Смяната й вече свършваше и Ася нямаше търпение да се

Смяната й към този момент свършваше и Ася нямаше самообладание да се прибере вкъщи – брачният партньор и щерка й я чакаха.

Всичко към този момент беше почистено, инструментите събрани, мивката блестеше непорочност, а употребяваните спринцовки, превръзки и памук бяха прилежно сгънати в чували за отпадък. Оставаше единствено да затвори кабинета и да се прибере.

Навън към този момент се стъмваше. В тяхното село, изгубено измежду гората, имаше неприятно улично осветяване, само че ярката луна осветяваше пътя, а и Ася постоянно имаше фенерче в чантата си.

Тя мина по верандата и замръзна – тъкмо пред входа, с искрящи жълти очи, седеше голям вълк.

По гърба й пробягаха тръпки. Вълците рядко слизаха покрай хората, тъй че хората се разхождаха свободно даже вечер. Но този звяр седеше и не помръдваше, като че ли я чакаше.

— Чакай малко… Татко! — проблесна мисъл в главата на Ася.

Преди няколко години татко й, който живееше в къща оттатък гората, прибра ранено вълче. Той го изхрани, излекува го и по-късно животното се върна в дивата природа. Може би е той? Вълкът не демонстрираше експанзия, просто я гледаше с пронизващия си взор.

Спомни си по какъв начин преди да пусне излекуваното вълче татко й постави зелена кожена каишка на врата му. Ася се напрегна. Може би това е същият вълк?

Внимавайки да не предизвика хищника, тя постепенно извади фенерчето от чантата си. Вълкът не помръдна, като че ли чакаше нещо. Светлината от фенера освети врата му и не остана никакво подозрение – същата каишка.

Загрижеността за личната й сигурност отстъпи място на загрижеността за татко му. Щом вълкът се бе върнал, това означаваше, че нещо се е случило. Мисълта прониза мозъка й, без да остави никакво подозрение: татко й беше в неволя и хищникът беше пристигнал за помощ.

Нямаше време за размисъл. Да се ​​върне вкъщи и да предизвести фамилията си е загуба на време.

Ася се обърна, втурна се назад към клиниката, сграбчи лекарската си чантаа и изтича на открито. Вълкът незабавно скочи на лапите си и хукна напред, показвайки пътя.

Имаше единствено веднъж – през гората.

Малка, само че утъпкана пътека, дълга към два километра, водеше до къщата на татко й. Да търси кола? Не, нямаше време. Важното бе да стигне в точния момент! Мисълта, че може да се случи нещо непоправимо, туптеше в главата й и я тласкаше още по-бързо.

Спомни си по какъв начин татко й преди живееше в техния дом на първо място да се развали…

Ася си спомни за сватбата със своя мъж, щастието, което се оказа толква крехко… Всичко се промени, когато майка й се разболя. Тя умря, когато Ася беше бременна в седмия месец.

Баща й одобри загубата доста тежко. Никой не очакваше, че скръбта ще го погълне толкоз тежко.

Преди това пиеше единствено по празници, само че след гибелта на майка й стартира да пие постоянно. Къщата се трансформира в същински пъкъл. Когато щерка й се роди, напрежението в фамилията доближи своя лимит. Един ден мъжът на Ася подвигна скандал:

– Или аз, или татко ти! — извика той.

Ася замръзна, не знаейки какво да каже. Татко чу всичко.

На другата заран, до момента в който всички още спяха, татко й си събра нещата и безшумно отпътува в другия завършек на селото. Къщата му беше остаряла, порутена и за ремонт, само че нямаше къде другаде да отиде.

Ася незабавно разбра накъде се е насочил. Оставяйки тримесечната си щерка със брачна половинка си, тя хукна след него. Тя плачеше и го молеше да се върне, само че татко й единствено поклащаше глава:

—  Не желая да съм ви в тежест. Ще прекарам зимата тук и ще забележим.

Ася знаеше какъв брой е мъчно да се живее в такава пустота през зимата. Снегът затрупваше пътищата, водата в кладенците замръзваше, а остарялата къща не задържаше добре топлината. Пещта трябваше да се подклажда непрестанно, а остарелият й татко нямаше по какъв начин да приготви дърва за огрев.

— Ами от кое място ще взимаш вода? — не се успокои тя.

— Ще стапям сняг. Тук е чисто, надалеч от града.

— Татко, но за какво пиеш? – Ася го погледна със състрадание, само че не знаеше по какъв начин да го убеди да се върне вкъщи.

— Край, няма да го върша повече, Ася, няма – поклати глава старецът, заобикаляйки погледа й. —  Знам, че е неприятно. Просто бях обзет от потиснатост след гибелта на майка ти… Животът загуби смисъл, лека й пръст. 

Той въздъхна тежко и продължи:

— Попаднах във въртоп. Но се отхвърлих, давам обещание. Просто няма да се върна вкъщи. Тук най-малко съм ангажиран: ще оправя къщата и ще въведа ред. Важното е да държа ръцете и главата си заети с нещо. Не се притеснявай, върни се при щерка си и брачна половинка си.

Ася посещаваше татко си дълго време, носейки му храна, консерви и чай. Надяваше се той да размишления и да се върне при тях, само че това не се случи. Бащата сполучливо оцеля през зимата и напролет откри това вълче, което стана негов същински другар.

Именно поради вълчето той отхвърли да напусне къщата си.

„ О, Боже, единствено да стигна в точния момент! “ — намерения си Ася преди да нахлуе в къщата на татко си.

Вътре беше студено. Бащата лежеше на тясно легло, завит в остарели якета и одеяла.

„ Жив е, популярност богу… “ – въздъхна с облекчение Ася.

„ Малко съм болен, сърцето ми не ме слуша “, отвърна той едвам чуто.

Ася, без да задава непотребни въпроси, извади лекарство, мери кръвното налягане, сложи инжекция, по-късно възпламени печката, свари чай с мед и постави бульон да заври. Подозираше, че татко й не е ял от няколко дни.

— Това е, не мога повече! Ще ме подлудиш, ще ми разбиеш сърцето! — твърдо съобщи тя. – Приготви се, на следващия ден се прибираш с мен. Това е и твоят дом, баща. Внучката ти те чака. И в случай че искаш, можеш да вземеш вълка със себе си. Той е твоят избавител, съгласна съм на всичко! Все отново той ме откри в селото и ме докара при теб.

Бащата я погледна тъжно, само че внезапно се усмихна:

— Добре, Ася, да вървим. А вълкът… Той към този момент живее в гората, в случай че има потребност от мен, ще ме откри. А през лятото ще дойда тук и ще засадя зеленчукова градина. И стопирах да пия, най-много с помощта на него, моя сив другар.

Двамата се прегърнаха. И в бащините, и в дъщерните очи имаше сълзи.