Пет минути с Вера Калман |
Жените не осъзнават личното си омагьосване, което обилно пръскат. Ако го осезаем вярно, може да го назовем „ ангелска част “. Другата половина от чара съдържа чисто човешки, физически качества, включващи женствеността, външния образ и като цяло излъчването на тялото във форми, пластика на придвижванията. И несъмнено блясъка в очите и погледа. „ Ангелската страна “ обаче, поради скромния ми опит, включва в себе си същинския темперамент на дамата, и по тази причина тази страна е най-запомнящата се. Вероятно, тази „ ангелска част “ ми е помогнала да не не помни до момента в който съм жив късата, към 5-6 минутна среща през 90-те години с Вера Калман, вдовицата на умрелия през 1953 година занаятчия на модерната оперета Имре Калман.
За мой шанс, музиката му е била постоянно с мен, още от детските ми години. Съпътстваше ме всекидневно до момента в който пишех домашните си като възпитаник, или до момента в който четях някоя книга. От обичайния социалистически правоприемник „ VEF “ ситуиран на масата в хола ни, тихичко, радостно, просто за декор звучаха Видин Даскалов, Лиляна Кисьова, Арон Аронов, и доста други наши оперетни звезди. Как може да не помни музиката? Или по какъв начин мога да не помни по какъв начин баба ми към момента тананикаше от кухнята „ Царицата на чардаша “, и то дълго откакто по радиото свиреше напълно друго нещо. Тогава пускаха безусловно всички занимателни Калманови творби, през днешния ден от време на време, само че по-рядко ги слушам. Все отново нито една нота не ми убягва, по този начин съм ги запаметил, напряко мога да ги изпея или изсвиря.
Въпреки всичкия музикален безпорядък през днешния ден, и макар цялата модерна незаслужена давност на сходен род, претекстовете от тези оперетни закачки с чардаша към момента са настоящи, най-малко за мен. И то тъкмо цели 100 години след написването им! Несъмнено, всичките оперетни спектакли на Имре Калман към момента се играят от нашите и международните музикални театри. Днес някак се надявам това му наличие на сцените да продължава да оформя мирогледа и естетиката на света с радостната си музика и припевите, станали безспорен шлагер и радостен шлагер. Не би трябвало да забравяме, че Калман е измежду основоположници на този род, и може би даже би трябвало да признаем, че всичките му творби без изключение са се трансформирали в безспорна модерна класика, пресъздаваща европейския искра от довоенните години на ХХ век.
Но дано се приближим съответно до срещата, за която желая да опиша. Съпругата му - Вера Калман, по-точно вдовицата му, беше пристигнала в България по отношение на Калмановия конкурс. Жената тогава беше към 90-те си години, само че си бе останала солидна и въздействаща дама. Личеше си, че е била доста, доста хубава и очарователна като млада. „ Ангелската част “ явно я имаше в солидни количества даже в тези дни в София. За невярващите - ни минимум не беше изчерпана. Дори в противен случай - раздаваше се в големи количества. „ Ангелското “ беше мощно оръжие за всички присъстващи, някак се усещаше във въздуха.
Госпожа Калман седеше на празния първи ред в салона на Държавния Музикален Театър „ Стефан Македонски “ (София). Помня, че до нея и откъм гърба на седалките имаше големи купища букети и пакети, евентуално с дарове от аудитория или уредниците, не съм доста сигурен. Елегантно черно манто, черна кадифена лента придържаща косата и наниз от едри перли, това помня. Изчаках да отминат неколцината искащи да я поздравят или попитат своите си въпроси, и откакто пристигна моя ред, се приближих. Представих се, и тъй като бях финален на опашката, я попитах комфортно ли е да ѝ придружавам за броени минути преди да дойдат публицистите. Междувременно побързах да се извиня, подсказвайки на госпожа Калман, че знам какъв брой е заета и изморена, само че аз като всички останали тук, се надявам да прекарам най-малко една – две минути с нея като елементарен, разчувствуван събеседник и обожател на Калмановата музика. След като ми кимна в символ на единодушие, тя безусловно ме сканира небрежно, и още преди да бутна седалката, с цел да се настаня до нея, ме заприказва на кристалночист съветски език, като ми сподели:
„ Молодой человек, пожалуйста, разговаривайте на нашем родном, русском языке, я же русская! "
(*в превод: Млади дребосъче, говорете на родния ни съветски език, та аз съм рускиня!).
