Пазя тайната с години. Детето ни почина при раждането, тогава лекарят ни отправи предложение
Тази история може вечно да остане загадка, само че пристигна време да я споделя.
Със брачната половинка ми бяхме женени повече от пет години, преди да решим да мислим за дете. В началото беше изцяло непринудено решение и предпочитание.
Запалихме се по тази концепция, започнахме да си фантазираме какъв брой прелестно би било да отгледаме красиво момиче или момче, на какви уроци ще запишем детето, по какъв начин ще му оказваме помощ с домашните в учебно заведение, какъв брой наслада ще ни доставят грижите за някого.
Детето можеше да ни сплоти още повече, да ни направи по-близки.
Всичко беше наред, само че нищо не ни се получаваше. Жена ми е склонна да бъде трагична и след първия неуспех стартира да се тревожи, че нещо не е наред с нас. Нейният доктор уверен, че не би трябвало незабавно да се паникьосваме и да си съчиняваме неща, би трябвало да се отпуснем и просто да се оставим на течението.
Така и направихме, тъй че получихме това, което чакахме.
Бременността вървеше добре до деветия месец. Но поради разнообразни фактори, лекарят планираше да провокира изкуствено раждане. През цялото време бях в болничното заведение, а и на раждането видях, че нещо не е наред.
Изгониха ме от родилната зала още преди бебето да се е родило. И в този момент си припомням по какъв начин ръцете ми трепереха, по този начин мощно, като че ли беше минуас 10 градуса. Не мога да си показва какъв брой тежко и ужасно е било за жена ми.
Лекар прибилижи към мен и по лицето му разбрах, че в този момент ще чуя не доста радостна вест, само че не това, което чух: загубихме детето.
Беше ни доста, доста по-трудно, когато към този момент го бях усетил да се движи в корема, когато към този момент бяхме избрали име, когато живяхме в очакване повече от шест месеца. Завладя ме чувство за разрушени и потъпкани фантазии.
Тогава бях в лек потрес, последвалите думи на лекаря не стигнаха до мен незабавно, а той продължи да приказва, че е оказал помощ на друга бременна жена, която родила момче тази заран.
Почти от началото на бременността си тя казвала, че няма потребност от дете и най-вероятно ще би трябвало да бъде изпратено в детски дом. И по този начин, лекарят попита дали не бихме желали, нарушавайки всевъзможни правила, да записваме детето за себе си тъкмо в този момент.
Искаше да не споделям на жена си, само че не можех да й причиня това. Свикнали сме да обсъждаме и вземаме решения дружно.
Честно казано, се притеснявах, че след загубата на личното ни дете тя ще откаже, само че не. Това не се случи. Решихме да го вземем.
В това момченце намерихме отдушник и от първата ни среща го обикнахме като наше.
Освен това, напускайки родилния дом, си обещахме с жена ми, че той ще бъде наше родно дете, че всички неприятни неща, които се случиха с нас и с него, вечно ще останат зад тези стени и в никакъв случай няма да се връщаме към това.
Нашият Ивайло не знае нищо и надали ще разбере. Вече 12 години сполучливо съумяваме да не помним какво се случи на рождения му ден. И макар че към момента ми е малко тъжно и мъчително да си припомням загубата на дребното дребосъче, който в никакъв случай не е пое въздух на този свят, аз се изпълвам с наслада и вяра, гледайки Ивайло.
Ние му помогнахме и той оказа помощ на нас.
