Със спокойствието на овен еснафът води децата си на духовна кастрация ♥ Дмитрий БИЛЕНКИН
Известният съветски публицист фантазьор Дмитрий Биленкин (1933 -1987) и неговото злокобно предсказване за бъдеще, оперирано от човечност и съчувствие, разказано в описа „ Операция на съвестта “, 1969 година
(1933 ~1987)
Операция на съвестта
В чакалнята на болничното заведение беше безшумно, топло и ярко. Храм на чистотата и реда, където дори никелираният плювалник на високи крачета имаше тип на жертвеник, повдигнат в чест на хигиената.
Срещу Исмен седеше мустакат човек с немигащи тъмнокафяви очи, изправил глава като офицер на церемониал. Порцелановата белота на яката компактно стягаше набръчканата му шия. Към рамото на мустакатия се притискаше слабичко момченце с транспарантно, съвсем синкаво лице. Над главите им се разстилаше афиш: „ Душевното здраве – залог за благополучие “. Други плакати възвестяваха също толкоз безспорни истини.
„ И-и-ъ! “ – изви нещо тъничко зад вратата, която водеше към операционната.
Ръката на сина му изплашено се раздвижи в дланта на Исмен.
– Татко, ще боли ли?
– Няма, нали ти споделих – по табиет го успокои Исмен.
– Можеха и да побързат – каза мустакатият, без да се обръща към някого.
Исмен наведе глава – да не би изразът на лицето да издаде мислите му. С какво удоволствие би хванал този простак за порцелановата яка и би удрял тила му в стената, до момента в който избие всичкото му слабоумие!
Глупаво е. Всички те са съучастници в закононарушението, самият той – двоен, тъй като знае, а мълчи. Този, мустакатият, спрямо него е по-невинен от най-невинния, защото не се досеща за нищо, въпреки че би могъл да се сети, задължен е бил да се сети, в случай че в действителност има разсъдък. Впрочем в такива времена като сегашните става назад, мнозина се стараят да се отърват от разсъдъка си, тъй като това е прекомерно рисково – да се отличаваш от другите. Тържество на самопредателството – ето по какъв начин се назовава това.
Мигането на вездесъщата реклама с равномерно неизменност озаряваше щорите на прозореца и тогава върху аленеещото платно се обрисуваше рамката, като че ли извън някой неуморно поднасяше към стъклото килнат черен кръст. „ Разпятието на потребителството! “ – помисли Исмен, потръпвайки.
От коридора се дочу ситно потропване на токчета, вратата се разтвори и в чакалнята гладко влезе едра дама с тясна пола до петите, която влачеше златокосо момиченце.
– Уж-ж-жасно! – изфуча тя, оглеждайки мъжете. – Сега пък опашка! Кой е финален?
– Аз – каза Исмен, като се понадигна. – Но в случай че бързате…
Имаше си нещо поради. Колкото по-уморени бяха лекарите, толкоз по-лесно щеше да реализира замисъла си.
– Извади си пръста от носа! – скара се дамата на момиченцето, до момента в който сядаше на дивана и дружно с това си оправяше прическата. – Уж-ж-жасно бързам!
– В подобен случай ще се веселя да ви отстъпя реда си.
– И аз не правя възражение – поклони се мустакатият.
– Много съм ви признателна! Нюнсик, ти май се каниш да се разплачеш? Нюнсик, погледни момченцата, по какъв начин не те е позор! Чичо лекар ще те нагрее с едни лъчи и след това в никакъв случай към този момент няма да те боли глава… Нали по този начин? – обърна се тя към Исмен.
– В прочут смисъл, да – съгласи се Исмен. В прочут смисъл това беше истина. Златокосата Нюнсик, момченцето с транспарантното, съвсем синкаво лице и доста други деца, когато пораснат, нямаше да ги боли глава от съчувствие към другите хора. Да стъпчат човек за тях ще бъде все едно да стъпчат червей. Равнодушни измежду равнодушните, те ще възроптаят едвам в мига, когато несправедливостта допре самите тях. Но няма да дочакат помощ, тъй като и те не са я оказвали никому и в никакъв случай.
Исмен скришом погледна сина си и такава болежка сви сърцето му, че от злоба му притъмня. Тук, където е чисто, топло и ярко, дечицата доверчиво се притискат към своите татковци и майки – най-силните, най-мъдрите хора на света, – сякаш предчувствуват бедата и търсят отбрана от тези, които постоянно са ги защищавали. А те, възрастните – добри, умни хора, – сами, със личните си ръце ще ги блъснат в това ужасно бъдеще.
