Излизах с онова портмоне, което баба Елена ми подари преди

Излизах с това портмоне, което баба Елена ми подари преди няколко дни. Даде ми даже стотинки, да дрънкат като камбани, че да чуят другите деца. Даже желаех да купя на съседчетата тулумби, единствено и единствено да играят с мене. Обаче те не играеха. Това стана, откакто баба обади на полицията, че хайдуците Марио и Пепко ни окрадоха прасковите в градината. Обираха ни три пъти и търпяхме, само че когато прекършиха петте най-малки прасковки в двора – подвигнах температура, седмица ли, две ли повръщах, тъй като съм неуместно дете - баба по една време сподели – „ Това не се трае “ и заяви за обирачите в полицията.

Нищо не се знае… в случай че някое хлапе се излъже и вземе да играе с мене, Пепко и Марио може да му скършат вратлето.

Затова щом ме видят по улицата, децата се крият. Ако не избягат незабавно, обръщат очи към облаците, към тръните, към чорапите си или към жабите в канавката.

- Марче – виках една от моите приятелки аз. - Виж! – задрънчах със стотинките. – Ела! Ще ти купя боза. Ела!

Обаче Марчето плю на земята и ми обърна тил. Аз минах по цялата дълга до края на света улица, асфалтът напечен, тиган с врящо олио, не равна настилка. Ходя ли вървя, светя с моето най-скъпо портмоне на златна верижка, което баба Елена търси час време за мен на събора в деня на Иван Рилски. Дрънча със стотинките, видя ли дете, подвигам ръка и му махам, а детето се прави, че не вижда. Някои ми обръщаха тил, други гледаха към мене, само че не ме виждаха и както махах, ръката ми увисваше.

Вечер нормално всички деца излизат на баира – там едно време бяха почнали да градят лятно кино със сиви тухли. Преди баба Елена да се ожали от хайдуците на полицията, аз се катерех с другите деца по градежа. Ловяхме гущери, из тревата се бяха появили печурки и лазехме с часове да намерим най-малко една. Който откриеше малко като копче на риза гъбче – беше най-щастливият и сякаш се радвахме, само че ужасно му завиждахме. Циганчето Васко, момче, фино като керемида, намираше най-вече печурки. 

Веднъж - доста от дълго време, още до момента в който лятото беше още малко и не можеше да прескочи юни, не успяваше да си откри жегата денем и беше напряко пролет с дъждове - тогава Васко откри една печурка, голяма като капачка от бурканче за бебешко пюре, и ми сподели: – „ Дамянке, я си хапни. ”

Първо си рекох – тоя желае да ме токсини, само че той отхвърли:

– Няма да те отворя. Виж! – и отхапа половината от гъбата. – Това е за тебе.

Не можах да допускам. Такова богатство за мене, дето нямах скъпоценни камъни и нито лев, единствено 32 стотинки и едно портмоне, с цел да дрънчат в него. Дори верижката, за която имах вяра, че е златна, беше от елементарна тел. Толкова я стисках и въртях в пръстите си тая верижка, че от тъга изгуби златото си и стана сива като камъните. Затова не можах да допускам, че Васко ми дава да отхапя от неговата гъба. Попитах:

- Да не би да искаш моето портмоне с 32-те стотинки за половин печурка? – а си мислех на мозъка: в случай че го желае, ще му го дам. Така ми се прияде, все едно ангели прелитаха край ушите ми. Ангели прелитат над тебе, единствено когато спечелиш милион от лотарията, откакто изтриеш с две стотинки билетчето.

- Не ти желая портмонето - отвърна Васко. - Изяж тая голяма печурка. Много е сладка. Не си яла такова хубаво нещо в никакъв случай, вярвай ми.

- Тогава какво искаш? – притиснах го аз. Може да му хрумне да обере целогодишните ягоди на баба ми Елена. Той без друго върви да краде, само че е допустимо баба да го фрасне със желязо или да му направи магия. – Не идвай да обереш ягодите ни, тъй като баба ще ти пречупи гръбнака с това желязо, знаеш го.

- Нищо не желая. Хайде яж.

Тогава аз си рекох: тоя несъмнено има в мозъка си някаква болест, като това момиче, бавноразвиващото се - единствено то от всички деца ми маха, като му кажа „ Здрасти “, само че не може да приказва, единствено се смее. Тъкмо да река – „ Ти да не си болен в мозъка, Васьо? “ – само че нямах време, той ми даде половината от голямата печурка. Напъхах я в устата си и още се чудя по какъв начин не се разтопих от наслада. Яла съм банани, портокали, мандарини, череши от нашата череша, едри колкото футболни топки – яла съм ярешко, козе, свинско и краве месо – такова ужасно нещо като голямата печурка на Васко в никакъв случай не бях опитвала.

- Благодаря ти, Васьо – споделих, като пристигнах на себе си от хубостта и вкусотията.

- Дамянке, какво ти става? – уплаши е той. – Ние викаме „ благодаря “ единствено като някой легне да мре.

Заради тая голяма печурка, която изядох, кръстиха Васко „ женчо ” и го набиха. Слагал се, споделиха, на оная, дето баба ѝ изтропала Пепко и Марио на фуражките, показа си каква е глупачка дъртата. Утре да не пита защо ѝ е пламнала плевнята.