Как ме беше решила външно, че евентуално съм с съветски генезис не зная, може би с някакво нейно шесто възприятие. Тази неочаквана имитация по едно и също време беше някак хем смайваща, хем ми оказа помощ да се отпусна. Изведнъж ми стана по-леко. Да, ето я още веднъж „ ангелската страна “. Сигурен съм, че не налучка просто по този начин общия език, на който да беседваме, ами с някаква вродена прозорливост разбра всичко за мен единствено от един незадълбочен взор. По различен метод не си го изяснявам.
Времето спря, часовника ми също. Сега в салона на театъра бяхме единствено двамата, и трима театрални служащи, които безмълвно тикаха един роял към средата на сцената.
Осъзнавах, че седях до част от самия Калман. Докоснах се до живата част от онази ера. Преди да си отворя устата и да продължа диалога, за момент си спомних по какъв начин композитора се среща с младата тогава жена. Много години обратно, през 1926 година, краля на лекия род Имре (Имерих) Калман, я среща зад кулисите на Берлинския спектакъл, а след това пътищата на ориста им се пресичат още веднъж, само че този път в сладкарница „ Сахер “. Младата дама му се показва като Вера Мария Макинска. Тогава (но не и днес) плахото съветско девойче с лешникови очи и със същата загадъчна приятна усмивка, каквато видях в секундата, преди да се отнеса в тези комплицирани размишления, е била същата онази Вера, наречена по-късно Верушка, емигрирала дружно с майка си от болшевишка Русия. И двамата тогава още не са знаели, какво ориста готви за тях. Младата и прекомерно красива Вера, след известно време ще избере от всичките си ухажори таман него, безмълвния и балансиран композитор. В очите на Верушка евентуално той е бил олицетворение на същинския принц на белия кон и очакванията за устойчиво бъдеще. Но кой ли е могъл да знае тогава по какъв начин ще се развият нещата.
Нека се отървем от този непряк поток на мисли за от дълго време отминали сантименти, и да се върнем към действителната ми среща в салона на театъра:
- Кажете ми госпожо Калман..
- Николай… Николай, по-добре ме наричай госпожо Вера, става ли?
(Ето още един опит за бързо строшаване на леда и то от нейна страна. „ Ангелска “ му работа).
Погледнах я, и кимнах в символ на единодушие:
- Разбира се… Госпожо Вера, като се изключи че сте красива жена, вие сте и доста смела, по тази причина ще ви запитвам нещо, за което евентуално няма да разговаряте с останалите след мен, защото с тях ще стане дума повече за визитата Ви тук и за музиката на Вашия брачен партньор. Затова ще Ви кажа с изключение на от музикално завещание и от какво друго се интересувам - вълнува ме извънредно доста историята. И в частност, тъй като съм осведомен с множеството неща за Вас и за живота Ви с композитора от книгата Ви „ Моят живот с Имре “ (тогава я имах в първото и издание в превод от немски), където споделяте ваши общи прекарвания, писма, мисли и впрочем. Искам да Ви запитвам за една тъжна част, в случай че позволите. Там ми направи голямо усещане моментът, в който на посетители при унгарския регент, той Ви предлага да бягате колкото може по-бързо от Австрия.
- Да, да, имаше такава среща, аз съм я описала в книгата.
- Госпожо Вера, Вас беше ли Ви боязън след аншлуса на нацистите в Австрия? Може би тогава сте се почувствали в същата безизходна обстановка както в Русия, от която сте избягали, както и моите баба и дядо, прочее. И ето го моментът от този епизод на живота Ви, който се повтаря и би трябвало да осъществите второ бягство, само че този път от Австрия.
- Да, точно. След като бяхме при Хорти, той ни посъветва да бягаме, и че ще направи каквото би трябвало. Но в действителност не беше тъкмо изпълнено. Стана по различен метод.
- Имате поради, когато сте отишли в канцеларията при немския офицер от Гестапо. Мисля, че по този начин е било, само че е прекомерно допустимо и да греша, простете. За да поискате документи, позволяващи Ви дружно със брачна половинка ви и децата да заминете за чужбина?
- Да, това, драги, беше толкоз от дълго време. Знаете ли, тогава бях твърдо уверена, че отивайки в това институция, където седяха някакви студени и непознати хора във военни униформи, всичко замислено от мен ще стане. Постъпката ми беше евентуално доста, доста рискова. Май бях избрала най-сложния метод.