Вратата на операционната се открехна, надникна лекарят с унило, продълговато лице и без да гледа към някого, промърмори:
– Следващият.
Дамата стана и като изшумоля с полата си, потегли към лекаря, само че момиченцето ненадейно клекна, извика: „ Нюнсик не желае! “ и бързо-бързо заклати глава, пързаляйки се на полусвитите си крайници по пластмасовия под.
– Нюнсик! – с драматичен глас възкликна майката. – Сега всичко ще бъде наред – тя чаровно се усмихна на лекаря и като се закани с пръст на момиченцето, високо зашепна в ухото му: – Бъди положително дете, Нюнсик, стани, изтрий си сълзичките, мама ще ти купи нова кукла, а Нюнсик в този момент сама ще тръгне с краченца…
Нюнсик, хвърляйки към майка си ликуващ взор, незабавно стана, оправи смачканата си поличка.
– Прекрасно, мадам – каза лекарят. – Вашата щерка в действителност е положително дете и не е наложително вие да присъствувате при процедурата. Но за всеки случай бъдете тук, в случай че има прищявки.
Той машинално погали златистата главичка на момиченцето и вратата се затвори след тях.
Дамата седна на дивана с горделив тип, който по-добре от всевъзможни думи говореше: „ Е, по какъв начин съм си възпитала детето? “ Личеше, че роклята й беше от най-хубавите парижки шивачи.
Исмен притвори очи, с цел да не я гледа. Дълбоко в душата си той завиждаше на неведението на тези хора. Бяха им споделили, че леката и безболезнена профилактична интервенция завинаги ще избави децата им от опасността на шизофренията, и хората бяха повярвали. За сложността на огромния свят еснафът не може да мисли, пък и не желае, и от всички решения избира простите и еднопосочните – те са най-ясни. Едно време бяха му споделили, че в случай че не се подхващат ограничения, страната ще бъде превзета от комунизма, и той, уплашен от разгула на екстремизма, от похищенията и провокационните убийства, с подготвеност гласоподава за „ изключителните закони “, които, както беше замислено, на дело отменяха всяка правда. Ето по какъв начин свърши всичко това: със спокойствието на овен еснафът води децата си на духовна кастрация.
И към този момент е късно да се промени каквото и да било.
Исмен доста нагледно си показа с какъв смут би ококорила очи тази дама, какъв верноподанически яд би разтресъл мустакатия, в случай че би му хрумнало да ги просветли. Тези добропорядъчни еснафи по-скоро биха повикали полицията и дамата с благородно отвращение би разправяла за мерзавеца, който е дръзнал да клюки – представете си единствено! – грижите на властта за здравето на децата им.
– Децата са нашият кръст и нашата тиха наслада – разглаголствува се през това време дамата. – Не можете да си визиите какъв брой нерви са нужни, с цел да се опази едно дете! Например през вчерашния ден – не, това е извънредно! – някакъв гамен едвам не събори Нюнсик. Направо на улицата! Щях да му издера очите на този мръсник… И какво прави нашата полиция, запитвам аз? Какво? Защо не ги изпоарестуват тези дългокоси хаймани? Тези безделници, които напълно са се измързеливили, получавайки нашите компенсации за безработицата!
– Мадам – изведнъж мустакатият се обърна към нея и твърдо колосаната му яка като че ли изскърца от напрежение. – Предупредиха ни, мадам, че диалозите в чакалнята пречат на лекарите.
Дамата почервеня от засегнатост и величествено млъкна. В помещението се сгъсти напрегната тишина. Леко изскърцване на вратата накара Исмен да трепне.
Беше Нюнсик. Не се забелязваше интервенцията да й е предизвикала някакво стеснение. С щастлив вик тя се стрелна като патрон през стаята и незабавно се озова в разточителните прегръдки на майка си, която ненадейно се беше трансформирала в елементарна квачка, суетяща се край изгубеното и още веднъж открито пиленце.
– Аз бях положително дете, пък ти ми дай новата кукла! И сладолед!…
– Следващият! – разнесе се от открехнатата врата.
Мустакатият се изправи като на шарнири, неумело притисна към себе си момчето, отдръпна се.