Много го пердашили Васко.

Ходих на площада пред дискотеката, пред банкрутиралата аптека, която някой беше запалил. Знаем кой пали при нас, не че са незнайни лица, както ни акцентира Славчо служителя на реда. Имената им започван с „ М “ и „ П “. Имаше една плочка цялата кафява. Кръвта рукнала като шадраван от носа на Васко и изсъхнала върху плочката. Ходих до тяхната къща да видя какво става и нали никой не ще да играе с мене, виждам в земята. Във Васкови са четири деца – все момчета, майка му три сватби е правила и след всяка синовете ѝ ставали с един-два повече. Сега тя още веднъж няма мъж и още една, четвърта женитба приготвя.

По едно време пред мене се появиха деца и направиха две колони. Аз няма от кое място да мина и ще не ща, промушвам се сред колоните. Едно дете ме блъсна да падна, само че аз не паднах, друго дете ме ритна, а сякаш дружно бяхме търсили печурки на баира. Русата Евелин, която ми беше другарка, ме спъна, само че отново не паднах.

Отидох до къщата на Васко, обаче не посмях да влезна вътре, с цел да не хвана въшки.

- Лельо Валя, по какъв начин е Васьо?

- Ти да не се плашиш да не хванеш въшки, че не влизаш? – извика ми дамата от вътрешната страна.

- Плаша се. Как е Васьо?

- Ами поради тебе го биха – рече дамата. – Носиш ли му нещо?

- Не – споделих и по този начин ме хвана гняв, че сутринта дадох половината си сандвич от кашкавал на нашето куче Гашо. Можеше да го занеса на Васьо. Как не се сетих, какъв брой съм тъпа!

- Ами бягай тогава.

Точно потеглих да тичам и от леглото стана един - но главата му двойна. Подут, наследник, зелен виолетов.

- Добре съм, Дамянке. Нищо ми няма.

- Лягай незабавно, а ти се махай незабавно – подреди майка му.

Вечерта всички деца се събраха на един огромен благополучен куп на баира, куп със 100 очи, 100 крайници и 100 ръце, а аз вървях сама като празно портмоне, изгубило даже златото на верижката си, която служеше за ръкохватка. Седнах на едно магаре разстояние от тях. Тревата беше висока, само че ги чувах по какъв начин се смеят. Баба Елена ми бе наредила: - „ Излез, Дамянке, разноски се. ”

Къде да вървя? Децата не ме желаят.

- Ще те изискат. Поседни при тях.

Поседнах на едно магаре – колкото е дълго едно магаре, съвсем колкото автомагистралата – разстояние от тях. Те си приказват, аз седнал съм сама - като това куче, което умря от напреднала възраст и остана на полето, до момента в който под слънцето и дъжда кожата му окапа до косъм. Седях и мислех. Косата ми ще окапе от слънцето и дъжда, въпреки и в този момент напълно да не валеше. Бабо, не ме карай повече да вървя при децата. Дори спанак съм съгласна да хапвам, мляко с ориз, единствено не ме притискай да ходя при тях...

Баба Елена ме насилваше да пригаждам дървета. Да знаеш, който носи името Дамян или Дамяна, ашладисва. Това е. Започвай.

- Не желая да ашладисвам, бабо Елено. Искам да се бродя.

- Тогава няма да ядеш – и не ми даваше троха, до момента в който не тръгнех с нея да присаждаме.

Три дни устоях да не хапвам и си мислех – ще падна да умра. Тя като види, че приритвам, ще ми даде яйце и мляко. Баба видя, че паднах, само че не ми даде нищо, по тази причина щеш не щеш хванах да ашладисвам джанка на синя слива. Три пъти се порязах, на четвъртия не се порязах. За лошотия всичките четири дивачки се прихванаха.

Мисля си за ашладисаните джанки, с цел да не виждам децата, нека по-бързо се стъмни, че да се прибера вкъщи. Когато наближи нощта, баба Елена да не ме кара да се връщам обратно, при тях на баира.

Както се чудя защо да мисля, някой ме бута по рамото.

Васко.

Лицето му още синьо-зелено, лилаво като пита слънчоглед, на която са изчегъртвали семките.

- Дамянке, аз ще играя с тебе – сподели ми циганчето.

Гледам го, недъгав, дълъг, вратът му дръглив като на умрялото куче.

- Васко, отново ще те бият – крещя му.

- Няма да ме бият отново – изясни ми той. – Казах им на ония: – „ Бийте ме що се касае за два пъти да видя Дамяна и да играя с нея “. Предварително си изядох багра. Да знаеш.

Лицето му бе станало още по-кафяво.

- Айде – сподели ми Васьо. – Ела да търсим печурки – след това се наведе и прошепна доста безшумно - както опашката на лисицата върви след ушите ѝ. – Намерих през вчерашния ден едно находище. Само за тебе го вардя.

Тръгнахме към находището и си представях - нали съм лакома като нашето куче Гашо - че ще намерим голяма печурка – колкото гума на Фолксваген Голф. То пък внезапно заваля. Да му се не види. Дъжд гадняр.

- Какво се ядосваш? Дъждът за гъбите е като луканката за мене и тебе, Дамянке – опита се да ме успокои Васко. Беше прав.