* (г-жа Вера Калман в този къс диалог даже загатна цялото му име и фамилия на този офицер, само че аз до ден-днешен не съумях да си спомня нищо от казаното за него тогава. За голямо свое страдание бях без диктофон тогава, а и нямаше друга подобаваща подръчна техника, каквито са мобилните телефони днес)
- Този човек, чиновникът в тъмна униформа, въобще не ме одобри на съществено първоначално. Забелязах, че не се заслушваше в нито една от думите ми, пишеше нещо, а това, което му обяснявах, го правех с целия си плам, който можех да изкарам от дълбините на душата си. Затова след първите 2-3 минути си помислих, че пропилявам на вятъра всичките си старания, и взех решение, че идеята ми е дефинитивно изгубена. Всеки миг чаках, че той ще вдигне телефона и ще каже да ме арестуват и няма да изляза от тази постройка. Може би тогава малко се изплаших. Но, таман преди да се отчая дефинитивно, и откакто темпото на ентусиазма ми понижа, някак вълшебен внезапно очевидно привлякох вниманието му.
Той заряза всичко, с което се занимаваше на бюрото си, допускам чисто чиновническа работа, тъй като тази служба си беше такава, макар строгата му изгладена униформа и лъснатите му ботуши. Видях, че стартира да се заслушва в думите ми за мен, за Калман, а това беше извънреден прогрес, даже бе някак занимателно. За мой шанс, се оказа, че той бил огромен обожател на Имерих (* на Калман) и на творбите му. Това наклони везните на ориста безусловно в моя изгода! И по този начин се измъкнахме. Униформеният даде разрешение за всичките там хартии и подписи и впрочем печати върху тях, завъртя телефона още няколко пъти, с цел да подреди надолу по веригата. Не помня тъкмо какви заповеди, тъй като в този миг мислех единствено за триумфа си, а той разпореди каквото трябваше. Не, не, сякаш в този момент мога да кажа, че по никакъв начин не ме беше боязън. Дори за секунда от самото начало не изпитах това възприятие. Защото аз знаех, че ще съумея. И по тази причина не ме беше боязън. Никак дори.
Това бяха точните ѝ думи. Ето я отново „ ангелската част “, с която започнах този роман. Очаровала е и този непоколебим, боен служител.
Вера Калман след това в резюме ми загатна още, че идването на власт на Хитлер и войските му в Европа ги е принудило да мислят в началото за леговище във Франция, а сетне са отпътували по-надалеч - за Америка. Към нас се приближиха хора, стискащи букети с цветя. Разбрах, че диалогът ни завършва. Говорихме безусловно още половин минута, в която госпожа Вера ме попита за белогвардейските ми корени, за града, от който са бягали моите предшественици от разпадналата се съветска Империя. Прощавайки се с нея, обобщих всичко казано посред ни със следното:
- За благополучие, Вие постоянно сте успявали, госпожо Вера, в каквото и да е, тъй като сте откровена. За да бъде човек прям, той безспорно е най-много самоуверен. А това си е един тип премия свише! Вие сте благословена!
Госпожа Вера безмълвно се усмихна, след което се сбогувахме. Тя пламенно подаде ръка, благодарих и за отделеното време с благодарен японски полупоклон си потеглих, а тя в идващия момент към този момент се усмихваше с неизчерпаемия си сексапил на застаналия до нас човек и стартира диалога си с него.
Далеч след нашата среща, научих още, че Вера Калман е била патрон на постановката на " Принцесата на цирка ", това е било за ноември 1998, малко преди да си отиде от този свят, през недалечната 1999. А също и че, тук в оперетния интернационален конкурс " Мими Балканска " е имало специфична премия за осъществяване проведено от нея. Последното е, че измежду българските артисти най-любима и е била Райна Кабаиванска.