– Е, върви…
И до момента в който то вървеше, едвам местейки крайници, мустакатият все гледаше след него. Вратата се затвори зад момчето. Мустакатият се обърна, за момент очите му се срещнаха с очите на Исмен и той едвам не извика – такава вълча, безнадеждна тъга имаше в тях.
Мустакатият мълниеносно скри погледа си, закашля се и седна, без да поглежда встрани.
Та той е знаел! Подът се разклати под Исмен. Мустакатият несъмнено знаеше. Може би и дамата е знаела?! Всички те знаят всичко? И са пристигнали, знаейки какво чака децата им, какво чака тях самите, и все пак са пристигнали! Убедени, че по този начин би трябвало. Убедени, че нищо не може да се промени. Сковани от боязън, разпалени от религия, са пристигнали! Носещи маски на лицата си, са пристигнали!
– Хм… – каза мустакатият.
Исмен с вяра подвигна глава. Дамата си беше отишла, те бяха сами, сами…
Но нищо не се случи. Мустакатият седеше, строго изправен, като монумент на самия себе си. Ако в този момент лицето му показваше нещо, то това беше дълг и примирение.
Исмен наведе глава. Нелепа беше вярата му, че тук, където по ъглите несъмнено са скрити микрофони, ще бъдат произнесени някакви думи. Пък и нужни ли са изобщо в този момент?
Стана. Въздухът притискаше гръдния му панер като надгробна плоча. Пластмасата заглушаваше шума от крачките му и на Исмен се стори, че звуците на външния свят са се отдалечили и той е останал самичък, самичък измежду безмълвие и светлина.
– Татко, седни до мене…
Исмен бързо се обърна. Имаше странното чувство, че гледа сина си някъде отдалеко и че го вижда за финален път. Изплашен седна, прекара длан по меката, топла и миришеща на нещо близко и свое коса на сина си, а той гальовно потри буза в рамото му. Остра като кинжал злоба прониза сърцето на Исмен. Мръсници, мръсници, какви мръсници! Да стъпчат себеподобните си, да трансфорат живота в призрачен сън — и всичко това единствено с цел да запазят властта си, парите си, облагите си, „ сладкия си живот “, единствено поради това! Те биха оперирали и възрастните, в случай че нямаше спънка – науката още не е достигнала… Алчност, понесла черен кръст! Не им стигна паякообразната свастика!
Исмен изпита горчива и отмъстителна наслада от мисълта, че в последна сметка това закононарушение ще погуби самите нарушители. Стадото, естествено, не е способно на отвращение. Но не е способно и на творчество – само личността е в положение да сътвори новото. Много скоро страната им ще бъде изпреварена и в науката, и в стопанската система, и в културата, да не приказваме за морала. И тогава – крах! – ще ги смачкат като орехова черупка. Ще загинат и тези, които в своето безгранично скудоумие се захванаха с всичко това. „ Аз също ще почина – помисли Исмен. – Може би даже преди тях. Нека! “
Но преди този момент ще извърши своя дълг към сина си.
– Следващият!
Исмен стисна ръката на сина си. Предварително го беше предизвестил: щом го извикат в операционната, да се разплаче. И в този момент му подсещаше.
Но детето единствено вцепенено гледаше татко си.
– Следващият! – нетърпеливо подсети гласът.
– Мет… – прошепна Исмен.
И дали синът се изплаши от израза на бащиното лице, дали просто мина непредвиденият потрес, само че устата му конвулсивно се изкриви и той зарева — неудържимо, обезверено, с цялата мощ на дробовете си.
Изскочилият доктор обезверено размаха ръце към суетящия се Исмен.
– Тихо, по-тихо, де! Успокойте го най-накрая!
– Господин докторе, коства ми се, че ще бъде по-целесъобразно, в случай че ме вижда по време на процедурата. Предполагам, че този плач…
– Ох, тези родители – възпитатели! – ядно измърмори лекарят, като пренебрежително оглеждаше плачещото момченце. – Моля, присъствувайте, щом това ще го успокои. Ние не можем да обработваме истерици…
– Мет, Мет – зашепна Исмен, като клекна пред сина си. – Успокой се вече… Чичкото позволи, баща ще бъде с тебе, да вървим, да вървим…
Исмен разчиташе на това. Необходимо беше да бъде край сина си, когато стартират да го оперират, и той знаеше, че в сходни случаи това не беше неразрешено.
Докато водеше към момента плачещия си наследник към вратата, Исмен прикрепи към тила му дребен магнит. Сега всичко зависеше от дръжчиците — мустачки. И от вниманието на лекарите, несъмнено. Прегърнал сина си, Исмен прекрачи прага.
