стареца блесна сълза, а ръцете му издайнически трепереха.

— Иване, желая да продам къщата – сподели едвам чуто възрастният татко.

— Какво?! И къде ще живееш? – Иван нервно се почеса по тила, без да схваща по какъв начин татко му се реши внезапно на сходна стъпка.

Тази къща е мястото, където Иван бе роден и израснал. Тук прекара най-хубавите си години и пазеше най-топлите си мемоари. Как по през целия ден риташе топка с приятелите си на локалното игрище, по какъв начин ходеше на лов на риба с татко си и по какъв начин береше гъби в гората с майка си.

В тези стени той за първи път изпита възприятието на любовта – онази първа, откровена, въпреки и неосъществена, само че незабравима.

Родителите му живееха в цялостна естетика, техният съюз беше образец за същинска обич. Иван не можеше да си спомни нито една сериозна свада сред тях; Не бяха богати и не тънеха в разкош лукс, само че домът им беше изпълнен с такава топлота, че беше невероятно да се опише с думи.

Иван разбра какъв брой тежко му е в този момент на татко му. Бе останал самичък. Преди няколко месеца майка му умря. Просто не се разсъни сутринта, като че ли бе безшумно заспала и в никакъв случай не се върна.

Васил беше надълбоко смутен от загубата на обичаната си. Не можеше да си показа живота си без Мария. Само тя знаеше по какъв начин да готви това свинско със зеле, което никой различен на света не правеше.

А когато той, като глава на фамилията, беше смутен за нещо, брачната половинка му постоянно намираше точните думи, с цел да го поддържа, въодушеви и върне към живота. Тя му даваше криле, беше неговата опора, душата на къщата. Без нея къщата стана празна и студена.

— Просто синко, не мога повече да пребивавам тук самичък. Всичко ми припомня за майка ти. Знаеш какъв брой мощна беше връзката ни – Васил погледна сина си със мъгляв взор, спомняйки си обичаната Мария, с която живяха 40 години. От очите му бликнаха сълзи.

Иван мълчеше, позволявайки на татко си да изрази страстите си, тъй като виждаше, че има потребност от това в този момент. Когато Васил се успокои малко, синът му умерено попита:

— Къде ще живееш, в случай че продадеш къщата?

— Къщата е огромна, синко, има прекалено много място за самичък човек. Ще си купя дребен едностаен апартамент – ще ми стигне. А останалите пари оставям на вас, тъй като вие, Радина и децата сте се сгушили в едностаен апартамент, извънредно време е да се разширите – показа мислите си бащата.

Иван се натъжи. Огледа се – без майка му къщата в действителност стана празна, като че ли без душа. Къщата бе чиста, тъй като татко ми я поддържа в ред, само че въпреки всичко се усеща студът.

Излезе на двора.

— Татко, към този момент е есен, а ти не си прекопал градината – учуди се той, тъй като в никакъв случай не беше виждал сходно нещо.

— Да, взех решение, че повече няма да сея нищо. Нека новите притежатели сами решат какво ще пораства тук – махна с ръка Васил.

Иван се прибра в града печален. Той заречен на татко си, че персонално ще търси купувачи, с цел да не се продаде къщата на безценица.

Докато Иван търсеше нови стопани, той стартира да отива всяка събота при татко си, водейки със себе си жена си и децата си. Той имаше седемгодишни близнаци, които следваха дядо си на всички места, засипваха го с въпроси, от време на време повтаряйки едно и също нещо няколко пъти.

Но дядо им Васил не беше нервиран, в противен случай, беше благополучен. Отново се почувства необходим, а къщата се извърши с детски смях и обич. Душата му оживя.

— Отдавна татко ти не е питал за купувачи – означи един ден снахата Радина. Преди Васил питаше сина си по няколко пъти дневно дали е намерил някого.

„ Гледам, баща, търся… Нали разбираш, че няма да продадем къщата за жълти стотинки ”, успокояваше го Иван.

Всъщност той и Радина към този момент имаха личен проект и честите им пътувания до селото бяха част от него.

В една от тези съботи Радина стартира да прави обичаните банички на всички. Иван и Васил най-сетне изкопаха цялата градина, а близнаците разнасяха дребни клони из двора с колички играчки.

Когато цялото семейство седна на масата, Васил попита:

— Намери ли купувачи?

„ Не точно… Имам друго предложение “, сподели Иван.

Васил остави вилицата и деликатно погледна сина си.

— С Радина взехме решение да продадем не твоята къща, а нашия апартамент. Ще се преместим при теб и ще влагаме парите от продажбата в ремонт. Накрая няма да познаеш къщата!

Душата на Васил се зарадва. Той постави и двамата внуци в скута си.

Животът се върна при остарелия Васил. В последна сметка живееш същински единствено когато не си самичък, а когато някой има потребност от теб.