За да съм в звук с написаното дотук, незабавно ще си пусна остаряло видео с осъществяване на Видин Даскалов. Докато го изслушвам, ще приключа с откъс от самия Имре Калман. Композиторът написва спомените си и ги издава малко преди да ни напусне през 1953г. Нека надникнем сред страниците за секунда:
" Опитах се - написа той - да сътворявам музика единствено от обич към самата нея, а не поради славата и благосъстоянието... „
„ Убеден съм, че и най-простата ария, и най-незначителният валс би трябвало да носят у себе си искрата, която да наелектризира, да възпламенява публиката. Знам, че единствено половин страница от Ференц Лист тежи доста повече от всички мои оперети. Големите и съществени композитори постоянно са имали своите фенове. Но дружно с тях би трябвало да има и други създатели, които да основават оперети - оперети радостни и духовити, елегантни и приятни... "
За мой шанс, музиката му е била постоянно с мен, още от детските ми години. Съпътстваше ме всекидневно до момента в който пишех домашните си като възпитаник, или до момента в който четях някоя книга. От обичайния социалистически правоприемник „ VEF “ ситуиран на масата в хола ни, тихичко, радостно, просто за декор звучаха Видин Даскалов, Лиляна Кисьова, Арон Аронов, и доста други наши оперетни звезди. Как може да не помни музиката? Или по какъв начин мога да не помни по какъв начин баба ми към момента тананикаше от кухнята „ Царицата на чардаша “, и то дълго откакто по радиото свиреше напълно друго нещо. Тогава пускаха безусловно всички занимателни Калманови творби, през днешния ден от време на време, само че по-рядко ги слушам. Все отново нито една нота не ми убягва, по този начин съм ги запаметил, напряко мога да ги изпея или изсвиря.
Въпреки всичкия музикален безпорядък през днешния ден, и макар цялата модерна незаслужена давност на сходен род, претекстовете от тези оперетни закачки с чардаша към момента са настоящи, най-малко за мен. И то тъкмо цели 100 години след написването им! Несъмнено, всичките оперетни спектакли на Имре Калман към момента се играят от нашите и международните музикални театри. Днес някак се надявам това му наличие на сцените да продължава да оформя мирогледа и естетиката на света с радостната си музика и припевите, станали безспорен шлагер и радостен шлагер. Не би трябвало да забравяме, че Калман е измежду основоположници на този род, и може би даже би трябвало да признаем, че всичките му творби без изключение са се трансформирали в безспорна модерна класика, пресъздаваща европейския искра от довоенните години на ХХ век.
Но дано се приближим съответно до срещата, за която желая да опиша. Съпругата му - Вера Калман, по-точно вдовицата му, беше пристигнала в България по отношение на Калмановия конкурс. Жената тогава беше към 90-те си години, само че си бе останала солидна и въздействаща дама. Личеше си, че е била доста, доста хубава и очарователна като млада. „ Ангелската част “ явно я имаше в солидни количества даже в тези дни в София. За невярващите - ни минимум не беше изчерпана. Дори в противен случай - раздаваше се в големи количества. „ Ангелското “ беше мощно оръжие за всички присъстващи, някак се усещаше във въздуха.
Госпожа Калман седеше на празния първи ред в салона на Държавния Музикален Театър „ Стефан Македонски “ (София). Помня, че до нея и откъм гърба на седалките имаше големи купища букети и пакети, евентуално с дарове от аудитория или уредниците, не съм доста сигурен. Елегантно черно манто, черна кадифена лента придържаща косата и наниз от едри перли, това помня. Изчаках да отминат неколцината искащи да я поздравят или попитат своите си въпроси, и откакто пристигна моя ред, се приближих. Представих се, и тъй като бях финален на опашката, я попитах комфортно ли е да ѝ придружавам за броени минути преди да дойдат публицистите. Междувременно побързах да се извиня, подсказвайки на госпожа Калман, че знам какъв брой е заета и изморена, само че аз като всички останали тук, се надявам да прекарам най-малко една – две минути с нея като елементарен, разчувствуван събеседник и обожател на Калмановата музика. След като ми кимна в символ на единодушие, тя безусловно ме сканира небрежно, и още преди да бутна седалката, с цел да се настаня до нея, ме заприказва на кристалночист съветски език, като ми сподели:
„ Молодой человек, пожалуйста, разговаривайте на нашем родном, русском языке, я же русская! "
(*в превод: Млади дребосъче, говорете на родния ни съветски език, та аз съм рускиня!).
Как ме беше решила външно, че евентуално съм с съветски генезис не зная, може би с някакво нейно шесто възприятие. Тази неочаквана имитация по едно и също време беше някак хем смайваща, хем ми оказа помощ да се отпусна. Изведнъж ми стана по-леко. Да, ето я още веднъж „ ангелската страна “. Сигурен съм, че не налучка просто по този начин общия език, на който да беседваме, ами с някаква вродена прозорливост разбра всичко за мен единствено от един незадълбочен взор. По различен метод не си го изяснявам.