Кабинетът повече приличаше на лаборатория и като във всяка лаборатория накамарените един върху различен измерителни уреди, оплетените с кабели и маркучи апарати, като че ли че имаха лапи, създаваха усещане за нещо краткотрайно, безредно, преждевременно. Отляво, блестящо осветено от рефлекторите, имаше кресло, обичайно на зъболекарско, отдясно, зад сандъците на контролната инсталация, имаше нормално канцеларско бюро, затрупано с перфоленти и едва осветено от портативна лампа.
– Насам – каза индивидът зад бюрото. – Име? Фамилия? Година на раждане?
Човекът по табиет задаваше въпросите, ръцете му с безстрастността на машина кодираха отговорите, лицето му не показваше нищо с изключение на делово безразличие и изглеждаше да е направено от сиво папиемаше. Исмен отговаряше със същата механична експедитивност, като поглаждаше трепкащите плещи на сина си. Каквото и да се случва с индивида — дали се дами, постъпва на работа, разболява се, или го съдят, – все е предшествувано от същата процедура на въпроси — отговори. И единствено когато почине, човек заобикаля тази механична интервенция по запълването на анкетата, този обществен рентген, неминуем за всички. Но тогава се постанова да дават отговор родственици, другари, дори непознати хора. Човек би могъл да почине и да бъде заровен без остарелите църковни обреди и положителната дума на други хора, само че без процедурата по съставянето на документите – никога.
Момчето се успокои и единствено леко похълцваше. Исмен го погали по главата и още един път ревизира по какъв начин е захванат магнитът. Беше се захванал добре, само че, уви, косата едвам го прикриваше.
Регистраторът отиде зад преградката и там зашумя с перфолентите си.
– Седнете, младежо – каза докторът, като уточни креслото. – А вие седнете там… – махна той на Исмен.
Два сребристи конуса на шарнири от двете страни на креслото, медни облегалки, някакви железни гривни със смукала за закрепване, мигащи светлинни талази по пулта на контролния апарат… Исмен знаеше защо служи тази инсталация, какво прави и по какъв начин го прави. Той самият бе участвувал в създаването на някои елементи! И въпреки да не бяха обяснили нито на него, нито на другите защо служат и по какъв начин ще се използуват в цялост, човек можеше да се досети, и елементарната ученолюбивост подтикна Исмен към извода за бъдещето. По-добре да не знаеше нищо!
Сложиха сина му в креслото, навиха ръкавите му, змиевидните сензори оплетоха китките му, челото бе обхванато от обръч. Креслото като че ли се впи в момчето.
Лекарят и намръщеният му асистент правеха всичко бързо, без да гледат, по този начин, като че ли в ръцете им се намираше не дете, а кукла. Ударите на личното му сърце оглушаваха Исмен.
На светлината на рефлекторите лицето на сина му изглеждаше нетърпимо отчетливо и твърдо. В разширените черни очи, сменяйки се бързо, се редуваха любознание, боязън, беззащитност. Отдолу тъмнееха мръсни следи от неотдавнашните сълзи, устните му трепереха. Когато търсещият поддръжка взор се вкопчи в Исмен, той откри в себе си сили и ободряващо се усмихна. Устните на сина му престанаха да треперят.
– Телескопираме!
Подчинявайки се на заповедта на лекаря, помощникът натисна някакво копче на пулта и сребристите конуси се раздвижиха, повдигнаха се и се прицелиха от двете страни в главата на сина му.
– Ток!
Исмен се сви, престана да чувствува личното си тяло. Наведен, лекарят ревизираше ситуацията на конусите. Помощникът седеше зад пулта. Разноцветните отблясъци на светлинките играеха по съсредоточеното му, неподвижно като на кумир лице.
Скалата на магнитометъра беше от дясната му страна. Но нали с изключение на нея имаше още доста други, не по-малко значими скали! „ Само да не огледа нататък! “ – молеше се Исмен.
Лекарят към момента ревизираше ситуацията на конусите, като държеше пред очите си визиращия стереообектив. Между остриетата към този момент пулсираше невидимото магнитно поле. След няколко секунди то би трябвало да се свие в тъничък и мощен лъч, ориентиран тъкмо към оня до наскоро към момента незнаен сектор на мозъка, където виталният опит и възпитанието фиксират в нервните кафези неуловимата и неопределена субстанция, която от памтивека се назовава съвест.
