Андрей, млад продавач на зеленчуци, започваше обичайния си работен ден

Андрей, млад продавач на зеленчуци, започваше нормалния си работен ден всяка заран с ранно ставане и потегляне към пазара.

Едва се развиделяваше, когато той към този момент беше на мястото си и деликатно подреждаше кутиите със зеленчуци, ярки плодове и пресни билки. Тезгяхът му постоянно изглеждаше подреден, като страница от готварско списание. Работата беше тежка: трябваше да ставаш рано, да носиш тежки кашони и да прибираш всичко назад вечер.

Но Андрей обичаше работата си, тъй като му доставяше наслада.

Клиентите бяха разнообразни: някои бързо сграбчиха мечтаната стока, хвърляха пари и незабавно изчезваха; други се пазариха дълго, като че ли ориста им зависеше от цената на копъра; трети идваха просто да поговорят.

Но Андрей в никакъв случай нямаше да не помни една блага баба.

Тя дваше съвсем всеки ден. Беше дребна и слаба, облечена със остаряло палто, което беше видяло доста, и плетена шапка. Неин непрекъснат сателит беше остаряла чанта от плат. Бабата постоянно се приближаваше постепенно до тезгяха, като деликатно разглеждаше зеленчуците и плодовете. Купуваше рядко – няколко ябълки или дребна връзка копър.

Тя постоянно стоеше там, дълго време броеше монетите и по-късно, тъжно въздишайки, ги прибираше в джоба си и си тръгваше. Андрей видя по какъв начин раменете й сякаш  увисваха под тежестта на неизказаните мисли.

Андрей виждаше, че желае да си купи нещо, само че няма пари. Нейната фигура, която се отдалечава в тълпата с празна чанта, остана в мислите му до вечерта.

Един ден, когато баба му още веднъж се приближи до тезгяха, Андрей реши да я заприказва:

— Бабо, какво търсиш? — попита той, пробвайки се да се усмихне топло и да не я засрами.

Тя подвигна очи към него, малко объркана, само че по-късно отговори с лека усмивка:

— Просто виждам, синко.

Думите й поразиха Андрей. Тя искаше някой плод, само че не можеше да си го разреши.

От този миг нататък Андрей разбра: не можеше да остане безразличен. Реши, че към този момент няма да й разреши да се прибере с празна чанта.

На идната заран Андрей към този момент чакаше бабта да дойде. Щом я видя отдалеко – същата остаряла шапка, износено палто и мудна, деликатна походка – сърцето му форсира ритъма си. Тя се приближи до сергията му. Този път Андрей твърдо реши: през днешния ден ще направи нещо особено.

Още преди идването й той беше подготвил дребен пакет. Вътре имаше няколко картофа, връзка пресни билки и няколко сочни ябълки. Въпреки че беше просто дреболия, Андрей знаеше, че значи нещо за тази жена.

Когато бабата се приближи, той й подаде пакета с топла усмивка, като че ли беше най-обикновено нещо.

„ Това е за теб, бабо “ – сподели той с мек, благ глас.

Бабата спря, гледайки учудено първо чантата, след това Андрей. Очите й посочваха по едно и също време комплициране и леко разстройване.

— О, за какво? „ Не, не, не мога да приема това – размаха ръце тя.

Гласът й беше благ, само че в него имаше позната увереност, като че ли от дълго време се беше научила да отхвърля помощ. Но Андрей беше сериозен.

— Бабо, това не значи нищо. — Вземи го — отвърна той с усмивка. — Днес имаме акция за добрина!

Бабата застина за момент, след това безшумно се засмя. Смехът й беше спокоен, само че толкоз откровен, че Андрей усети, че тя съвсем се съгласи.

„ Дори не знам… “ стартира тя, само че гласът й стана по-малко убеден.

Андрей се приближи и като че ли на смешка й пъхна пакета в ръцете.

— Добре, бабо, не отхвърляй, другояче ще се обидя!

Бабата се поколеба за момент, само че най-после притисна пакета към гърдите си, като че ли беше най-ценният подарък. Лицето й се промени: в очите й блестеше признателност, а на устните й се появи топла усмивка. За момент в очите й блеснаха сълзи, само че тя бързо ги избърса с носна забрадка, като че ли смутена от слабостта си.

— Благодаря ви — прошепна тя едвам чуто.

Андрей се усмихна и добави:

— Ела отново, бабо. Имаме такива промоции всеки ден!

Тя кимна и постепенно се отдалечи, стискайки крепко торбата. Крехката й фигура последователно изчезна в тълпата, само че Андрей продължи да я следи дълго време. В душата му цареше топло и прелестно възприятие: беше направил нещо положително, нещо в действителност значимо.

Оттогава това се трансформира в традиция за него. Всеки път, когато бабата се приближеше до щанда му, той към този момент я чакаше с дребна торбичка. Няколко картофа, малко зеленчуци, ябълки или връзка зеленолистни – елементарни неща, които означаваха толкоз доста за нея.

Отначало тя към момента се опитваше да откаже, казвайки, че не желае да е задължение, Но Андрей постоянно намираше метод да я убеди. Понякога се майтапеше, а от време на време просто оставяше чантата на тезгяха, казвайки: „ Вземи я или ще отиде напразно “. С течение на времето тя спря да се кара и стартира да приема подаръците му.