Времето спря, часовника ми също. Сега в салона на театъра бяхме единствено двамата, и трима театрални служащи, които безмълвно тикаха един роял към средата на сцената.
Осъзнавах, че седях до част от самия Калман. Докоснах се до живата част от онази ера. Преди да си отворя устата и да продължа диалога, за момент си спомних по какъв начин композитора се среща с младата тогава жена. Много години обратно, през 1926 година, краля на лекия род Имре (Имерих) Калман, я среща зад кулисите на Берлинския спектакъл, а след това пътищата на ориста им се пресичат още веднъж, само че този път в сладкарница „ Сахер “. Младата дама му се показва като Вера Мария Макинска. Тогава (но не и днес) плахото съветско девойче с лешникови очи и със същата загадъчна приятна усмивка, каквато видях в секундата, преди да се отнеса в тези комплицирани размишления, е била същата онази Вера, наречена по-късно Верушка, емигрирала дружно с майка си от болшевишка Русия. И двамата тогава още не са знаели, какво ориста готви за тях. Младата и прекомерно красива Вера, след известно време ще избере от всичките си ухажори таман него, безмълвния и балансиран композитор. В очите на Верушка евентуално той е бил олицетворение на същинския принц на белия кон и очакванията за устойчиво бъдеще. Но кой ли е могъл да знае тогава по какъв начин ще се развият нещата.
Нека се отървем от този непряк поток на мисли за от дълго време отминали сантименти, и да се върнем към действителната ми среща в салона на театъра:
- Кажете ми госпожо Калман..
- Николай… Николай, по-добре ме наричай госпожо Вера, става ли?
(Ето още един опит за бързо строшаване на леда и то от нейна страна. „ Ангелска “ му работа).
Погледнах я, и кимнах в символ на единодушие:
- Разбира се… Госпожо Вера, като се изключи че сте красива жена, вие сте и доста смела, по тази причина ще ви запитвам нещо, за което евентуално няма да разговаряте с останалите след мен, защото с тях ще стане дума повече за визитата Ви тук и за музиката на Вашия брачен партньор. Затова ще Ви кажа с изключение на от музикално завещание и от какво друго се интересувам - вълнува ме извънредно доста историята. И в частност, тъй като съм осведомен с множеството неща за Вас и за живота Ви с композитора от книгата Ви „ Моят живот с Имре “ (тогава я имах в първото и издание в превод от немски), където споделяте ваши общи прекарвания, писма, мисли и впрочем. Искам да Ви запитвам за една тъжна част, в случай че позволите. Там ми направи голямо усещане моментът, в който на посетители при унгарския регент, той Ви предлага да бягате колкото може по-бързо от Австрия.
- Да, да, имаше такава среща, аз съм я описала в книгата.
- Госпожо Вера, Вас беше ли Ви боязън след аншлуса на нацистите в Австрия? Може би тогава сте се почувствали в същата безизходна обстановка както в Русия, от която сте избягали, както и моите баба и дядо, прочее. И ето го моментът от този епизод на живота Ви, който се повтаря и би трябвало да осъществите второ бягство, само че този път от Австрия.
- Да, точно. След като бяхме при Хорти, той ни посъветва да бягаме, и че ще направи каквото би трябвало. Но в действителност не беше тъкмо изпълнено. Стана по различен метод.
- Имате поради, когато сте отишли в канцеларията при немския офицер от Гестапо. Мисля, че по този начин е било, само че е прекомерно допустимо и да греша, простете. За да поискате документи, позволяващи Ви дружно със брачна половинка ви и децата да заминете за чужбина?
- Да, това, драги, беше толкоз от дълго време. Знаете ли, тогава бях твърдо уверена, че отивайки в това институция, където седяха някакви студени и непознати хора във военни униформи, всичко замислено от мен ще стане. Постъпката ми беше евентуално доста, доста рискова. Май бях избрала най-сложния метод.