Сега ще бъде произнесена последната команда…
– Бихте ли ми споделили, апелирам, в случай че детето вика нощем, би трябвало ли да го прегледа психоневролог?
Исмен изстреля тази отвличаща фраза, без да чува личния си глас.
И двамата – и лекарят, и помощникът – направиха едно и също сопнато придвижване с ръка.
– Не ни пречете! – кресна лекарят. – Поле!
Мъничкото магнитче, прикрито в косата на сина му, трябваше да изкриви и обезвреди поразяващия лъч. Исмен беше пресметнал всичко тъкмо. По-нататъшната орис на сина му и неговата лична зависеха в този момент от вниманието на помощника.
– Извинявам се, единствено желаех да попитам…
Гърбът на лекаря се вкамени от гняв. Погледът на помощника искаше да стрелне неуместно усмихващия се Исмен, само че се задържа върху пулта и…
Помощникът погледна магнитометъра, който, несъмнено, фиксираше изкривяването на полето.
Исмен затвори очи. Безтегловното му тяло заплува нанякъде й той почувствува дори облекчение.
Всичко е свършено. Край със сина му. Сега столът с тропот ще се отмести… После арест, затвор, а може би и гибел.
В тишината се чуваше напрегнатото бръмчене на трансформатора.
С съвсем мъчително изпитание Исмен повдигна клепачи.
Не, това не можеше да бъде! Но беше. Помощникът към момента седеше на пулта, изтощено следеше показанията на приборите и контролираше нещо на скалата. Към магнитометъра не поглеждаше. И не можеше да се разбере мисли ли за нещо, вълнува ли се, симпатизирам ли… Чело, насечено от тънките гънчици на отвесни бръчки, мъчителни кръгове под очите, отпусната брадичка – лице, каквито има с хиляди.
– Пад!
Лекарят се изправи, бръмченето на трансформатора замлъкна, помощникът се облегна на стола.
– Това е всичко – каза лекарят. Едва в този момент Исмен видя по какъв начин изтощено увиснаха по тялото му гънките на бялата престилка. – Вземете момченцето.
Креслото към този момент освобождаваше детето и до момента в който ставаше това, Исмен разбра за какво от самото начало Мет даже не бе изхлипал: той просто беше скован от боязън. Както тогава, в чакалнята.
Исмен с вдървени крайници се приближи до креслото, взе сина си на ръце, сподели „ благодаря “ на лекаря и като се обърна към помощника, също сподели „ благодаря “. При това гласът му трепна, толкоз доста възприятие вложи в тази обезцветена от епохата дума, само че помощникът не отговори нищо и дори не погледна към него.
Когато Исмен излезе със сина си от клиниката, на открито фучеше мокра ноемврийска вихрушка. В полузамръзналите локви отраженията на мрачните, потъмнели сгради се дробяха на части. Синът му към този момент си бе възвърнал жизнерадостта, бързаше да му задава въпроси, на които Исмен малко отговаряше с „ да “ и „ не “, до момента в който не прозвуча въпросът за магнита.
– Татко, а за какво скри това нещо в косата ми?
Исмен се огледа. Наоколо нямаше минувачи.
– Така трябваше, момчето ми – каза Исмен, като гледаше сина си в лицето. – Така трябваше. Но ти в никакъв случай и на никого не казвай. На никого и в никакъв случай. И в случай че, не дай боже, се изтървеш, кажи… кажи, че просто си го измислил. Разбра ли?
Синът учудено погледна татко си – досега не беше го учил да лъже. Слушаше го, сбърчил вежди като възрастен, след това кимна.
– Да, баща.
„ Ето, преподадох му първия урок по неистина – помисли Исмен. А какъв брой ли още други ще има! “
Всичко едвам започваше. Предстоеше да научи сина си да не се отличава измежду лишените си от съвест връстници. Навсякъде и постоянно уединен, непознат на всички – ще издържи ли?
И ще се запази ли в него индивидът?
Ще благодари ли в миналото на татко си за днешното, или, в противен случай, ще го прокълне?
Синът безмълвно вървеше паралелно с Исмен, хванал ръката му.
От: „ Живият пясък “, Научно-фантастични разкази, Дмитрий Биленкин, изд. „ Георги Бакалов “, Варна, 1983
Снимка: Дмитрий Александрович Биленкин (1933 - 1987), ru.wikipedia.org