Един ден тя му се отблагодари по собствен метод: донесе му две варени яйца, увити в спретната салфетка.

— Това е за теб, млади дребосъче. Благодаря ви за добрината – сподели тя с усмивка.

— Благодаря ти, бабо. Това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

Всеки ден общуването им ставаше все по-топло и откровено. Баба Валя, както се показа, към този момент освен взимаше торбата, само че и оставаше. Говореха за разнообразни неща: за живота, за предишното, за дребните неща. Усмивката й се появяваше все по-често и в очите й светна някаква нова светлина, която Андрей не беше забелязал преди. Като че ли походката й стана по-уверена, а погледът – по-спокоен.

Постепенно Андрей разбра всичко за живота на баба Валя.  Къщата й, ситуирана в покрайнините на града, беше остаряла, само че здрава като нея.

Нямаше деца, брачният партньор й бе умрял и живееше сама. Тя призна, че дните й минават в цялостно безмълвие. За нея пазарът беше освен място за извършване на покупки, само че и опция да види хората и да усети пулса на живота, който кипи в близост.

— Какво да върша у дома? – сподели му един път тя. — Има единствено стени и тишина.

Тези думи допряха сърцето на Андрей. Осъзна какъв брой мъчно би трябвало да е да живееш, когато единствените ти „ събеседници ” са пустотата и тишината.

Понякога баба Валя му разказваше за младостта си. В гласа й се появяваше топлота и ентусиазъм.. Андрей слушаше на драго сърце нейните истории, изпълнени с откровеност и житейска мъдрост.

Но от време на време, връщайки се от тези мемоари, гласът й ставаше по-тих.

— Сега всичко е друго. Не съм предполагала, че ще остарея сама.

Един ден Андрей видя, че баба Валя спря да идва на пазара. Отначало той не обърна внимание на това: може беше малко болна или е останала у дома поради неприятното време.

Но минаваха дни, а нея я нямаше. В Андрей стартира да се появява безпокойствие. Минаха няколко седмици, само че бабата все не се появяваше.

Една заран непозната жена на междинна възраст се приближи до сергията му. Очите й излъчваха такава горест, че Андрей незабавно разбра: тя носеше неприятни вести.

— Ти ли си Андрей? — попита тя безшумно, със въздържан глас. — Аз съм съседката на Валентина. Тя ми описа за теб – сподели дамата.

— За страдание към този момент я няма. Тя умря преди две седмици — добави дамата след къса пауза.

Тези думи прозвучаха като гръм от ясно небе. Андрей замръзна, пробвайки се да проумее чутото. Пред очите й се появи нейната усмивка, разказтеи за младостта й и топлия й взор. Всичко това в този момент стана минало.

— Тя ме помоли да ви предам нейната признателност. Каза, че сте направил повече за нея, в сравнение с можете да си визиите – добави тя.

Тези думи пронизаха сърцето на Андрей. Той осъзна, че в никакъв случай повече няма да я види на гишето си, в никакъв случай няма да чуе гласа й, в никакъв случай няма да срещне признателния й взор. Тя си отиде вечно.

Няколко дни по-късно Андрей получава писмо от нотариус. Разгръщайки плика, той прочете, че баба Валя му е оставила в завещание къщата си в покрайнините на града. Отначало той не можа да повярва. Андрей препрочете писмото няколко пъти, пробвайки се да открие грешката. Но всичко беше истина – в този момент тази къща принадлежеше на него.

На идната заран Андрей посети къщата.

Къщата се оказа тъкмо такава, каквато тя разказа. Стар, с напукана багра по стените и от дълго време килната от времето дървена ограда. Но макар простотата, това място имаше специфична атмосфера – уют и топлота, които незабавно отекнаха в душата на Андрей.

Вътре къщата се оказа доста по-удобна, в сравнение с човек можеше да си показа. Всяка стая излъчваше топлота и успокоение, като че ли някой грижливо е съхранил този уют.

В ъгъла на една от стаите имаше дребен сандък. Изглеждаше по този начин, като че ли от дълго време е чакал да бъде отворен. Андрей падна на колене и деликатно повдигна капака. Вътре имаше няколко неща: топъл плетен шал, няколко остарели книги и албум със фотоси. Но това, което най-вече притегли вниманието му, беше бележката.

Той я разгъна и стартира да чете:

„ Скъпи Андрей, благодаря ти за любезността. Ти ми подсети, че към момента има положителни хора на този свят. Тази къща към този момент е твоя. Нека съдържа толкоз топлота, колкото изпитах, когато ми даваше своите дребни, само че откровени дарове. Баба Валя “.

Усети по какъв начин сълза се търкаля по бузата му. Но не я избърса – просто седеше, държейки крепко този лист хартия, който за него беше станал доста повече от елементарна записка.

Тази къща към този момент не бе просто завещание. Превърна се е в знак на същинска добрина, грижа и признателност. Това беше последният, най-ценен подарък от баба Валя. Тя му остави като подарък част от душата и спомените си.