* (г-жа Вера Калман в този къс диалог даже загатна цялото му име и фамилия на този офицер, само че аз до ден-днешен не съумях да си спомня нищо от казаното за него тогава. За голямо свое страдание бях без диктофон тогава, а и нямаше друга подобаваща подръчна техника, каквито са мобилните телефони днес)
- Този човек, чиновникът в тъмна униформа, въобще не ме одобри на съществено първоначално. Забелязах, че не се заслушваше в нито една от думите ми, пишеше нещо, а това, което му обяснявах, го правех с целия си плам, който можех да изкарам от дълбините на душата си. Затова след първите 2-3 минути си помислих, че пропилявам на вятъра всичките си старания, и взех решение, че идеята ми е дефинитивно изгубена. Всеки миг чаках, че той ще вдигне телефона и ще каже да ме арестуват и няма да изляза от тази постройка. Може би тогава малко се изплаших. Но, таман преди да се отчая дефинитивно, и откакто темпото на ентусиазма ми понижа, някак вълшебен внезапно очевидно привлякох вниманието му.
Той заряза всичко, с което се занимаваше на бюрото си, допускам чисто чиновническа работа, тъй като тази служба си беше такава, макар строгата му изгладена униформа и лъснатите му ботуши. Видях, че стартира да се заслушва в думите ми за мен, за Калман, а това беше извънреден прогрес, даже бе някак занимателно. За мой шанс, се оказа, че той бил огромен обожател на Имерих (* на Калман) и на творбите му. Това наклони везните на ориста безусловно в моя изгода! И по този начин се измъкнахме. Униформеният даде разрешение за всичките там хартии и подписи и впрочем печати върху тях, завъртя телефона още няколко пъти, с цел да подреди надолу по веригата. Не помня тъкмо какви заповеди, тъй като в този миг мислех единствено за триумфа си, а той разпореди каквото трябваше. Не, не, сякаш в този момент мога да кажа, че по никакъв начин не ме беше боязън. Дори за секунда от самото начало не изпитах това възприятие. Защото аз знаех, че ще съумея. И по тази причина не ме беше боязън. Никак дори.
Това бяха точните ѝ думи. Ето я отново „ ангелската част “, с която започнах този роман. Очаровала е и този непоколебим, боен служител.
Вера Калман след това в резюме ми загатна още, че идването на власт на Хитлер и войските му в Европа ги е принудило да мислят в началото за леговище във Франция, а сетне са отпътували по-надалеч - за Америка. Към нас се приближиха хора, стискащи букети с цветя. Разбрах, че диалогът ни завършва. Говорихме безусловно още половин минута, в която госпожа Вера ме попита за белогвардейските ми корени, за града, от който са бягали моите предшественици от разпадналата се съветска Империя. Прощавайки се с нея, обобщих всичко казано посред ни със следното:
- За благополучие, Вие постоянно сте успявали, госпожо Вера, в каквото и да е, тъй като сте откровена. За да бъде човек прям, той безспорно е най-много самоуверен. А това си е един тип премия свише! Вие сте благословена!
Госпожа Вера безмълвно се усмихна, след което се сбогувахме. Тя пламенно подаде ръка, благодарих и за отделеното време с благодарен японски полупоклон си потеглих, а тя в идващия момент към този момент се усмихваше с неизчерпаемия си сексапил на застаналия до нас човек и стартира диалога си с него.
Далеч след нашата среща, научих още, че Вера Калман е била патрон на постановката на " Принцесата на цирка ", това е било за ноември 1998, малко преди да си отиде от този свят, през недалечната 1999. А също и че, тук в оперетния интернационален конкурс " Мими Балканска " е имало специфична премия за осъществяване проведено от нея. Последното е, че измежду българските артисти най-любима и е била Райна Кабаиванска.
За да съм в звук с написаното дотук, незабавно ще си пусна остаряло видео с осъществяване на Видин Даскалов. Докато го изслушвам, ще приключа с откъс от самия Имре Калман. Композиторът написва спомените си и ги издава малко преди да ни напусне през 1953г. Нека надникнем сред страниците за секунда:
" Опитах се - написа той - да сътворявам музика единствено от обич към самата нея, а не поради славата и благосъстоянието... „
„ Убеден съм, че и най-простата ария, и най-незначителният валс би трябвало да носят у себе си искрата, която да наелектризира, да възпламенява публиката. Знам, че единствено половин страница от Ференц Лист тежи доста повече от всички мои оперети. Големите и съществени композитори постоянно са имали своите фенове. Но дружно с тях би трябвало да има и други създатели, които да основават оперети - оперети радостни и духовити, елегантни и приятни... "
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